Един млад мъж се влюбил в една млада, но вече зряла жена, която бегло познавал. Тя била последният му шанс да повярва в Божественото - чието рекламно лице била. Толкова красива изглеждала. В някои моменти дори си въобразявал, че тялото й шепне как телесното ще отмре всеки момент.
Тя обаче говорела по начин, напълно недостоен на съзиданието й - нахакано и насечено. Колкото повече Красотата й дарявала, толкова по-неуместно звучали тези нейни думи - човешки, твърде човешки. Не бивало така. Наистина, кой бил той да говори какво бива и не бива, когато във всеки един момент би застанал под обувките на своята муза? Да, но все пак няма жива сила, която да ни накара или попречи да чувстваме онова, което чувстваме тук и сега.
Тежък парадокс. Мъжът обаче бил умен и преценявал всички възможни варианти, още преди да види парадокса на хоризонта. Ако би ослепял, би се лишил от едничкия си билет към Рая и не само това, ами животът му би се превърнал в безпросветна агония. Ако би оглушал обаче, би се изправил пред най-съвършеното и при все това достойно за обич същество, само за да усети още по-силно невъзможността на тяхната любов. Не само защото не можеш да обичаш съвършени същества, а и защото тя и без това не го познавала особено, та надали тепърва би го заговорила на езика на глухонемите.
Затова мъжът решил нещата по мъжки. Отровил се, след което се запалил, а за всеки случай паднал от 22-рия етаж на блока си. Самоубил се, накратко. Дори не се замислил дали да оставя предсмъртни писма.
Този мъж така и не познал любовта в краткия си живот.
и въпреки този финал,останала надеждата за "взаимност" ...
ОтговорИзтриване