Social Network

Филмът е интересен, защото повтаря модела на самия Facebook - уж трябва човекът зад компютъра (камерата) да е някой друг, някой по-истински, но той е погълнат от фикцията, която виждаме. Всичко е прекалено, прекалено реалистично. Освен това двете си приличат по своята ненавременност - гледаме "исторически" филм за събития отпреди "цели" шест години, така както и Марк се събужда като мултимилионер, преди да е осъзнал какво изобщо значат парите за развитието на една идея.

Разбира се, онова, което е чиста фикция, е най-интересното - скучното бачкане на група харвардски нърдове е превърнато в еуфория, наситена със смях и скандали. Идеята е ясна - зад всяко голямо откритие трябва да стои по една голяма история. Във всеки случай филмът стои силно разкрачен между плоските клишета за самотния успял човек и един друг възможен поглед върху самия Facebook и неговата силно дискусионна роля, но не избира нито един от двата пътя, а се концентрира върху няколко прости и напълно универсални конфликта. Особено внимание заслужава желанието на Непризнатия да бъде някой друг и да краде от чуждата харизма, само за да се затвори в себе си още повече накрая. Много силно драматургично решение историята да се води паралелно със съдебните процеси след това - подлъгваме се да вярваме предварително, че ни е ясно кой каква мотивация има за действията си. И разбира се - толкова лаконична и ударна последна сцена. F5. F5. F5...

Излъган, pt. 18

Изряден човеко, поздравления. Ти вече си изрядният човек на нацията. Доволството се шири по естествено красивото лице. Отрудени усмивки политат безвъзмездно към света. Безброй заучени разтривки за сетивата освежават сърцето, а то - то препуска от любов, неангажирана с никоя личност. С бодър глас убеждаваш другите за силата на волята и се храниш от променените животи.

Изряден човеко, ти нямаш история. Твоята мъдрост беше резултат от таен химически експеримент, след който успя да разпознаеш пороците, без дори да ги знаеш по име. Не помниш ли присвитите очи, когато се заклеваше да бъдеш светъл до смърт? Сам пося семето на ужасна шизофрения - да убиваш егото си ежедневно и в този ритуал да прозира тържествуващото его.

Историята те опроверга с по-мъдрата си мъдрост от твоя волеви "концепт". Бидейки навсякъде, не остави отпечатък никъде. Решаваше проблемите с насилие, решаваше и мирно. Но щом миряните те наблюдаваха в екстаз, въздишаха разочаровано, а щом насилниците прозряха чувствителните пръсти, съществото ти дойде в повече. Как да се откажеш обаче от нещо, в което си се клел с очи присвити? Твоята воля мълчеше по въпроса.

Конкурирай себе си, променяй кожи. Накрая, износил всяка кожа, ще се одереш жив и с последен писък егото ще падне.

Архитектурни разкази

Определено откритието на Architecture Week за мен беше Роберт Кониечни и неговото KWK Promes студио. Не че нямаше друго какво да се гледа на двудневния форум, но почти нямаше какво да се слуша. Единствен Кониечни обясняваше решенията си с тезиси, надхвърлящи границите на архитектурата, и накрая не случайно обяви себе си за концептуалист - доста иронично, може би малко претенциозно, но напълно вярно на истината. Никой друг не даде полезни съвети, особено за неархитектите - например "няма вярно решение, има безброй възможни решения, но веднъж, щом като изберете логическия си принцип, няма връщане назад и трябва да стигнете до края чрез този принцип". И наистина - всяка от поръчките на KWK се превръща в ПРОЕКТ - тоест проблемът (а такъв винаги има) се осмисля чрез няколко идеи, откраднати от области, нямащи нищо общо с архитектурата, и едва след това получената история се разказва чрез метода на архитектурата. По този начин разказът надмогва ефимерността на дори най-здравата сграда...

Така например Gathering Place тръгва от затруднението, че осем различни семейства искат еднофамилна къща, както и че всичките искат да имат гледка към близкото езеро. Веднага на помощ идва митът за задружното семейство и резултатът е полукръг, обединяващ семействата в точка с идеална видимост към езерото.

Проблемът с многолюдните семейства (сумарно 40 души) е решен по още по-оригинален начин. За да не се превръща къщата в хотел (но за да изпълнява функции, които обикновената къща няма как да понесе), е създадено общо пространство под земята на по-долното ниво, докато за нощно време всяка от фамилиите разполага с интимна зона, представляваща нещо като малка къща. Така е постигнат компромис между клишето двуетажните къщи в Полша да бъдат дневни на първо и нощни на второ ниво и от друга страна - оригиналността и нуждите на голямата фамилия.

Случвало се е да критикувам молостроенето у нас с аргумента, че каквито и фасади да измислят, отвътре структурата е една и съща - просторни глухи атриуми, пльоснати в центъра на сградата. Тогава ме питат - а как иначе може да се построи? Е, явно, че има как. KWK откриват решението, като обръщат наопаки концепцията за атриума като най-вътрешното и свързващо звено в сградата.

И отново предизвикателството им не е плод на теоретичен каприз, а на реално съществуващ проблем - пътят към къщата се врязвал в градината, заради което на поляците им хрумнало да издълбаят пътя надолу, така че да не се пресича с градината. Оттук и следващото решение - издълбаният път направо да води към подземния етаж на самата сграда и той да е свръзката с останалите помещения. Класически атриум, поставен в некласически условия да бъде на самия вход на къщата.

Така входът към градината е достъпен единствено през атриума, правейки на пух и прах концепцията за централното пространство като най-отвореното в сградата, към което може да се стигне от всяко друго помещение. Това, разбира се, се отразява и на материалите, от които е направена къщата - докато страничните "достъпни" пространства са завършени с абанос, то централното кубче е оставено на фаза бетон.

Safe House би се сторила бездушна не само на пръв прочит, но и зад това се крие разказ - разказ за механичната маса, която оживява досущ като органична. Safe House се държи като жив човек - когато е ядосана, се скрива в себе си, когато е щастлива, се отваря към света. Само тя може да реши колко близко да ви допусне до своя свят.

Сейфти зоната, така да се каже, се контролира от технизирани и сложни за изпълнение елементи - мост, отвеждащ към басейн на покрива, стоманени прозорци, но особено чрез страничните подвижни стени, които се отварят през деня и така се изправяме пред градината, иначе затворена през нощта. Монолитният бетон осигурява перфектната топлоизолация и при условие, че собственикът поживее още 40-50 години, той ще си избие напълно суперскъпата инвестиция.

Странната приумица на клиента да изисква пълна сигурност е станала повод за ново творческо разрешение. Значимостта му е далеч по-мащабна от конкретната успешна поръчка, защото идеята за механични стени, разкриващи различна гледка през различни периоди от деня, може да бъде приложена към всякакъв тип сграда, независимо от формата и материалите й. Навярно с лек сарказъм за реализирането на Safe House е ползвана най-типичната за полските къщи кубовидна форма.

Elend – Winds Devouring Men

Има албуми музикални еквиваленти на кутията на Пандора – отначало ни пленяват със загадъчността си, а след това, треперещи от нетърпение, се гмуркаме да ги опознаем и без да искаме пускаме разрушителната им мощ право в сърцето си. Тези тук не случайно са се нарекли на немската дума за „мизерия”, защото в композициите си въплъщават нещо далеч по-очарователно от това просто да ти харесат звуците на сетивно ниво, но и нещо в същото време твърде коварно – музиката им не просто опива, тя отвежда в един различен свят, но билетът е еднопосочен. А светът като всичко невиждано досега е интересен в началото, впоследствие хипнотизиращ, а накрая взима много повече, отколкото може да даде. Пристрастява, само за да изнасили. Изнасилване е точната дума и тя прозира измежду всичките иначе изрядни оркестрации и привидната меланхолична Dead Can Dance-атмосфера. Защото вселената на албума се състои от безнадеждни пътешественици, готови на всичко да видят морето да разцъфне пред очите им поне веднъж. Притчи за времена, за които не може да се говори исторически, а само митологически – за това как ядеш от себе си и продължаваш търсенето на неясния Идеал, а щом си въобразиш, че си го намерил, мигом се разочароваш и потъваш в ново многогодишно униние някъде из Океана. По-драматичен от есхилова трагедия, по-сериозен от олимпийски бог, по-амбициозен от античен подвиг, Winds Devouring Men не просто е безумен анахронизъм – той е готов да изтрие хиляди години човешка история, след което да изяде себе си и да продължи напред: към неясния Идеал…

За смисъла от ретроспекция

заради Паметта моята вечна пазителка

заради нея и раздадената ненапразно прелест

и все пак заради мен няма да се пилеем я!

Макрорамка за 2011 г.

Ще се натрупат рекордни за последното десетилетие емоционални дефицити, които ще доведат до неочаквани инфлационни процеси по отношение на практически всички налични стоки. За да предотвратят големия крах, от държавата се подготвят за още по-невъобразимо печатане на усмивки, които да бъдат заемани на банките, така че да се поддържа ниският лихвен процент - една мярка, която основателно се критикува, тъй като нейна последица би била единствено по-висок размер на инфлацията. Преразпределението на емоционалния брутен продукт ще се увеличи до невиждани досега нива, като ще се извършат множество целеви разходи на енергия за по-добра инфраструктурна обезпеченост, с идеята в дългосрочен план тя да повлияе на ръста на емоционално доволство. От държавата ще се очакват не само далеч по-лесните за изпълнение рестриктивни мерки, но и провеждане на мъчителни, ала отблагодаряващи се в перспектива политики - най-вече чрез поддържането на същата позитивна бизнес среда, стимулираща високия растеж на инвестициите, но също така и чрез тежки реформи, които неминуемо ще доведат до съкращения в ключови от символично гледище отрасли на живота. Дано не бъде възприета идеята за набиране на средства чрез облигационен заем, защото имуществото на държавата е твърде ценно, за да се подчинява на чужди икономически и често политически проекции. И през идната година правителството ще трябва уморително да се бори за статуса си на неуязвимо, в противен случай дори един бюджетен теч би спомогнал за тоталния банкрут на държавата.

Третото нелице

Няма само мен и теб. Между нас броди нещо трето, което със сигурност не е лице.

Третото нелице е

деликатното побутване на Избора

между всичките ни ходове

стратегията ни от тактики

винаги непозната за третите лица

но безспорна за нас

дозата не-механика

в електрифицираните отношения

иначе бихме прегърнали себе си и стоп

никакво припадане -> никакъв прогрес

затова благодаря на

стрелкащия ти поглед/интереса ти към оризовата хартия/изящния ти тил

всичко друго което ме поставя на кръстопъти

пречи ме да науча кое е моето лице

но ме учи постоянно кой съм самият аз

една болка смиряваща се през третото нелице