Демиан имаше нужното възпитание, за да бъде политически коректен. Не пропускаше белег на специално отношение да мине през ризницата му и дори вярваха, че това се дължи на необичайна толерантност, макар всъщност да ставаше дума за пълна отегченост и присъствие само тялом в разговорите с досадници. Жестовете, означаващи висша привързаност за останалите, за него бяха изпитана рутина и само той си знаеше колко малко влага в тях на фона на огромния ефект, който постигаше.
Тази провинциална баналност в тълкуването на постъпките му докара позиви. Той се присмя на играещите на сигурно, защото привидя себе си в тях - едни вечно забързани тела, невярващи дори в позата си, а ползвайки я за някакви по-бъдещи цели, никога ясно определени и все по-отдалечаващи се. Защо да спестяваме с мъки за нашата свобода, като тя ни е обещана от самото начало?
Демиан се освободи да бъде некоректен. Един некоректен човек вече е очернен и няма смисъл да се превръща тепърва в коректен. Един коректен пък, именно заради несвободността си, няма и да си помисли за варианта да бъде некоректен, защото излишното мислене е свързано с излишен риск. В този смисъл Демиан беше най-свободният човек в града.
Нему се разминаха един-два избора за средно важни ръководни постове, както и няколко казионни хубави спомени на добри познати, с които се беше ръкувал. Но накрая гробът му беше най-красиво извезаният и поддържан, тъй като за него се грижеха няколко умопомрачени негови фенове, вярващи, че именно Демиан е бил най-свободният човек в града.
Няма коментари:
Публикуване на коментар