За тъжния край на разходката

развихме мащабни разговори-крепости

докато не видях самотния шофьор на такси

и се стреснах как у всеки дреме по един

Шедьовър

Няма по-приятно усещане в изкуството от това да се бориш със зъби и нокти за удоволствието си. Защото самата борба е удоволствие, а дори по-голямо удоволствие идва накрая, когато приятно уморен направиш равносметката, че си изживял един велик момент на всякакво ниво - сетивно, психическо, физическо...

"Ангели в Америка" е като бароков кринолин, който сам не знае откъде почва и къде свършва. Пуска на сцената героите и си ги взима обратно като хазартен играч, прелива от етюд в етюд като откачила матрьошка. Изисква много, невъзможна е за пълен прочит отведнъж. Но в същото време не е тежкотонажна и тромава, не бълва претенции, а стъпва леко и дори пестеливо. По-забързани два часа и половина (без антракт!) трудно могат да бъдат изпълнени - до степен, че когато дойде краят, да си натоварен и потресен, но в никакъв случай изморен или да ти е доскучало. И да искаш още - защото от всяка сцена може да тръгне самостоятелна постановка и в този смисъл няма нито начало, нито край.

Успехът на една творба винаги зависи от два параметъра - предварителна заявка (амбицията) и изпълнението й. И ако можем да видим недостатъци на някои места в постановката, то е защото заявката й е грамадна. Ако виждаме неравностойни пасажи, то е защото винаги ще има по-равностойни от останалите. Което всъщност е още една точка в нейния актив - така представлението може да се тупа като брашнен чувал и да се вади още и още от него. Така си струва да го гледаш отново след известен интервал от време.

Говорейки за заявката, тук дори не става дума за това, че се представят теми, които са слабо засягани или откровено подценявани в съвременния театър. Става дума, че от един водещ конфликт (хомосексуализмът и неговото приемане) представлението се разтваря във все по-дълбоки и опасни води, стигайки накрая до изначалния конфликт за другостта въобще, за парадоксалната среща между природа и култура и невъзможността да решиш противоречието между двете в личния си живот. Всъщност на сцената не щъкаха хомосексуалисти, ами страхливи и объркани хора, търсещи от слабост упование в другия - който също е страхлив и объркан като тях.

Безспорно е нужна предварителна подготовка, за да се хванат препратките към филми като "Клетка за птици", "Бебето на Розмари" или "Сънсет Булевард", безспорно е и че една чисто американска пиеса никога няма да се приеме безрезервно в друго време и място като нашето сега. Но тъкмо в това отношение режисьорската работа успява да извади текста от социалния й контекст, за да видим Етел Розенберг не като жертва от лова на вещици, а като гузната прикрита съвест на безскрупулния адвокат.

В крайна сметка това е модерният театър - динамичен работохолик. Актуален не просто по призвание, а по необходимост и тъкмо заради това ангажиран с подчертано нетеатрални проблеми, които обаче могат да се решат само от театъра. Но не в архаичния смисъл на думата, а театър като пространство на въображението и ексцеса. На голямата сцена на Народния театър, която никога не се е струвала толкова голяма, както сега, се разиграваха пърформанси, танци, бутафорни бягства до Антарктида, публични диспути... Мащабно, но не по карнавалния начин в стил Морфов, а с мисълта, че всичко е свещено и съдържа в себе си Голямата идея. Подобен висок скок може да бъде перлата в короната на всяка европейска театрална столица.

За неравното уравнение

щом те нямам силно те искам

щом те имам няма да те искам

накрая е едно и също

Славна приказка

Един млад мъж се влюбил в една млада, но вече зряла жена, която бегло познавал. Тя била последният му шанс да повярва в Божественото - чието рекламно лице била. Толкова красива изглеждала. В някои моменти дори си въобразявал, че тялото й шепне как телесното ще отмре всеки момент.

Тя обаче говорела по начин, напълно недостоен на съзиданието й - нахакано и насечено. Колкото повече Красотата й дарявала, толкова по-неуместно звучали тези нейни думи - човешки, твърде човешки. Не бивало така. Наистина, кой бил той да говори какво бива и не бива, когато във всеки един момент би застанал под обувките на своята муза? Да, но все пак няма жива сила, която да ни накара или попречи да чувстваме онова, което чувстваме тук и сега.

Тежък парадокс. Мъжът обаче бил умен и преценявал всички възможни варианти, още преди да види парадокса на хоризонта. Ако би ослепял, би се лишил от едничкия си билет към Рая и не само това, ами животът му би се превърнал в безпросветна агония. Ако би оглушал обаче, би се изправил пред най-съвършеното и при все това достойно за обич същество, само за да усети още по-силно невъзможността на тяхната любов. Не само защото не можеш да обичаш съвършени същества, а и защото тя и без това не го познавала особено, та надали тепърва би го заговорила на езика на глухонемите.

Затова мъжът решил нещата по мъжки. Отровил се, след което се запалил, а за всеки случай паднал от 22-рия етаж на блока си. Самоубил се, накратко. Дори не се замислил дали да оставя предсмъртни писма.

Този мъж така и не познал любовта в краткия си живот.

За справянето с претоварването

дефицити от умора

опаковам ги и пращам ги към ада

на този свят мога и без тях

За безсмислието от емиграцията

всеки град е една задача

ако се случи че не я решиш

няма никога да схванеш логиката

За увлекателните комбинации

и аз искам да летим към кошовете

всеки път да викаме правилните решения

но дали ще имаме някога отбор около себе си

Милосърдие

Той е постоянно нападан, само за да се озове жертвата накрая.

Само той коментира съдържанието на анонимните СРС-та, изпратени от "един човек с каскет и очила", всички други биха махнали с ръка поради липсата на източник.

Само той се занимава с глупави изхвърляния за това кой бил по-по-умен и кой кого натискал. Всички други биха ги игнорирали и биха коментирали по-важните теми като влизането ни в Шенген. Не че той не иска да коментира тези теми, тъкмо там е проблемът.

Само той не е довел до знанието на своите свободни подопечни, че са подслушвани. Всички други биха ги уведомили, за да "не стават такива грозни скандали". Не че той е искал скандалите, но ето, нещата се случват в реално време, никой не е имунизиран срещу гаф и съответно порицание. Към никого не се обръща по малко име. Само една гола фамилия.

Той е милосърден. Каквото и да ти е казал, той вече се е жертвал в твое име, така че не може да изискваш нищо повече. Не че, бидейки милосърден, не налага своята визия за нещата, но пита ли те някой, като самият премиер се отнася милосърдно с теб?!

Няколко въпроса към т.нар. "Президент"?

Прочитайки това упражнение по стил (и пъчене на мускули), не мога да се сдържа да не отправя няколко прости питания.

Какво точно означава, че "промените в избирателната система трябва да бъдат част от една цялостна реформа на политическия модел"? Президентска република, anyone? И изобщо докога Първанов ще говори с приказки, които могат да означават всичко и точно затова означават нищо?

След като тези промени отразявали "политическите" виждания на правителството, какво точно да кажем за промените, отразявали "разумния политически компромис" между партиите от предишното правителство? Това правителство, на което именно Първанов бабува и което прие промените в последния момент, а те от своя страна отразяваха изцяло техния политически интерес (по ирония на съдбата излъган, когато слушахме оплаквания от "липсата на мажоритарен вот").

Защо Първанов критикува ограничаването на избирателното право, когато 1) подобни и много по-сериозни ограничения има и в Европа; 2) подобни ограничения има и в момента у нас, така че не са прецедент или някаква нова рестрикция, а единствено се променя прага им поради променената обществена обстановка или просто защото изборите са скъпо удоволствие? Последното впрочем добре го знае някогашната "социална" партия на Първанов от скорошния си опит, когато отказа провеждането на два вота в един ден.

Последно Първанов за или против уседналостта е? Защото критикува идеята, но с аргумента, че тази уседналост била лесна за заобикаляне, а не защото ограничава нечии права. И така както в началото на аргументацията си изкарва подобна промяна неевропейска и едва ли не нехуманна, след това цитира Венецианската комисия, която сама допуска взимането на подобна мярка.

Откъде накъде намаляването на броя на общинските съветници ще попречи на партии извън "големите" да пробият, като порочното явление на местно равнище са бизнес партиите, чийто потенциал изобщо не зависи от това какви големи партии се състезават с тях, след като те нямат техните напълно неполитически, а житейски лостове за влияние сред обществото? И не е ли "социално" или поне "част от реформата на политическия модел" това да намалиш броя на депутатите, респ. общинските съветници?

С какви очи Първанов се изявява като върховен гарант на демокрацията точно сега, а не когато ГЕРБ въвеждаха редица лобистки поправки (за нотариуси, ловджии и всякакви други заинтересовани лица), нарушаваха процедурата по гласуване на закони, а сега готвят и напълно противоконституционна поправка в Закона за съдебната власт?

Във връзка с горното, как точно можем да се убедим, че цялото "възмущение" не е един приятен повод за "президента" да 1) трупа политически дивиденти, развивайки пред народа ролята си на единствена годна опозиция на правителството - нещо, което е недопустимо, докато все още тече мандата му; 2) предупреди ГЕРБ, че винаги могат да бъдат бламирани - особено в контекста и на скорошния скандал с отзоваването на дипломатите от ДС, който явно също не случайно е "разпалил" страстите?

Всичко това няма толкова общо с конкретния спор за съдържанието на Кодекса, който безспорно страда от недостатъци, най-вече свързани с тайната на електронното гласуване и назначаването на районните кметове в големите градове. В случая обаче става дума за по-важни неща като срам и политическо достойнство. Не че някой разумен човек ги е очаквал от Първанов след девет години мандат.