За липсващата взаимност

моя малка крачка встрани - бързо разочарование

ненадейно силно унищожително разочарование

заслужаваш несъобразителната ми брада да те боде

Само вечността

Има нещо нередно в костюмите ни, калящи се по подвижните плочки.

Има нещо нередно в доволните ни усмивки, с които влизаме в административните сгради.

И в невидимите железници, рушащите се мостове, хладнокръвното действие на мухъла...

Но да не бъдем злободневни - нередно е и, когато телата ни увисват, а мозъците ни угасват за някакви си непроследими часове след години верен труд. А новите тела и мозъци се отнасят със старите (ни) или мачкайки ги без никакви лоши чувства, или с унизителни реверанси към тяхната уязвимост.

Затова - сега и винаги - само и единствено вечността. Скромно и без патос - само вечността.

Не просто да строим мостове, а тези мостове да служат възпитателно. Възпитателно не само за строящите, но за всички, които имат нужда да разберат колко е хубаво да се строи.

За симпатично губещите

неговото смело сърце - съвършеното необуздано пиянство

твоят комплекс - досадното намигане на трезвения поглед

пий по-често да пребъде чувствителността ти сред незнаещите

Homo taedius

Това е калинка - тя е червена и черна. Как да не я обичаш?

А това е мравка - тя е усърдна и скромна. Как да не я обичаш?

Това е животът ти - пълен с калинки и мравки, толкова достоен за припадане, че би припаднал от балкона долу в калта само при мисълта за мащабите на неговата любов.

Това е поредната ти нова мания - как да не й се посветиш?! Светът е толкова по-жалък и тъжен без нея, ерго собственият ти свят е бил също толкова по-жалък и тъжен. Как после да се взимаш насериозно - ти, който се взимаше насериозно и преди да разбереш за жалкостта и тъгата в живота ти, а представи си още колко пейзажи ще стряскат твоята сериозност. Да казваш цял ден своето име пред възхитена локва.

Това е ритъмът на града, твоят ритъм. Ритъмът на огнените топки на жонгльора - той ги подхвърля до отказ, само и само да не спрат в ръцете му и да го изгорят. Ако спреш, унинието те очаква с протегнати ръце. Ти вече си смъртно уморен, приемаш поканите и вечно повтарящите се събития по инерция, нагълтал се с дребното щастие, което именно спасява живота. Дребното щастие, което обезпечава приказките ти за Големия Дълг и Съдбата и...

Това е поредният подарък за твоите сетива. Подарък, поставящ морала ти пред очаквана дилема. Да го приемеш ли, подигравайки се негласно с трудолюбието на всички онези, които не поливат сетивата си с бистра вода, а с тиня от кариерите (и кариерите), където работят, или да го откажеш, уж от религиозен срам от страстта си, а всъщност никога неспособен да се отървеш от тази страст? Този подарък е твоята (липса на) страст. Страдаш от нейната невъзможност, страдаш като влюбения, който гасне от любов, като разгонената котка агонизираш. И страдайки, ти вече си наясно, че няма време за гаснене - имаш да светиш на толкова много места. И не само време, но и желание - изходът ти е предварително известен.

Какво би могъл да сториш? Да спреш и да задълбаеш - добре, но нали си напред с материала, нали класа е името на твоята ценност. Да бъдеш средновековно облъчен от вдъхновение - но Средновековието е далеч. Да се лишаваш и ослепяваш ритуално - това е по-голямата надменност, щом дори не притежаваш смирението да приемеш своята собствена красота.

Остава ти да вървиш, да прегръщаш света и да припадаш по неговите най-уютни улици.

Скорошни урбанизми

Този път в стила на fuckyouverymuch.dk.

We love to be generous and kind.

We are correct down to the last detail, to say at least.

We enjoy gazing at the new Windows Metropoliten OS.

(10x to)

We shop only from the Becket type of boutiques.

We know something is wrong with this pizza, but what exactly?

Скорошни фрази

Неприятно е да си перфекционист, когато не си перфектен... (продължение за напреднали - Не за друго, а защото така неволно се превръщаш в пленник на най-досадния възможен разказ. А по света има толкова други вдъхновяващи разкази, о, вдъхновений перфекционисте.)

***

Иска ни се нашите проблеми с любовта да са епистоларни, да бъдат изследвани от философите. Обаче проблемите ни нямат нищо епистоларно в себе си, това са проблемите на помпането, на сбърканата изначално концепция за правилния човек. Рокендрол проблемчета. Дори нямам какво да кажа за тях.

***

Две внезапно пресечени успокоения, неподозиращи за себе си, дори незаченати от един и същи баща, но схванати в един конекситет. Смисълът от усещането за провал - никога да не останеш сиротен без своя глад, творящ и съсипващ иначе талантливите хора. Смисълът от идолите - съзерцанието на подигравателните думи за тях олекотява удара, пречи да потънеш в униние от своя собствен провал.

***

Да намериш половинката си - лесно. А как се намира додекаедър с назъбен релеф, орнаменти и шпроси, когато тъкмо той и само той би ти паснал?

***

Липсваш ми. Липсва ми кучето от детство. Липсва ми пейзажът от осми ноември, който още не е дошъл. Както и всички писмености, на които дори не съм бил свидетел. Липси, насъбрани за няколко поредни обесвания, но аз ще бъда хитър - ще продължа да ги размножавам, за да задуша крясъка на самата нея - на самата Л-И-П-С-А.