The Cumpany

Уверявам се, че компанията като социална единица представлява едно взаимно полезно хващане на ръце. Какво носи това хващане в себе си? Носи ДНК-то на отношенията с другия, а то изплува в удобни и належащи моменти. Докато "чистото" познанство с някого изисква постоянни усилия, за да задържиш ценното, то компанията предпоставя една първоначална вноска от личност, след която постъпките се превръщат в проекция, подчинена и зависима от внесената личност. Тази защита от контекста, от случайното, от изречението, фразата и думата е противоотровата на напразните усилия, вложени в едно частно познанство. Колкото и да жалим, че така умира събитието в общуването, а предвидимостта се налага като данък, то няма друг начин да се предпазиш от контекста, съсипващ безброй "искрени" приятелства. В компанията един контекст минава през филтъра на внесената личност и така, дори да бягаш с различно темпо или да се клатушкаш неравномерно, ти все така си се хванал за ръка с другия. А взаимността на хващането предпазва от ненавременни бунтове срещу компанията. Ако толкова искаш да се освободиш, компанията винаги намира кой да запълни дупката, само пространството става по-тясно, но никога достатъчно тясно за никой от членовете. Факт е - с внасянето на личност всъщност убиваш "оперативната" личност, онази, която реално участва в общуването. Думите означават по-малко. Процедурата означава по-малко. Естественост, родена от сръчно подготвена изкуственост.

Това разбира се е хубаво, защото осигурява глътки спокойствие и сигурност, а хората с активно общуване имат нужда от тази лекота, за да имат гарант за енергията, която отдават. Шансът да се нараниш е по-малък, но уви, това е и лошо, защото те тласка към уравняване, а така също и притъпява всяка възможна емоция. Емоцията, която заявяваш, и тази, която става достояние на останалите, са коренно различни - и втората е винаги просто една безопасна коректност. Несъобразяването има негативни последици само за теб.

И за да завърша с още една метафора, съучастието в компания може да се сравни също и със сутрешно плаване по гръб в открито море. Отпуснат си, движиш се по инерция и водата не изисква нищо от теб, освен това да не шаваш много. Ако случайно вземеш, че упражниш някакво съзнателно движение, то обикновено се паникьосваш и бързо потъваш. Задал си някаква неясна посока, но при все това - не знаеш накъде точно отиваш. Обаче те гъделичка и ти е свръхприятно.

Парадокс

Защо не обичам Ларс фон Трир? Защото още преди да е обявил заглавието на следващия си филм, и виртуално-реалните ширини се пълнят със слюнка, от която той със сигурност се вдъхновява. Хиляди невинни души се втурват да обясняват как съществуват филми, които не са за забавление, а десетки хиляди им отговарят, че не е "арт" да провокираш безцелно, без никой да те разбира. Самият Трир е виновен за тези коментари, защото добре знае, че на всяка провокация ще отговорят и първите няколко хиляди, и вторите няколко десетки хиляди. А дали тази провокация трябва да означава нещо или не - това никога няма да разберем.

Защо обичам Ларс фон Трир? Защото и аз, макар да си въобразявам, че съм старо куче относно филмите и провокациите, се улавям в капаните му. И аз искам да го напсувам в първите десет минути след финалните надписи. И то толкова цветисто, че дори като почна да събирам символите и посланията и да им се радвам все повече, пак не мога да се примиря с онова, което съм видял. А щом губя контрол толкова бързо, значи съм пуснал. Щом съм пуснал, значи не мога да не призная класата.

Не гледайте Антихрист. След което кажете как е минало.

aLter-Lego 2: Самосъжалението

Неделният следобед боли – мислеше си Теофил, докато лежеше в съзерцание към тавана. Той за пореден път беше предпочел да играе на сигурно и да не излага тялото си на показ. „Тялото е открит нерв, достъпен за всякакви унижения” – приумието му беше хубаво, но безсмислено, защото никога не намери достоен да го сподели нему. Или пък той самият не вярваше, че е достоен да споделя. Съзерцанието на Теофил се събуждаше именно в следобедите на неделя, защото във всички останали възможни моменти той страдаше, че ако се отпусне да съзерцава, свободното място бързо ще отеснее и все някой ще го отхвърли с безразличие или карфица от себе си. По-късно, безвъзвратно късно, Теофил научи, че свободното място е онова място, което сам си заявиш и всъщност трудното е не да печелиш от въображението си, а да се грижиш за него, след като си спечелил. Теофил предпочиташе да е на губещата страна. Изповядваше се по губещому.

„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?

Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.

Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.

Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?

Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”

След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.

Юбилейно

Любовта трае три години само по списания, в които хора изживяват живота, който им липсва. Или не, може и да са прави - любовта наистина трае три години, после спира изобщо да "трае" и започва да "бъде".

Sein-ът на любовта се превръща в dasein на четвъртата година. Такова е редовното развитие - три години не си знаел в какво ще се превърне любовта, а накрая тя се превръща във всичко. Но за да се превърне във всичко, тя не трябва никога и по никакъв повод да е била нещо. Погледът над себе си внезапно се изкривява и се трансформира в поглед над света. По същество обаче този поглед е все така разфокусиран, което гарантира ежедневната изненада. Dasein-ът на любовта не се свежда до каквото и да било.

За да обичаш на четири години обаче, трябва да имаш под ръка нещо достойно за обичане, което самият ти да си достоен да обичаш. Трудна задача, доколкото това значи да се движиш в различна посока от другия, но винаги гледайки го в очите. Така поставено, много лесно може да се загубиш, още по-лесно може да се спънеш или да ти се уморят очите, резултатът обаче винаги ще бъде отклоняване на погледа. Или обратното - втренчваш се и хората те избутват в своя живителен тръс към случващото се наоколо. Това е илюзията, на която се крепят много страхливи любови. Техният страх се развъжда от усещането, че все някой все някога все някак ще премигне пръв и статичната им картинка ще рухне.

Болезнено вярно е, че онези, които трупат достойнство в чуждите очи, накрая развиват свръхчувствителност към нечие присъствие - като присъствие, което отнема от друго присъствие и сваля нивото на живот с всяка следваща споделена минута. Четвъртата година ти дава решението, което си търсил цели три преди това - разбираш, че достойнството ти е несъвместимо със суетата и обичта, която ще получиш, винаги ще се нагласи в безумно точната пропорция и ще пристигне готова за консумиране на прага на дома ти. Четвъртата година е архитектурна.

Онези с трите години смятат, че готовата постройка задушава. Аз казвам, че освобождава, защото вътре в нея най-сетне можеш да шариш спокойно гол до кръста и да знаеш, че настъпваш свой терен. И щом се събудиш, да почувстваш онова тихо успокоение на съзерцанието и да си кажеш - това всичко се е случило на мен.

Това всичко се е случило на мен.

Излъган, pt.2

Събудиха ме в три през нощта. Точно когато боли най-много. Предполагах, че е нарочно, но на тях им липсва финес, че да ги обявиш в нарочност. Преобръщах се, докато ги слушах.

Не се страхувай! Отпусни се! Водата сама ще те поеме и ти ще заплаваш. Краката ти ще те носят по повърхността!

Получих позиви, но не знаех как да го заявя. Намериха ми леген, за да се оправдават с капризите ми. Натопих си краката - предупредиха ме, че без отпускане няма никога да се науча да плувам. На мен ми беше просто студено, но това заглъхваше като ненужна фраза из тяхната далечина.

Ще излъжа, ако кажа, че не се намерих дълбоко надолу заради собствената ми гордост. И гордост, и страх от себе си сред това гъмжило от непревземаемо кротки и доброжелателни хора. Сега те щяха да получат наказание за своята кроткост.

Вдишах вода. Дробовете ми загълчаха, кожата ми избуя. Вече не чувах какво ми викат. Нищо не можеше да ме нарани повече. Отпуснах се и потънах целият. Дори не се опитах да се спася, защото всеки път нагоре беше верен, а аз исках да знам точно един и да избера него. Но как, щом съм отпуснат? Нищо не можеше да ме нарани.

Когато ме намериха, кроткостта им беше изчезнала. Върнах се в съзнание. Върна се и вината ми. Чувствах се неприятно, че съм развалил чуждата кроткост, макар че именно тя ме стовари на дъното на водата. Бях отново стегнат и можех да гледам в очите, без да премигвам. Водата не успя да ме пречупи и аз останах безизразен от тази победа.

Излъган

Ти беше единственият ми свободен вход към света. Вярвах, че щом веднъж проникна от другата страна, хората ще отворят своите прозорци, а мъдреците ще раздадат своите отличия. Вярвах.

Влях се в живота заради теб. Но докато той се вливаше в мен, аз усещах, че ще нося белега си до самия край. Тогава за първи път ти казах, че разреденият въздух ще ме убие. Ти се засмя и полата ти също се засмя с теб.

През цялото това време се присягах да разбера какво ми се случва. Но ти - неозъбена чистота на духа - ми забрани всеки опит да не живея. А аз исках да знам защо точно живея.

И сега, препълнен с живот, но все така празен отвътре, се обръщам към теб и виждам чудовищното. Не си ме хвърлила в света, а в твоите обятия. Моят вход е бил една задънена улица. Няма да изляза никога оттам.

Завинаги твой. И никога себе си.

Полит обзор, август 09

Силни страни:
- Уволнението на Петко Сертов. Сега едва ли медиите ще имат запазена страничка за ДАНС, което е чудесно. А последвалото напускане на Алексей Петров е още по-добър сигнал, независимо, че едва ли ще узнаем какво стои зад него.
- Премахването на мълчаливия отказ от екоминистерството. Идея, която е редно да бъде възприета от цялата възможна администрация и без нея оптимизацията няма да се случи дори с трицифрен брой съкращения.
- Свързването на системите на НАП и митниците. Всяко намаляване на човешкия фактор в тези области е идеално, друг е въпросът, че ако контрабандните стоки не влизат у нас, нищо чудно потреблението да падне още повече.
- Специалните звена на МВР и ДАНС ще бъдат подлагани на детектор на лъжата. Повече комерсиален трик, но важното е, че промяната настъпи по желание на самите полицаи.
- Конкретните мерки за ревизия на предишното управление - одит и парламентарна комисия. Най-сетне да видим действия, а не лаене по оставеното наследство.
- Изискването за 2 лв. минимален капитал за ООД. Наивно е да вярваме, че това е великата краткосрочна панацея за бизнеса, след като мотането из банки и други институции е все така мудно. Но тази реформа беше необходима.
- Разпореждането за рязко намаляване на заплатите по бордовете. Имайки предвид липсата на прозрачност по тези бордове и познатите лица там, то съвсем не мисля, че е популистки ход. Иначе не по-малко правилно би било висшите етажи на администрацията да настигнат заплатите на бордовете, но това ще е жив цинизъм точно сега.
- Минаването на НАПИ към МРРБ. Важната новина тук е, че размиването и дублирането на компетентности най-сетне ще отпадне.
- Решението за намаляване на осигуровките от 2010 г. Дъвкано до припадък и най-сетне реалност. Няма нужда да повтаряме, че у нас не данъчната, а осигурителната тежест е истинската пречка.

Слаби страни:
- Правителството все още не дава вид на управляваща партия, а на конкурент на досегашните управляващи. Предизборната реторика, стигаща до агресия, винаги прикрива невъзможност за справяне с настоящето. Разбира се, и българинът не може да осъзнае, че доброто управление няма нужда от крещящо медийно присъствие.
- Неяснотата и противоречивите информации относно големите проекти като АЕЦ Белене, Булгартабак, Кремиковци и пр. Дянков е убедено анти, Трайчо си трае, в крайна сметка единственото ясно е, че има анализи, срещи, конференции, дружески напивания и ще станело още по- и най-ясно. А разходите по тези проекти са половината дефицит.
- Поредната порция "защитници на националната сигурност", този път назначени за областни управители. Както и с Божидар Димитров, проблемът е отново в противоречието между намеренията на ГЕРБ и тяхната реализация, както и в двойния стандарт, при положение, че обществото си има ясно формирано мнение по въпроса.
- Типично физкултурното изказване на Цветан Цветанов, че полицаите няма как да са виновни и той би ги оправдал винаги. Няма нужда да си припомняме случая с Чората, за да стане ясно защо не е прав, по-скоро ми е чудно как политик, научен като робот да повтаря, че "законността е най-важното в държавата" си позволява да излезе от схемата. Хм?!

Възможности:
- Септември идва, а с него изтича срокът за редица жизненоважни доклади - например за строежа на трите магистрали, които вече се превърнаха в символ на амбициите на ГЕРБ. Е, значи най-сетне няма да има доклади и конференции, а нещата ще започнат да се случват.
- Отпадането на план-приема в училищата е сред ултимативните мерки, които са заявени отсега. Най-сетне училищата няма да лежат на стари лаРВи, а качеството на обучението ще стане критерий.
- Закриването на държавните агенции - равносилно на реформата с НАПИ: ясно разделение на отговорностите и компетентностите. Относно БЕХ работата е доста по-сложна и избягвам да я коментирам, но безнаказаността им, която се разкри в последните дни, не може да не намеква недвусмислено какво се случва и там.
- Сигналите за корупция срещу предното управление няма как да избледнеят само два месеца по-късно. Тепърва ще се разкриват още практики, защото всеки ще търси оправдание защо министерството му е пред фалит.

Заплахи:
- Съкращенията вече стават ежедневие, а синекурниците от предишния мандат са едно доста силно ядро, което отсега настръхна срещу Борисов. Ако се изпълни цялата административна реформа, нищо чудно и това управление да влезе в аналите като неразбрано и непопулярно.
- Актуализацията на бюджета закъснява фатално много, а антикризисните мерки от предизборната програма все повече се удрят във всевъзможни законови, финансови и други рамки и се пукат.
- Законът за амнистията препречи всякаква възможност за търсене на отговорност на предишните управляващи. Освен ако не се докаже умисъл, с което България ще запише името си в Гинес. А ако направим проучване, то хората на първо място искат изедниците да бъдат тикнати зад решетките.
- Шавливият електорат на ГЕРБ ще иска поне по една пикантерия на месец, а Борисов е склонен да се подаде на емоциите, сякаш това ще убеди най-скептичния народ в света да му се довери до гроб. Поне благодарение на това хора като Дянков започнаха да пускат шеги.