29 април 2010

Излъган, pt. 10

Говореше се, че зад ъгъла ни очаква рай. Забравиха да кажат на коя улица обаче. После вече се предреши и последното съмнение. Широкоскроеният живот - беглите разтривки на тялото и ума - всичко беше готово и всеки от нас го прие без уговорки. Само аз останах да се чудя откъде накъде ни пуснаха мухата и какво точно гласи условието на задачата, та не мога да съединя всеки факт в една голяма полза.

- Не ви ли притеснява, че...
- Не!
- Точно така.

Колко пъти се хващах на тези клопки с прогизналия страх, че едно изпуснато притеснение ще коства цялата ни обещана вечност, воглаве с достолепието преди това. А беше ясно, беше повече от ясно, че беглите разтривки са най-обилното, което ще си позволим някога. И не аз, а другите бяха мъдреците, защото аз, а не другите, защитавах тежкия физически труд в името на съдбата, но пак аз, а не другите, не знаех какво ще стане с този мой идеал. А те знаеха - ще отиде там, където всяко друго ненавременно притеснение, треперещо от страх. Затова ще бъда кратък: единственият начин да намерим удоволствието в борбата с времето е да предпочетем удоволствието пред времето.

И после - живот като най-нежния пясък, оставен на произвола на вълните. Хирургически превързваш в марли миналото, тук-таме по някой разлепен менискус. Единственият мотив, крепящ разклатения морал, обърнат с очакване и сълзи към бъдещето - носи име гняв. Гняв от липсата на метод, точно тогава, когато ти е необходим. Аз точно сега ще напр... Да, важно е да има приемст... Отричам вси... Методите идват и отиват - миг, преди да се съвземеш и да заживееш с тях. Щастливо опериран. И пак вълната придошла.

Спасителният метод - закъсняло притеснение.

26 април 2010

Singularity FAIL

Уж съм единствен по рода си, а се родих точно на 23-ти юни, еди-коя си година.

Уж си единствена по рода си, а мога да те открия само сред (липсата на) други.

Уж направих коронния си номер по всички правила на играта, а накрая го регистрираха в графата "изцепки".

Уж научих имената на всички чешки министри и се оказа, че познание било да знаеш имената само на чехословашките.

Сингуларността ме убива... И макар че дори и тя ще ме убие фатално само веднъж, при точно определени условия, това ще е единственото логично събитие, събрало в себе си мъдростта на вековете - преживели тленното ми тяло, а също така и твоето тленно тяло.

И да се оплача, това няма да помогне. Великият душеприказчик горе е създаден с мисията да му се оплакваме, защото има от какво да се оплачем. Докато сингуларността, дошла много преди него, е толкова "либерална", че ни внушава как е напълно възможно и обратното - че няма нищо за оплакване. Има случване и то е веднъж. Амин.

23 април 2010

Излъган, pt. 9

Ти винаги ще ме побеждаваш. Сега ми стана ясно. Сега, когато за момент или два не възприемам всичко задължително от моя или твоя страна, а си позволявам да топя съзнанието си, че да видя нещата както са.

Как са нещата? В този миг, когато изцяло съм те забравил, разбирам как ти никога не си се сещал за мен. Всеки жест, всяко намигване, отправено към теб - приемах ги като капка ларж в морето от борба. Даже си въобразявах, че в абсолютното ни равенство този ларж ще надделее. Но не би - ти все така ме гледаш като борсук и нито за момент не отделяш поглед от онова, за което сме се събрали. "Като ти е дълбоко морето, се заемай с пясъчните замъци и обирай стерилното признание, докато не дойде прилив." Мои думи, към мен... от теб.

Беше време, когато хвърчах от гордост да си представям своя голобрад дебют сред големите. Знаейки биографиите им наизуст, нямаше по-спокойна мисъл от тази да разчистя арената за тях. Но още тогава през ухото ми проникна щурец, който ме тормози нещадящо - какво ще стане, когато дойдеш ти и не уважаваш ничии биографии? Чудовище. Страдах за нашата обща лудост не по-малко, но ти ми крещиш, че тази лудост не е моя, без дори да ми повдигаш тон. И без да ме изслушваш, защото си отвъд. А аз се озовавам в плиткото, напук на всичките амбиции.

Дали те има? Не знам, няма и значение. Значение има обаче, че и двамата се целим в свят, който обаче е за теб създаден. Да обирам усмивките на съжалението и да падам по улиците от потупвания по рамо? Приятно е, но предпочитам алчността да ме погуби.

17 април 2010

Излъган, pt. 8

Ти си тъкмо един от онези бащи, които обичат да мъчат синовете си. Защо, какво, как така... Няма въпроси, има отвлечен консервативен морал, здравия морал, който само ти и неизвестните ти ближни са докосвали, но не помнят на какво им е приличал.

А защо, какво и как така, та корпусите ти от логика, бранещи те, неръждаеми, се срутват пред мисълта, че съм свободен и така ще бъда най-щастлив от тебе? Здравият ти разум съществува според всички, но не и спрямо всички.

Чували сме, че нещата се делят на две - в едната купчинка е онова, което знаем, а в друга - знанието какво да правим с нашето познание. Това последното е очертало твоя аура, зовяща уважение. Е, и? Ти и твоите уроци - трескави лупинги, въртящи се до отказ в собствената орбита. Да ползват някой, който няма сили да представи живота си. Аз исках да се гмуркам, а не да ми повтарят как да дишам, докато се парализирам от внимание. И спра да искам да се гмуркам.

Кое ли е по-престъпно? Да го правиш, игнорирайки чуждата чувствителност, или да жонглираш с чувствителността по най-робовладетелския начин?

И скоро, на осемдесетия си рожден ден, ще виждаш малки блещукащи смърти и някъде там ще блещука и споменът, че може би и аз съм бил повече от твоя фикция. Стига да ме помниш години, след като съм те напуснал.

13 април 2010

Доктор Циморотас

На телефона ми има човек,
който ме посреща всеки ден.
Казва ми, че е неделя, когато е неделя,
и е обяд, когато е обяд.
А мен ме хваща страх:
не защото ме следи, а
защото си представям как е изоставен,
инкрустиран,
от произвола, да стои по цял ден
и да регистрира чуждите игри,
без да разбере какво е друг да казва "добър ден",
не само когато е добър денят.
А после става безпределно ясно
колко е щастливо самотен,
като не припарва до истинската самота отвън -
да нямаш никого до себе си през цялото време,
за когото неделята е винаги неделя, а обядът е обяд.
Затова всички ние ще играем -
и тайно ще страдаме, но с усмивка,
че поне един е способен да ни види
в цялата ни празнота.
Споделена, нашата празнота е по-пълна.

04 април 2010

Where the Wild Things Are



Имайки налице името на Спайк Джоунзи, историята за самотно детство (мм, колко ги обичам тези) и положителните рекомендации, очаквах ужасно много да ми хареса. Не ми. Подразни ме. Но за сметка на това формулирах няколко полезни извода, които смятам да ползвам в бъдеще.

Не може да се надяваш на "арт" статус само с амбицията си да се представяш за арт.

Не може да жертваш историята просто така, без да дадеш обяснение защо и с какво я заменяш.

Не може да създадеш силен 100-минутен филм от материал, който би станал силен 7-минутен филм.

Не може да използваш всички благинки от използването на приказка, без поне да си направиш труда да създадеш злодей.

Не може да третираш децата като чувствителни същества, символ на абсолютната невинност, без да съобразиш грешките на растежа им.

Не може да направиш втори Big Fish или Лабиринта на фавна. Няма и нужда. Но може да се поучиш от тях.

Ами, това е. Язък.

02 април 2010

Парченце лято

На сутринта,
последна сутрин за овехтелите листа,
откраднах своето парченце лято.
Скрих го в кана, пазена за него,
поставих каната на прашната лавица,
загледан в морската възбуда -
надигащи се лято, зима през глава -
но снега в градинката ми не сломиха.
И нито цвете не показа своя нос,
подлъгано от шепот на ледени гиганти,
така и нищо пролетно не досади,
да оцветява моята градина със живот.
Само вазата протече от вода...
А после сграбчих лятното парченце,
както сграбчвам спомен или сън,
от онези, дето ги филмират.
Изложих го да мръзне във градината,
под съпровод на лашкащия вятър,
който звездното небе разтребва.
Посипано свободно като смъртна багра,
моето парче ухажва с аромати зимата.
Ако си внимателен, ще забележиш,
че кара паметта ти да заглъхне -
и ето, хиляди цветя от миналото
прозяват се сънливо досами небето,
докато снегът посипва целия ни свят.

Kayo Dot - A Pitcher of Summer
One morning, before the leaves began changing

I caught a piece of summer and poured it into a pitcher;


This I placed in the cellar on a shelf collecting dust .

Autumn, then winter, rose up from the sea, and my

Garden was a garden filled with unbroken snow.


No flower strained its face to the ice giants' whisper,

No life coloured the vision of a newborn Spring babe.

My cellar-water dripping into a pail.

And I lifted my piece of summer
Like a piece of memory or a dream


Like these, caught on film

And carried it to the garden floes,

The wind turning drifting stars to madness.


Poured forth gracefully, this ctheric tincture

Lifts winter's coat-of-arms with coaxing aromas and electricity.

Used with vigilance, a Pitcher of Summer stirs a memory into swooning,

And bravely, the flowers of the past will stretch their limbs into the sky

While snow falls quietly all around.