Кучешки живот

Забележителен натюрморт на заден план и за компенсация - на преден план един истински l'image parlant.

Извънредно важно е как по ширина картинката се рамкира от безадресното такси и от друга страна, прилежно наредените некролози. Не по-малко важно е как в самото начало би се сторило, че нашият приятел изглежда смешен и абсурден, но ако се вгледаме около него, бихме въздъхнали, че се е "изказал" дори скромно. Ето го и самия него:


Муцка!

PS: За пореден път благодарности писмено и обявено чрез печата на Miss Everything-about-you-is-so-easy-to-love.

Изидки скилидки

Isis продъниха иначе приятната дупчица на име Tunnel, намираща се в близост до цялата съвкупна мизерия на пост-мърлявата индустриална част на Милано. Разбира се, като един средно безчувствен циник аз се бях подготвил за всички подробности около концерта и нямаше какво да ме изненада. Но фактът, че настръхвах порядъчно на нещата, които знаех, че ще чуя, е дори по-показателен.

Ако някой ме пита защо да бие път и да се блъска с нахални жабари, вместо да си слуша изидите на топло вкъщи, то бих казал, че те трябва да бъдат видяни, понеже на внимателен студиен запис ти е трудно да си представиш, че цялото това ЖИВО нещо може да се превъплъти на сцена в същия си постоянно оживяващ вид. Знаете, че колкото по-внимателно и изчислено опитвате, толкова по-уникален и съответно неповторим става опитът ви. В музиката на Isis е пълно с детайли, които са толкова вманиачено педантични и невидими за ухото, че веднъж, щом ги откриеш, започваш да си внушаваш, че става дума за закодирани послания, дошли на гости от някоя друга атмосфера. Убедих се емпирично, че детайлите са си пак там, колкото и неповторимо да е едно живо свирене. И за щастие, не ме вербуваха след това...

Друго любопитство, което имах нужда да утоля, се отнасяше до това каква е комбинацията, произвеждана от жлезите ти, нужна, за да продължаваш години наред, тихо и спокойно, да произвеждаш промишлени количества мъкогневодепресия. Но на концерта имаше толкова много моменти на нямо възхищение, на които целият ми арсенал от подскоци онемяваше, че бързо разбрах колко лесно е да свириш в група, в която всичко означава нещо и в която няма нужда да вярваш, че никога няма да ти омръзне, защото знаеш, че няма как да ти омръзне.

А колкото до комбинацията... Така и не ми стана ясно дали е мизантропия или безадресна лудост, дали това са лъчезарни хора, които си падат по такъв тип музика, или тя напълно отразява въжделенията им против света, дали всъщност тези въжделения са против света и дали пък всичко не е просто интелектуална поза, доставена от годни за това хора. Но поне ми стана ясно, че са ужасно кадърни музиканти и че не е толкова лесно да ги вкараш в категория и да спиш спокойно, че това са "онези, депресарите" или "онези, пост метълите". А, и освен това - съвсем не са изнежени и претенциозни, както може да се заключи от цялата мистика около тях, защото всъщност си оправиха сами техниката и след това се хвърляха за последно на всяка песен, сякаш преди малко са им казали, че ако не направят концерта на живота си, няма да видят повече децата си. По някое време тръгнах да крепя микрофона, който след секунди щеше да падне върху мен от спазми. Едва ли Aaron Turner осъзнаваше това, защото по същото време беше стиснал очи и не мислеше да ги отваря до края на концерта. Така и не ги отвори.

Другото, което разбрах, е, че ще ги гледам пак. И пак ще е като първи път.

Неравенства

Така както волята единствена прониква в света и го унищожава,

така и хората единствени осъзнават свободата на другите същества и я унищожават,

така и интелектът единствен изисква пълна отдаденост и унищожава всички други доминанти,

така и научната теория единствена осъзнава крайността си и унищожава ненаучните теории,

така и ислямът единствен има отношение към чуждите религии и ги унищожава,

така и фразата, която изричам във всеки един момент, единствена се страхува от мълчанието и го унищожава,

така и статистиката единствена вижда смисъла и унищожава хаотичните събития,

така и егото единствено вижда съдбовното и унищожава ленивите си събратя копеленца.

А всичко друго е един исторически Quatsch.

Femme Fecale

Търпя всепроникващата лудост. Напоследък мисълта ми е станала толкова нетърпелива, че още преди да изкажа А, се втурвам към контра-А, да не би някой от случайно разбралите ме да вземе да ми опонира, преди сам да го направя. Сигурен съм, че по подобие на Ратко Младич, ако ме заловят, ще заповядам на личната ми охрана да ме убие, нежели да бъда предаден на властите.

Днес, като пресичах по "Мария Луиза" разбрах къде се крие смъртоносното в тази лудост. Тръгнах да пресичам и още щом пристъпих, ми стана ясно, че ще бъда сгазен и бързо се върнах на тротоара. Но рефлексите ми дотолкова са изяли всичко останало, че си позволяват рискове с единственото успокоение, че контрата ще обади навреме. Ами ако не обади?

Гонитбата няма смисъл, но това не е валиден аргумент, защото гонитбата не е до смисъла, а до невъзможността да си представиш нещо различно. Самите гонци обаче често си внушават, че щом някой бърка смисъла с невъзможността от нещо друго, значи непременно трябва да осмислят позицията си и да започват изречения с "Аз гоня, защото..." И се стига до разминаване - между модела ти и онова, което той моделира. Лекът за подобни разминавания са ето такива новини.

Принципно винаги съм следял новините за Андреа с интерес, защото те са показно по български ПиАр. И ако преди твърдях това от позицията на наблюдател, сега го твърдя от позицията на наблюдател-социолог, наблюдаващ и социологиращ как Андреа я бъркат с Лейди Га-га-ха-ха-ха. Андреа е съвършеният пример за "българската мечта", която е американската мечта + некадърност. Сиреч, още по-красива приказка. Макар и купена.

Щях да предвиждам, че следващата лайф новина ще е как Андреа си е сменила тампона (или че не си е), но твърде бързо пуснах на фразата за "опознаването на Уебминстър". Опознай бъденето-за-себе-си-като-уебминстър. Опознай шопинга около Уебминстър, за да го обикнеш. Както и да е, дълбоко в себе си вярвам, че целта на кампанията е да осмисли нечие тромаво ежедневие чрез публичност, което не се различава много от плановете на всеки друг наоколо. Иначе нямаше да има толкова конкретика какво е правила Андреа по часове, както и толкова нагло предлагане на безсмисления й ден, на което нагло предлагане благородно завиждам.

И все пак - ПиАрът се доказва като не по-малко отдалечен от живота, защото накрая ни в клин, ни в ръкав е вкарано сравнение с Лейди Га Га, което би трябвало да се третира като смъртна обида, при това и за двете страни. Нали обаче едно оливане ще е само положително, ако няма кой да ти посочи като оливане. Ето защо на всяка лайф новина трябва поне по малко да се присмиваме и да припомняме някак, че не е това животът. Както и аз имам нужда някой да ми каже, че не трябва да пресичам "Мария Луиза" с мисълта, че винаги ще мога да се отдръпна инстинктивно, когато стане напечено.

aLter-Lego 4: Напънът

Теофил се напъваше. Често сам се надсмиваше над напъните си - например, когато в случайна маршрутка го обземаше страх, че никога няма да може да отвори зле смазаната й врата и ще си остане там завинаги. Оказваше се неведнъж, че напъните му са енергия, оставена на световния произвол.

Да, обаче кичурът...

Теофил се отчиташе на себе си и на светещите стълбове наоколо. Беше ги заклел да пазят историята му, в случай, че той полудее, което не беше никак далечно пожелание. За него денят беше атом, а атомът не можеше да се чупи на часове и минути. Той си беше ден - следователно нито един час не можеше да служи като оправдание за другите. Ето защо Теофил се луташе, нахлупил невидими нишки електричество в чорапите си, и не само се луташе, ами чакаше нещо някак да се появи и той да го глътне. И тогава, глътнал своята мъдрост, да се покаже на света. Обяснаваха ли му духовете, че той е нещото и нещото е той, Теофил мигом променяше темата. Не харесваше религията, но гледаше с религиозен пиетет на идеята, че ако се мота със стъпки, толкова твърди по земята, че да не пропусне да отбележи краката си навсякъде, то един ден мотането му ще се превърне в красив танц. Горкият, какъв ли срам трябва да изпиташ, за да не отидеш и да пробваш да се научиш на танци. "Срам? Не, борба. Ако не се боря, забравям. И не знам в какво се превръщам, но не е нещо непременно добро."

Хората около Теофил се бяха развълнували за някакъв син гущер. Синият гущер не беше дори и тема, той беше легенда. Не само че не съществуваше, но каквото имаше да се каже, беше казано, а каквото нямаше, се казваше отново. Синият гущер представляваше дъвка с приспивателно. Вместо да те изгледат странно, щом поздравиш с "как си" или "какво те мъчи", друго си беше да кажеш "ооо, син гущер". Правеше те различен - е да, еднакво различен в общата посредственост, но поне по-различен от чуждите посредствености.

Теофил се дразнеше от всички моменти на здрасти и на син гущер. Наричаше ги нормативно признати глупости. Макар и скопено, се съмняваше, че трябва да бъде така, да се случва точно така. А се съмняваше, защото разговорите за него бяха въпрос на отчет. Стъпвал си цял ден и си отчел стъпки. Попивал си и можеш да посочиш къде колко си попил. Защо да се занимаваме с останалото? Защо да водим брътвежи за сини гущери? Дори на почитателите им е ясно, че такива не съществуват. Тъй като нямаше как да постави въпроса, защото ако можеше, то щеше направо да говори по същество, а не да минава през тромавата им процедура, Теофил понякога си пишеше разписки, които беше взел отнякъде, и на тези разписки докладваше направеното. Накрая обаче не слагаше подпис, защото тези разписки си оставаха все така безадресни...

Случи се да стане дума за някой нов син гущер. Без оглед да изненада някого освен себе си, Теофил се обърна към човека, който беше най-близо до него и който по една случайност беше от онези, които горе-долу са се научили да слушат. Теофил нямаше какво да губи.

- Усещал ли си, че колкото и да си стабилен, винаги ще закъснееш за онова, което искаш да постигнеш?
- А, е, да, ако не си наясно какво искаш, да...
- Не, дори и да си наясно, помисли за това - живееш в живот, който ти обещава да вършиш нещо, за да получиш нещо. Но няма неща, схващаш ли? Няма нищо всъщност, ох, как да кажа, има един параден ход и един страничен и ние сме набутани на опашка пред страничния, но онези, които знаят, че има параден, за тях...
- Да, и парадният ход е недостъпен за нас. Той е...
- Недостъпен, да. Но не съвсем. Защото животът сам ти внушава, че има нещо недостъпно, това не е илюзия или конструкция някаква; обаче животът не казва как да го достъпиш. И това мълчаливо значи да се откажеш от "нещата", които би получил, и да се втурнеш в нищото, за да получиш не нещо, а всичко.
- Това кой би го направил? Това е... глупаво е, никога не можеш да получиш всичко.
- Зависи. За някои хора всичкото значи просто да си правят дневните вноски, без да ги е страх, че ги внасят в пирамида. И тогава нямат нужда от някое нещо, защото те са над нещата, така да се каже...
- Дневните вноски какво?
- А? Ммм, нека не са вноски, а разписки - разписки за извършен труд. Разписки, вноски...
- Ти ще умреш на трийсет. Не дължиш нищо на никой.
- Така ли? А ти откъде знаеш?
- Това е друга история.

По-късно, когато Теофил си тръгна, те възкликнаха: "Готин човек, да, ама този кичур..." Те така и не виждаха през булото на белия кичур на Теофил, който за него беше просто един бял кичур, не по-бял от другите бели кичури. За тях той беше "онзи с кичура", така както имаше "онзи дебелият" и "онзи с говорния дефект". Каква изненада - никога светът не чу за другата история.

А самият Теофил се върна. Убеден, че времето да променя възгледите на когото и да било е свършило, още преди да започне, той се разтегна на леглото и дори прасецът го заболя от разтягане. Изопнал се до крайност, въздъхна и започна да си удря носа с безименния пръст. Заговори на измислен език думи, блестящи в своята неосуетена от смисъла красота. Напънът беше приключил.

Welcome back, my friends, to the show that never ends!

Бях се изплашил, че в скоро време така любимите ми от детство коментарни студия по изборите ще скучнеят не само заради 8210-тия сблъсък между Андрей Райчев и Огнян Минчев, но и защото двама-трима кандидати ще си разменят заучени фрази, а пресконференциите ще приключат още към единайсет вечерта. Нямам много спомени, но мисълта за времената на цирка, когато всеки човек и кучето му (нескопосан превод от английски) си имаха партия и участваха по избори ме гони и до днес. Даже ме гони и един спомен отпреди осем години, когато се заливахме от смях как в България имало двама и половина националисти - отец Гелеменов и д-р Иван Георгиев, а Волен Сидеров бил половинката. Но времената се менят, реалполитикът се настани (балканизиран, разбира се) у нас и от националистите остана само солташакът. Отец Гелеменов май даже се покри в бункера, но д-р Георгиев е готов да върне цирка в политиката ни на тези кметски избори. Предлагам на вашето внимание програмата на кандидата на любимата ми БНРП за кмет на София.

================КЛИКНИ МЕ!!!================

Следвайки това прогресивно четиво, си затварям очите и си представям как битувам в мегаполис, обединил най-напредничавото от европейските столици. Събуждам се рано-рано от шума на камшик, с който жителите на някогашното гето Филиповци рекултивират района около градинката под блока, за да я превърнат в паметник на падналите в борбата за чиста раса (по примера на древен Египет). Още неизмил зъбите си, ми звънят от доброволен отряд "Редута" за паспортен контрол и справка дали не укривам врагове на народа в къщата си. Все пак стигам до банята, където съм изправен пред широк избор - дали да ползвам огледалото или камерата, която са ми монтирали вчера на ключовото място над шкафчето с бръснарските ножчета. Излизам навън и още на изхода на блока се спъвам в строящия се музей на жертвите на комунистическите лагери, който ще почва от нашия блок и ще свършва в Слънчев бряг (не този, другия). Питам местния командир-обергенерал защо музеят ще е толкова голям, а той ми посочва, че от отсрещния ъгъл до Перник ще има подвижна сцена с "непрекъснати представления, оркестри и танци", на които ще се изявяват родолюбиви изпълнители като Епизод, Кокоша глава и Срам и позор. Така било в Барселона, как не съм знаел... После отправям молитвата си към Светещия кръст на Копитото и бързам да не закъснея за часа по вероучение, където ще ме учат на приложен анти-юдаизъм. И като казах анти-юдаизъм, ето и биографията (и библиографията) на нашия бъдещ каудильо.

Д-р Антонов никога не е стоял пасивен към обществено-политическите процеси. Той е автор на следните книги: „Тяхната борба или как евреите завладяха света”, „Краят на света или новият глобален ред на третия Израел”, „Дневникът на един евреин”, „Тайните на Юда”, „Бенито Мусолини”, „Фюрерът”, „Основите на национал-социализма”, „Войната на расите, културите и антикултурите”, „Ритуалните убийства на избрания народ”, „Делото Израел – народите обвиняват” и др. През 2000-та година, неговата книга Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел е на първо място по продаваемост сред читателите според читателите „Хеликон”.

Но стига сме говорили, да Му дадем думата на самия него, а ние само ще следим и ще болдваме, където трябва.

- Д-р Антонов, кое ви накара да се кандидатирате за кмет на София?
Емил Антонов: Да се боря с юдео-масонската мафия, която от 9 септември 1944г. Държи България в своите лапи.

- Не сте ли доволен от бутането на незаконните цитански къщи в кв. Горно Езерово в гр. Бургас ?
Емил Антонов: Това е един добър знак от управляващите, разбира се ако не предоставят на циганите общински жилища.

- Неотдавна се навършиха 65 години от датата 09.09.1944г. – какво е Вашето отношение към тази дата?
Емил Антонов: Би трябвало да бъде обявена като траурен ден за убитите след нея.

- Д-р Антонов от казаното си проличава, че сте с анти-комунистически възгледи, защо не се кандидатирате от СДС?
Емил Антонов: Както аз, така и моя предшественик по перо Никола Николов смятаме, че СДС е създадена от БКП. Не случайно, за пръв председател на СДС е замислено да бъде Андрей Луканов.

- Ако успеете да спечелите изборите в гр. София какво е първото нещо, което ще направите за града?
Емил Антонов: Ще разруша и ще унищожа циганските гета.

- Ще работите ли в областта на културата?
Емил Антонов: Ще работя за възстановяване на Римската арена на бул „Дондуков”, отчасти на римската баня , превръщането на паметника на Съветската армия в пантеон на героите и създателите на България.

- В края на интервюто кажете какво желаете за читателите ни?
Емил Антонов: България за българите.

И още по темата с политклоундата:
* БББ се завръщат! Десет години след последното им участие на подобни избори и 12, след като /упорити слухове/ Николай Добрев за малко не даде мандата за управление на Жорж Ганчев, те отново ще ни призоват да се събудим. Само не съм сигурен, че "Софиянецо, събуди се" звучи толкова ефектно, колкото оригинала.
*Георги Жеков. Георги Жеков. Георги Жеков.
*Венцислав Кърпачев - Кандидат за кмет на София, издигнат от Българската работническо-селска партия. Бюлетина номер 16. Този не беше ли кръстникът на Литекс?
*Сава Гърбузанов - Кандидат за кмет на София, издигнат от Обединена партия на пенсионерите. Ето го и него или поне тленните му останки.
*Георги Жеков, бе!
*Татяна Папазова - Кандидатурата й за кмет на София е издигната от Българска работническа партия (комунисти). Явно цепенето на Столетницата е неминуемо. Но по-важното е, че самата Татяна заявява, че "по образование съм доктор по право, по убеждения – комунист". Пак че не е обратното...

PS: Моля ви, подарете ми Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел за Коледа. Не искам да съм по-назад от посетителите на Хеликон.

Източни пиеси

Филмът е много хубав, макар че губи фокус и в някои по-скоро важни моменти се рее твърде свободно из космоса. Но да, може да стане манифест от него и нищо друго няма значение. Това не е непременно добре, защото манифестите първи поддават на времето, но вярвам, че точно "Източни пиеси" няма да бъде гледан след години като антика, а като официално свидетелство за времето ни. Край, не остана безнаказано и нашето поколение. Дано си мислим така, защото аз си мисля нещо подобно в момента.

Макар че писането на смс на осевата линия, което е сред множеството фини детайли във филма, ще отмине незабелязано някой ден (дали?), то цял свят разбира, че у нас хората си пропадат ежедневно, по малко, някой път - повече, с усърдие и дори талант и това не ги прави "утайка" - както в количествено, така и в качествено отношение. Количествено - защото пропадащите не са изключение или "елит". Всеки носи в себе си пропадналото или ако не го - то изгражда личност върху бягството от него, но и в двата случая го познава повече от добре поне косвено. Качествено - защото пропадането е много по-огънат и назъбен, направо сложен процес от редица "нормалности". Такъв е главният герой - работи за смисленото си пропадане всеки ден. Когато говори за забравената в хладилника душа, ми се ще да разбираме, че трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост.

Не знам дали като зрители не сме чувствителни или не предизвикваме всеки изпречил ни се режисьор, но и в "Източни пиеси" героите са леко преднамерени, всеки елемент от образа им служи недвусмислено на модела, за който са създадени. Нюансите убягват, но това е простимо - все пак за тези неща се замисляш едва след филма, защото докато го гледаш, смилаш на един дъх. Независимо дали ни е харесал, "Източни пиеси" не досажда, а се движи с бясни обороти към финал, който е самото съвършенство - резюме и заключение едновременно, метафоричен, а не факт, след който няма къде да вървиш. Напротив, има много за вървене, при това в двете посоки. Защото миналото не ни е разказано, а спрямо бъдещето сме неутрални и можем да избираме изходи по наше осмотрение.

Накрая не мога да не споделя колко близо се движи "Източни пиеси" до пост-неонеореализма от типа на братя Дарден и тяхната идея, че филмът, макар и бидейки филм, трябва да показва живота с перфекционизъм, включително с прекалено много неясноти, които е добре да не се пипат клинично от фикцията, за да не ни отдалечат от живото. Ето, започваме с нервен младежки поглед - той сам по себе си трябва да значи много, но ние не знаем как да го осмислим и така сме захапани от филма в самото начало. Събираме информация като пчелички и щом посъберем достатъчно, се настройваме най-сетне за филма, а той точно тогава свършва. Поразителен ефект. Опитайте се да напишете анотация на "Източни пиеси" за нашия филмов фестивал. Няма да стане. Нещо ще ви липсва - независимо дали ще го асоциирате с архитектурата, музиката или пък мизансцена, да кажем. Всички те имат значение.

Стига да имаме желание (а ние сякаш нямаме), "Източни пиеси" може да бъде цитиран и описван след цяло поколение време, защото той притежава заряда на манифеста. Говори "нашите" истини и съвсем не представя ограничена групичка слабеещи и линеещи хора. А поколението след нас може да не пише смс на осевата линия, но все така ще кръщава децата си Анджела...