Излъган, pt. 9

Ти винаги ще ме побеждаваш. Сега ми стана ясно. Сега, когато за момент или два не възприемам всичко задължително от моя или твоя страна, а си позволявам да топя съзнанието си, че да видя нещата както са.

Как са нещата? В този миг, когато изцяло съм те забравил, разбирам как ти никога не си се сещал за мен. Всеки жест, всяко намигване, отправено към теб - приемах ги като капка ларж в морето от борба. Даже си въобразявах, че в абсолютното ни равенство този ларж ще надделее. Но не би - ти все така ме гледаш като борсук и нито за момент не отделяш поглед от онова, за което сме се събрали. "Като ти е дълбоко морето, се заемай с пясъчните замъци и обирай стерилното признание, докато не дойде прилив." Мои думи, към мен... от теб.

Беше време, когато хвърчах от гордост да си представям своя голобрад дебют сред големите. Знаейки биографиите им наизуст, нямаше по-спокойна мисъл от тази да разчистя арената за тях. Но още тогава през ухото ми проникна щурец, който ме тормози нещадящо - какво ще стане, когато дойдеш ти и не уважаваш ничии биографии? Чудовище. Страдах за нашата обща лудост не по-малко, но ти ми крещиш, че тази лудост не е моя, без дори да ми повдигаш тон. И без да ме изслушваш, защото си отвъд. А аз се озовавам в плиткото, напук на всичките амбиции.

Дали те има? Не знам, няма и значение. Значение има обаче, че и двамата се целим в свят, който обаче е за теб създаден. Да обирам усмивките на съжалението и да падам по улиците от потупвания по рамо? Приятно е, но предпочитам алчността да ме погуби.