Грегор Замза: Reloaded

Човек за човека е насекомо. Така се оказва, ако проследим обичайната формула за "външно оценяване", изразяваща се в произволно наслагване на представи, а не в очертаване на облик. Досущ като насекомите, чиято оптика допуска съществуването на няколко съвсем различни свята, ако ще да става дума за един и същ обект на наблюдение, и ние налагаме на себе си "фасетъчната" философия и парцелираме някого в безсилието си да го осмислим автономно от антенките си.

Така например сме склонни да упрекваме във фанатизъм заради дълбочината на нечия емоция, а не заради широчината й. А в действителност фанатичното се пръква не от количеството ресурс, хвърлен за защитата на идея, а от разпростирането на идеята отвъд обичайното й местоположение и дори в ядрото на комфортната ни зона. Не е фанатизъм да даваш живота си за нещо, фанатизъм е да нямаш какво да заложиш, когато се кълнеш, че си даваш живота. Хората насекоми обаче застъпват, че самото намерение да се посветиш на нещо означава ексцесия. Хората насекоми не схващат, че ексцесията може да е разположена във фасета, а отвъд него съществува друг фасет, който е неразривно свързан с предишния.

Друга хипотеза - обектът сам по себе си, извън всякакви схеми и сравнения, притежава две особености - едната е по-определяща за него, но по-популярна като статистика сред останалите, а другата е по-малко определяща, но очертава по-голяма доза уникалност сред същите тези останали. Какво ще изберат насекомите? Безспорно втората. Без даже да питат какъв дял от личността заема първата, тъй като при фасетите пропорцията е претопена в самодостатъчността на един фасет - при това последният и най-атрактивният. Дълбочината отново надделява над широчината. А ако двете особености привидно си противоречат или дори не е очаквано да са съвместими в един обект, то по-определящата изобщо ще бъде отречена. Все пак когато си вкаран в оборота, ти трябва да носиш прякор, а прякорите винаги са членувани. Предполагат уникалност спрямо нечия преходна статистика. И ако притежаваш една много популярна особеност, която обаче и друг притежава, без да има нищо друго, то ти биваш вкаран в оборота с изкривен образ и никой няма да те пита.

Вие насекоми ли сте?

Двустранно подставяне?

Това трябва да е финалната точка от един тенис мач. Подробностите не ни вълнуват. Предполага се, че говорим за истински тенис мач.



Такааа. Поне две групи фактори ни смущават в случая. Първо, къде блее Дейвид Линч, а не хваща ръчната (камера, де) и не се залавя да инкорпорира този блестящ момент в следващия си филм? (Можем да го извиним само ако си признае, че именно той го е снимал и качил в тубата). Второ, трогателно е колко некадърни могат да бъдат двама симулиращи актьори, макар че в случая дори им липсва публика.

Понеже второто ви учудва повече, почвам с него. Съвсем бързи щрихи: мачът между двамата е уговорен. Говорим за изпечени лъжци, които са разорявали букмейкърите безброй пъти, уговаряли са включително и друг мач помежду си, да не говорим, че припечелването на някое леФче от измама е единственият им шанс да оцелеят в кризисния нов световен ред. За този мач са регистрирани необичайно големи залози за човечето с шапката и съответно коефициентите са паднали със скорост, която би убедила и най-заблудения зрител, че има уговорка. Не това е важно - важно е как пред неидентифицираната камера (дали пък не са го снимали сами, за да видим за каква драма става въпрос?) се разиграва едноактна трагикомедия, на която й липсва само финалното "Въх, уби ма" и Геновева да се разциври.

Особено впечатление прави тройният тулуп на безпощадния доминатор след победата, придружен от смях на 14-годишна ученичка, прекалила с екстазито за пръв път в живота си. Още по-забавно изглеждат "заканите" на съперника му, който освирепял от яд, не здрависва съдията и му трябва само още малко, за да пребие унизилия го пред очите на настървената тълпа. Е, съвсем малко наистина, защото щом идва до него, за да "му каже нещо", виждаме как спира и си избърсва веждата по същия начин, по който аз си закривам профила, когато минавам в близост до някого, който не искам да ме забелязва. Очевидно това избърсване има характера на достигане до съгласие и нараненият звяр може да бъде отпратен с почести "у дома" според заръката на тенисиста фигурист с майсторския тулуп. Изводът? Върнете ни парите!

Това е евтината версия. Ако погледнете по-разчупено обаче, ще ви побият тръпки. Няма хора, тихо е. Затова пък някой снима?? Нито едно движение не е естествено. Кулминацията идва около 0:18, когато като на запис чуваме виене на звънци, сякаш стадо крави са влязли на корта, но ние не ги виждаме. На привидно ненормалните реакции отговаря и привидно ненормален диалог, пред който абсурдистите биха ахнали. Най-вече повторената мантра You are bad, която съдържа в себе си мистериозност, двусмислие и обикновено незнание на английски наведнъж. Съдията и момчетата с топките са замръзнали, а фактът, че са единствените хора в радиус от километри подсилва стряскащото усещане, че в следващия кадър може примерно всички да умрат ритуално. Липсва само един свещеник накрая, който да дойде и да закрие цялата пародия. Шокиращо.

И все пак, истеричното хилене в началото не ви ли прилича на това?

Копи/пейст експертиза

Кой каза, че университетите не уважават труда на студентите? И кой каза, че не им предлагат достатъчно избор за реализация? И кой пък се изцепи, че не били изисквали от тях достатъчно?

Долупосоченото, снимано от вещата ръка на агенция ММ (това не е Меридиан Мач) свидетелства, че нито едно от трите не е вярно. Напротив, в някои университети си имат собствена система на образователните степени и редом с бакалавър и магистър, са въвели и почетни титли като copy/paste експерт. Сигурен съм, че и за най-усърдните студенти по кръжоците би било въпрос на чест да получат това академично звание. Очакваме в най-скоро време да се появят "доктор на прекъсването", "хоноруван чийтър" и "извънреден купувач на изпити".

И вместо да се напъват студентите да разработват тема, която вече са разработили, то само сега и в близките десет минути им се дава шанс да променят курсовата си работа с друга, която при това се предлага с автоматична приставка и още две рендета за по-добро късане още преди сесия. На това му се вика предприемчиво капиталистическо мислене. Нали искаме по-широк избор и да зависим максимално от себе си? Те ти те. Пишеш законопроект против плагиатството с приложение: десет страници, изписани с "Аз повече няма да чийтвам. Аз повече няма да чийтвам" и още толкова, в които цитираш мнението на участниците в онази реклама за изтичането на интелектуален труд, та може и да умреш спокоен, без да се изповядваш на попа за най-суровия си грях. Вярно, че от съобщението не става ясно кога точно да предадеш своя хабилитационен труд, но това е защото студентите трябва да мислят, а не да получават наготово информация за зубрене.

Но това не е всичко! Като контрапункт на присъденото звание и алтернативната тема, се налагат строги професионални критерии за оценка. Наказанието да пишеш 30 (словом: тридесет; тридесет, бе; абе, три-де-сет!) страници ръкописно (РЪКОписно) е преписано от глава 3 (словом: трета) от Лекции за възпитанието на децата от Антон Макаренко, издание 1947-ма (хиляда деветстотин...). Предполагам, че следващата стъпка ще е провинилите се студенти да коленичат върху шам фъстъци или пък да ги острижат нула номер, както по времето на килийното училище. Там някъде, преди около 200 (словом: двеста) години. Изключения не се допускат.

R.I.P. политика

Тези избори естествено нямаха никакъв смисъл освен генерална (или както беше лозунгът на БББ - ГЕНЕРАЛна) проверка преди парламентарните. Отгоре на всичко, социолозите познаха почти всичко и това беше доста по-голяма изненада от разликата между ГЕРБ и БСП или високия процент на ЛИДЕР. Разбира се, никой не разбра какво точно ще правят тези 17 души в ЕП, но по-притеснителното (и вече тенденциозно) е, че политиката умря ритуално на тези избори. Официално можем да декларираме, че си създадохме свой си малоазиатски вариант на Реал политик. Вакуумът от (липсата на) преход се запълни и удобно се настаниха алтернативи на политическото. Това са:

1. Безпросветното псевдомесианство. Или иначе казано, вие със сигурност не знаете коя е очарователната Румяна Желева, но именно тя е лидер на листата на ГЕРБ. Винаги съм смятал, че фолклорът ни е изиграл крайно вредна роля в политическото ни възпитание. Няма друга причина за това "кифленско" залитане по отделни личности с "факирски" способности, а от него автоматично и най-чистата идея се превръща в инструмент за налагане на нечие его.

Очевидна е тъжната истина, че само БСП и СДС не са лидерски партии, и то не заради настоящето си, а заради миналото. Все едно само ЦСКА и "Левски" да могат съществуват без сегашните си президенти, при това не за друго, а заради историята си и някак си без двете единствени марки ще е скучно. Това е положението в политиката ни. Разбира се, личността е ракета носител по целия свят, само че у нас месианството е псевдо и е безпросветно. Псевдо, защото уж сме излязли от прехода, а образите се налагат по същия "преходен" риалити формат на "хората с истории, които ги показват по телевизията", а не примерно на "успелите в своята тясна, но необхватна ниша хора". Безпросветно, защото натоварваме образите с очаквания, които те чисто физически не могат да оправдаят. Пак заради противоречието "преход" <-> "пост-преходност". В пост-преходните общества се гласува за колективи, способни да оптимизират работния процес. У нас се гласува за ПожарникарЯ, КомандирА и НовиЯ Левски. В това отношение Меглена Кунева действително е единственият ни европейски политик и тук става дума не само за липса на корупция, афери и прочие, а за нещо повече - европейски формат на мислене. Единствената, която не коментира социологическите сметки, беше тя. И мотивът й беше именно този - това не е нейна работа. Реал политик в действие.

Всъщност ГЕРБ могат да използват "невинността" си по отношение на кадрите много качествено, като основание дават разни такива позитивни вибрации. Най-силното нещо, което каза БББ тази вечер, беше, че липсата на известни имена в екипа им може да бъде използвана, като привлекат необременени хора и те да бъдат запомнени с добро. В това отношение едно управление на ГЕРБ с подчертано експертен характер би могло да даде реален старт на прагматизма в политиката ни. А без прагматизъм политиката ни затъва на нивото на обсъжданите в момента фалшиви алтернативи на политическото. Друг е въпросът доколко самият БББ се вписва като визия и поведение в европейските стандарти, но все пак ако работата по някакъв тайнствен начин се издигне в ценност сама по себе си (а при ГЕРБерите това е възможно да се промъкне измежду лютите закани за набитите, пребитите, избитите противници на вездесъщия генерал), то малоазиатщината би изчезнала.

2. Войнственият популизъм. Както разбрахме от Слави Бинев, сегашният цар бил единственият, който не положил усилия да се бори срещу турското робство. Не може да му се отрече, че се е понаучил да говори, де. Но двамата атакисти са си чиста загуба на гласове, защото ще се присъединят към парламентарната група на евроскептиците, поставяща си две цели: 1. Не на Турция в ЕС..... (дотук добре) и 2. Вън България и Румъния от ЕС. Симпатично, нали? В същото време АТАКА тества абсолютната търпимост на хората - за 4 години наблюдавахме масово отлюспване, законопроекти като този за национализацията, който трябва да бъде разлепен сред студентите от ЮФ със забавна цел, скандали, много скандали, а дори погледнато от ултраконсервативните схващания на електората им, АТАКА смекчи тона, което по скАлата на нашия въртиопашчест капризен народ трябва да значи вечна забрава. Вместо това АТАКА се затвърждават и дори развиват партийно строителство. И то поне те играят честно. Как става това? Става, защото АТАКА = "Долу ДПС", т.е. нищо не може да убеди електората им, че АТАКА са нещо повече от анти-ДПС, а тъй като има достатъчно доводи за анти-ДПС вот, АТАКА си маркират територията, без да полагат кой знае какви усилия извън обичайния им кабеларски подход. Ако ще да са най-дискредитиралите се, те са просто анти-ДПС. Дори могат да се преименуват. Така действа популизмът.

И ако си мислите, че АТАКА изчерпват нишата, то РЗС показват колко много още може да се дълбае. Нужно е само чувство за скандал, пълен непукизъм и еластичен пръст, който да сочи трескаво лошите. Описах ви кварталния луд? Е, намерете му пари за костюм и той ще събере 5 % за месец и половина, стига политинженерите да го харесат. За последното не се притеснявайте - щом са харесали Яне Янев, биха харесали и вашия квартален луд. Важно уточнение е, че всеки популизъм си има свой лайтмотив, за да се разграничава от останалите популизми. АТАКА не е по-малко "анти-корупцията" от РЗС, нито РЗС са по-малко "анти-ДПС", даже понякога имам чувството, че са си разпределяли лайтмотивите на челик. Веднага ми идват наум няколко идеи, които с нужното одобрение от политинженерите могат да докарат 5 процента на всяка новоизлюпена партийка за месец и нещо: анти-замърсяването (нещо като "зелената" идея, но агресивно поднесено), анти-монополът на Здравната каса, анти-плоският данък, анти-отричането на баташкото клане... Чойс ис йорс.

3. Корпоративният вот. Това е явлението на избори 2009, като тук големият проблем лежи не само в контролирания вот, а по-скоро в доброволно корпоративния вот. Самият Ковачки обясни за какво иде реч, говорейки за неговите хора, които са искрени, вярват му и, забележете, наслушали се били на речи на политици и сега смятат, че е време да се случи нещо различно. С други думи, корпоративният вот легализира отдавна насъбралите се енергии у народа за обсебване на политическото от икономическия интерес. До някаква степен сме длъжни да разберем тези хора - бизнесът у нас се развива на различна честота от политиката, не следва нейната извратена логика и смело можем да кажем, че членството ни в ЕС се дължи именно на факта, че бизнесът си намери своя механизъм на развитие, отделен от държавата.

Какво е посланието на Ковачки? ТЕ са политиците, които са се наговорили с празни приказки, НИЕ сме онези, които са постигнали всичко сами, дали сме храна и подслон на хората, тогава как искате гласоподавателите да не ни вярват? В това послание е зарито кучето, а не в историите за заплахи и загуба на работните места. Последното е частно престъпно деяние, което ще отшуми, стига да има воля от МВР и прокуратурата. Само че нарастващото съзнание на работещите, че реалният им принос към държавата ги прави по-можещи от политиците е страшно. Страшно е, защото представлява присъда за самите политици, но и защото тепърва предвиждам вълна от роящи се бизнес партии, сливащи политика и икономика в едно. Така корпоративните интереси ще изядат изцяло идеологическата нишка в политиката, а партиите ще бъдат изместени от лобита, при това напълно легални и още повече - морално оправдани. Няма как да не са оправдани, когато политиците не дават аргументи, че намесата им в бизнеса може да бъде полезна.

Наблюдаваме особен вид корпоративен комунизъм, в което явление най-вероятно също сме уникати на света. Пролетариите наказват върхушката чрез собствените си омразни изедници, защото предпочитат като са роби, да робуват само на един господар. Колко очарователно. И ако теглим един поглед назад, ще осъзнаем, че този императив се практикува от ДПС вече 20 години. Махнете тези истории за едната обувка и ромите, които не могат да четат, но знаят номера на бюлетината - те са верни, но са част от жълтенията покрай изборите. Ние обсъждаме жълтенията, защото е много по-тежко да признаем, че това са хора, които изпълняват своя дълг към работодателя, като гласуват за партията. И обикновено дори няма нужда да ги заплашиш, за да го направят. Техният свят се изчерпва с тяхната работа. И оттам - с техния дълг.

А може би ние в удобните столове и с денонощния Интернет не бива да даваме такива категорични мнения за хора от съвсем различна среда?

Та така. По ирония на съдбата всички партии спечелиха на тези избори, но политиката загуби. И според мен оттук насетне започва голямото противопоставяне между прагматизма и ерозиите на политическото, за които стана дума. От партиите се изисква освен много работа, най-вече едно преосмисляне на стратегията и концентриране от позицията на "какво искаме да направим" към "какво може да се направи". Реституцията приключи и е време да свикнем с този факт.

14!!!!

Може би пък все пак съществува нещо на име Съдба. След като стигна дъното, той доказа, че е най-големият. Когато беше отписван, когато букмейкърите го отсвириха, когато изгуби почти всичко, което можеше да изгуби - тогава именно успя. Ами... Съдба. Честито.

Видове порочно гласуване

Тъй като по всички блогове и паланки става дума колко важно е да се гласува и как негласуването е грях, то ще се опитам да изброя няколко вида гласуване, които според мен са по-лоши и от негласуването, защото не само смекчават волята на народа, но я изкривяват. И ако негласуването е понякога простимо поради липсата на достатъчно знание, информираност и политическо съзнание, то порочното гласуване предполага една напълно съзнавана воля, която обаче страда от заблуди.

На първо място, това е "тактическото гласуване". Общата формула: "Тия нямат шанс. Защо тогава да гласувам за тях?" Къде е глупостта? Глупостта е, че "тия" нямат шанс до голяма степен, защото няколко процента биват изядени именно от хора като теб, които смятат, че са били нямали шанс. Още помня как заради социологическите манипулации поне десетина приятели не отидоха да гласуват за Гаврийски през 2005-та, защото разликата между него и Дончева била "твърде голяма". Накрая се оказа, че ако всички манипулирани бяха отишли да гласуват, то тази разлика изобщо нямаше да я има. Още повече, че изборът предполага да се довериш на идея, на човек, а не да конструираш правителство, сякаш от теб зависи да дадеш мандата. Онези, които гласуват тактически, поставят каруцата пред коня, защото математическата част от гласуването е предназначена да отразява вота, а не обратното. И трето, "тактиците" явно имат твърде повърхностна визия за смисъла на гласуването, защото дивидентите не се извличат само от победата, но и от нарастващата подкрепа, от факта, че си опровергал социолозите, от факта, че си завзел територията на някой съперник, без да си надминал някой друг и прочие. Подкрепата за онзи, който заслужава вота ти, винаги ще намери своята благоприятна последица, ако ще да не спечели пълно мнозинство.

Второто порочно гласуване е наказателният вот. Чрез него ти де факто признаваш собственото безсилие и мързел да откриеш конструктивното в някоя от партиите/идеите. Тук се поставя въпросът защо ако не гласуваш за наказаните от теб, гласуваш за партия Х, а не за партия У, например? С какво партия У е по-малко "наказваща" от партия Х? Ето защо повечето случаи на наказателно гласуване са обвързани с тактическия вот - гласуваш за онзи, който събира най-много спрямо наказаните, без значение какви идеи изповядва. Друг аргумент срещу наказателния вот е, че никога не получаваш гаранции, че наказващите са по-добри от наказаните само защото те показват най-ясна позиция спрямо наказаните. Защото самите наказващи се възползват от ресантимента на народа и настройват кампанията си така, че да крещят по-силно от останалите. Крещенето обаче не е платформа. Наказателният вот е вреден именно заради това, че преосмисля философията на самите партии и те отсяват достатъчно ресурс за крясъци, а не за платформи. И накрая, наказателният вот е символ на черно-белия поглед над обществото. Първо, защото едностранното отношение към наказаните е често погрешно - дори и в сегашното правителство има хора като Орешарски и Даниел Вълчев, чиито усилия са довели до нещо добро; второ, защото ако толкова държиш на позицията си анти-някого, то ти ще положиш усилия да се информираш за останалите и шансът да намериш нещо за себе си е достатъчно голям. Дори да не е цялостна програма, ще е конкретна идея. Едни пирати се крепят на две-три идеи и с тях ще влязат в ЕП, при това в далеч по-разумна страна като Швеция. Дори и да не е конкретна идея, ще е конкретен човек. Статистически все ще има някого, за когото да гласуваш и който да осмисли позитивно твоя вот.

Третото изкривено гласуване е шеговитото. При него несериозното отношение към политическото лъсва с все сила. Шеговито е всяко гласуване, при което отричаш смисъла на гласуването - а именно, да се довериш на някого или нещо с цел този някой или това нещо да се реализират. Шеговито гласуващите не се доверяват, тъй като живеят в свят, където доверието може да се извършва само сред непосредствено обвързани хора. Това е глупост, защото държавата е реален организъм с реално влияние и тя, макар и безлична, е не по-малко обвързвана с теб, отколкото гаджето или най-добрия ти приятел. Освен това дори и у нас да има разминаване между политическия и "човешкия" свят, то с несериозното отношение към вота ти само го затвърждаваш, а не запълваш бездната. Бездната ще бъде запълнена, когато всеки заяви своя интерес пред "онези там" и така държи "онези там" тук, на земята, с контрола, който упражнява на всеки вот. Колкото повече дейности на политиците биват контролирани чрез интересите на избирателите, толкова по-малко поле за злоупотреби ще им оставим. Затова изходът от бездната между политическо и човешко, който би премахнал шеговитото гласуване, е не да чакаме политиката да придобие човешки облик, а самите ние да придобием политически облик чрез повече активност и оглеждане извън гаджето и най-добрия приятел.

Siren's Song

Наглеждайки какви страсти се вихрят за ишус, които уж минават за ежедневни, реших и аз, барабар кадарко с блогърите, да кажа две-три неща. Понеже няма да правя изводи накрая, то този път изводът би бил, че щом осиротяхме откъм теми за развитието ни за в бъдеще, то логичният регрес е да се палим за неща, които вече ги има и които ни примамват да си изберем едно "за" или "против" не за друго, а защото сме принудени да ги съпреживяваме. Дали вярваме в това "за" или "против"? И дали не го избираме, защото на такова ниво можеш да общуваш и с последния бакшиш, това... не е друг въпрос. Именно за това става дума.

Един голям проблем, съвсем не само български, е задоволяването с наличното като достатъчно "разумно". Един вид - щом нещата са такива, каквито са, значи по-умните са ги измислили и няма нужда да ги пипам. Или щом са изкристализирали във формата, в която аз ги осъзнавам, значи няма нужда да ги пипам. Или щом не ми пречат, няма нужда да ги пипам. Това последното - особено често. Само че това мислене типизира по-скоро едрия рогат добитък.

Та куриозното е как неутралната посредственост се оказва най-поляризиращата част от обществото, защото тя е достатъчно силна като количество, за да надвие полярните малцинства и достатъчно "извъноборотна" като качество, за да я впечатлиш с аргументи извън собственото й разбиране за живота като бит на квадрат. Ако тръгнеш да развиваш идеята за кухите традиции, нейният отговор ще е: "Е к'во ти пречи толкоз?", сякаш общественият интерес трябва да е винаги частно мотивиран. Някой каза ли едър рогат добитък? Но по същество.

Сирените на втори юни са типичен пример за куха традиция. Ето защо не сте прави да възразявате.

- Да, традицията е куха, защото съществува като нещо подразбиращо се, при все, че по нищо не се подразбира нейното съществуване. Значи един път ограничаваме пряката демокрация заради съмненията в разумността на народа, но на същия този народ се пробутва нещо наготово? И се приравнява на национален обичай? Това е пагубно, най-малкото, защото принудителните светини неизбежно настървяват двете гледни точки по въпроса. Онези, които не ги спазват, са санкционирани от псувнята на излезлия на балкона гологлав "патриот", защото... ами, защото някой си е решил, че светините трябва да се пробутват наготово, а същите тези "патриоти" биват санкционирани от безразличието на шофьорите, минаващи под балкона. И в двата случая се касае за порицаеми деяния, и то само защото трупането на принуда винаги отключва скрити комплекси и разпалва обществено разногласие.

- Не, сравнението с химна е меко казано нелепо, защото едно, че химнът е белег на държавата въобще и неговата стойност е предвидена на конституционно равнище, а второ, тази стойност е напълно отделима от химна, тоест налице са ясно разграничими "химн" и "химнично". А такава субстанция като "сиренично" няма. Общественото недоволство под формата на безразличие е най-ясният знак за това. Сравнението с поднасянето на венци или поклонението пред паметници също е далеч от истината, защото там не действа принуда, а възможност за реализиране на напълно индивидуално осмислено поведение. Тоест, не се поставят бариери над принадлежността към народа, която е винаги лична и нищо друго.

- Да, асоциирането на процедурата с духа е дотолкова очевидно погрешно, че ми идва да го изкажа с най-завъртяните думи, за да има смисъл изобщо да се изкоментира. Духът на свободата, патриотизма и всичко останало, което декларират, че се чества, никога не е предзададен, а избуява, без да го контролираш. Разбира се, неговото подбуждане е необходимо, но то не се случва с ежегодни процедури, извършени безлично от някакъв деус екс махина, ами чрез методично налагане на личен пример. Чрез възпитание. И после чрез образование. Процедурата не представлява дори прашинка от волята да извършиш нещо в чест на историята и предците си. А ако тази воля зависи от ежегодно виене в 12 на обяд, значи трудно можем да разчитаме на нея. Във всеки случай, имам леки съмнения към отчетността на повечето "патриоти" пред героите, които смятат, че почитат. Защото накрая се оказва, че именно тази за щастие намаляваща прослойка гвардианци и тангранисти се възползва от безалтернативното налагане на една куха традиция, за да размахва пръст.

- Не, нямам частно мотивирана вреда от сирените. Дори може да се каже, че ги отбелязвам. Което не значи, че не обичам да се мотам и извън своята кочинка.

И в крайна сметка, какво представляват сирените? Представляват профилактиката на една държава във вечна профилактика.

Истината за мен

Посвещава се на всички, които имат поне по един тик и са прекарвали депресия повече от десет минути. Както и на онези, които нямат нито един тик и не разбират за какво говоря и онези, които са усещали депресия до десет минути и не разбират какво общо има тя с тиковете.

Натюрморт

Едно архаично преводче, което носи по-скоро и най-вече носталгия, отколкото каквото и да било друго. Понеже италикът омазва цялата работа, то бройте до три и се потапяйте.

Крепостта носи ехото на хиляди безмълвни гласове:
"В какво се превърнахме?"
"Какви избрахме да бъдем?"
...
Сега, когато сричките в името изчерпват живота,
когато Боговете на прага ни чакат,
нищо вече няма да е същото.
Помниш ли, когато животът ти беше в краката?
Помниш ли, когато липсваше заплахата смъртна?
Скоро ти разбра, че силата живителна
е скуката, която смяташе за вредна.
А думи като воля и спасение не значат нищо,
погълнати от вещата инерция.

Мисля си, от всичко съм свободен -
от възраст, страх и смърт.
Но защо ли се преструвам?
Същността ни изпари се.
Познатите ни вкусове са изцедени,
заменени от стерилна чистота.
Така живееш през милионите години -
кръговрат на сълзи и на смях,
така живееш, свеждайки живота
до дишане, хранa, изхождане и пиене,
съвокупление, повръщане, спане,
потъване надолу и надолу,
докато убиеш цялото си време,
обезсмислено веднъж завинаги.

Махнем ли страха си от смъртта,
остават само купища преструвки.
Подведем ли всеки муден дъх под строй,
отегчени от екстаза нескончаем,
ще се целим жадно в годежния пръстен,
ще гоним онази, що вечност ни дава.
Каква налудничава идея!
Жаждата обаче все така ще изгаря.

Коя е онази най-тъпа от всички болки?
Толкова тъпа, че не затварям очи, без да я видя?
Кое мизерно отчаяние би срутило Безкрая из основи?
Как да платим за онова, което сме придобили?
Какво сме спазарили и какво - изгубили?
И от какво сме отстъпили, без да знаем, че изобщо съществува?

Останаха ли сили да довършиме борбата,
борбата срещу времето, смъртта.
Всичко, което имахме, е отлетяло.
Усилията ни да надмогнем собствения си бит
разкриват кухия кънтеж на фалша:
надежди, хвърлени напразно,
илюзии за избавление.

Но ето, постлано е брачното ложе,
зестрата вече платена е.
Беззъба, мършавата вечност ме приветства,
сгушена в чаршафите на ложето.
Обвързвам се с вехнещото тяло на жена ми
и оставам неин завинаги,
неин завинаги,
неин завинаги,
затворен във натюрморт.



Still Life

Citadel reverberates to a thousand voices, now
dumb:
What have we become?
What have we chosen to be?
Now, all history is reduced to the syllables of
our name-
nothing can ever be the same:
now the Immortals are here.
At the time it seemed a reasonable course
to harness all the force
of life without the threat of death,
but soon we found that boredom and inertia
are not negative, but all the law we know,
and dead are will and words like survival.

Arrival at immunity from all age, all fear and
all end...
why do I pretend?
Our essence is distilled
and all familiar taste is now drained,
and though purity is maintained
it leaves us sterile,
living through the millions of years,
a laugh as close as any tear;
living, if you claim that all
that entails is breathing, eating, defecating,
screwing, drinking,
spewing, sleeping, sinking ever down and down
and ultimately passing away time
which no longer has any meaning.

Take away the threat of death and all you're
left with is a round of make-believe.
Marshal every sullen breath and though you're
ultimately bored by endless ecstasy
it's still the ring by which you hope to be
engaged
to marry the girl who will give you forever-
it's crazy, and plainly
that simply is not enough.

What is the dullest and bluntest of pains,
such that my eyes never close without feeling it
there?
What abject despair demands an end
to all things of infinity?
If we have gained, how do we now meet the
cost?
What have we bargained, and what have we
lost?
What have we relinquished, never even knowing it
was there?

What chance now of holding fast the line,
defying death and time?
Everything we had is gone,
everything we laboured for and favoured more
than earthly things reveals the hollow ring
of false hope and false deliverance.

But now the nuptial bed is made,
the dowry has been paid:
the toothless, haggard features of eternity
now welcome me between the sheets
to couple with her withered body - my wife.
Hers forever,
hers forever,
hers forever
in still life.