Няма по-приятно усещане в изкуството от това да се бориш със зъби и нокти за удоволствието си. Защото самата борба е удоволствие, а дори по-голямо удоволствие идва накрая, когато приятно уморен направиш равносметката, че си изживял един велик момент на всякакво ниво - сетивно, психическо, физическо...
"Ангели в Америка" е като бароков кринолин, който сам не знае откъде почва и къде свършва. Пуска на сцената героите и си ги взима обратно като хазартен играч, прелива от етюд в етюд като откачила матрьошка. Изисква много, невъзможна е за пълен прочит отведнъж. Но в същото време не е тежкотонажна и тромава, не бълва претенции, а стъпва леко и дори пестеливо. По-забързани два часа и половина (без антракт!) трудно могат да бъдат изпълнени - до степен, че когато дойде краят, да си натоварен и потресен, но в никакъв случай изморен или да ти е доскучало. И да искаш още - защото от всяка сцена може да тръгне самостоятелна постановка и в този смисъл няма нито начало, нито край.
Успехът на една творба винаги зависи от два параметъра - предварителна заявка (амбицията) и изпълнението й. И ако можем да видим недостатъци на някои места в постановката, то е защото заявката й е грамадна. Ако виждаме неравностойни пасажи, то е защото винаги ще има по-равностойни от останалите. Което всъщност е още една точка в нейния актив - така представлението може да се тупа като брашнен чувал и да се вади още и още от него. Така си струва да го гледаш отново след известен интервал от време.
Говорейки за заявката, тук дори не става дума за това, че се представят теми, които са слабо засягани или откровено подценявани в съвременния театър. Става дума, че от един водещ конфликт (хомосексуализмът и неговото приемане) представлението се разтваря във все по-дълбоки и опасни води, стигайки накрая до изначалния конфликт за другостта въобще, за парадоксалната среща между природа и култура и невъзможността да решиш противоречието между двете в личния си живот. Всъщност на сцената не щъкаха хомосексуалисти, ами страхливи и объркани хора, търсещи от слабост упование в другия - който също е страхлив и объркан като тях.
Безспорно е нужна предварителна подготовка, за да се хванат препратките към филми като "Клетка за птици", "Бебето на Розмари" или "Сънсет Булевард", безспорно е и че една чисто американска пиеса никога няма да се приеме безрезервно в друго време и място като нашето сега. Но тъкмо в това отношение режисьорската работа успява да извади текста от социалния й контекст, за да видим Етел Розенберг не като жертва от лова на вещици, а като гузната прикрита съвест на безскрупулния адвокат.
В крайна сметка това е модерният театър - динамичен работохолик. Актуален не просто по призвание, а по необходимост и тъкмо заради това ангажиран с подчертано нетеатрални проблеми, които обаче могат да се решат само от театъра. Но не в архаичния смисъл на думата, а театър като пространство на въображението и ексцеса. На голямата сцена на Народния театър, която никога не се е струвала толкова голяма, както сега, се разиграваха пърформанси, танци, бутафорни бягства до Антарктида, публични диспути... Мащабно, но не по карнавалния начин в стил Морфов, а с мисълта, че всичко е свещено и съдържа в себе си Голямата идея. Подобен висок скок може да бъде перлата в короната на всяка европейска театрална столица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар