Law You Need Is Love

Кражба

Крадеш отвсякъде. Крадеш всичко, което си струва краденето, но тъй като не знаеш кое е то, то крадеш абсолютно всичко и после подбираш.

Ако усетиш, че не ти стига краденето, търсиш усилено. Спираш да търсиш не, щом си намерил, а щом си се издушил от крадене и съжаляваш, че си тръгнал да крадеш изобщо. Но не съжаляваш, разбира се.

Крадеш и пренебрегваш защитата, крадеш и пренебрегваш възраженията, крадеш и пренебрегваш въобще всичко, което може да отнесеш към себе си. Никой не ти е обещал, че ще става дума за теб, трай си. Мисли за тебе си под душа - сега си в епицентъра на голямото крадене. Хубавото крадене ще те възнагради с хубава почивка, така че не си почивай, докато крадеш - ще ти омръзне твърде бързо.

Няма концепция тук, колкото и да я зовем. Има кражба. И след нея почва животът - с труд, труд, труд...

Матрьошка

Сънувах, че правят филм, в който половината от действието се състои от истинския живот на актьорите. Един от тях се съмняваше, че използват кадрите му за друг филм. Другият филм беше документален и се занимаваше с проблема за следенето на личния живот. Тъй като не беше сигурен дали режисьорът не е пробудил тези съмнения у него нарочно, актьорът играеше и се мъчеше да изглежда неестествен и режисиран. Режисьорът плесна с ръце и каза: "Ето това е животът!" Актьорът плахо му отвърна: "Не, това е киното." А аз ги снимах отгоре.

Откъде почва моята режисура и докъде свършва - не знам.

Освен това сънувах как един кон ми казва "здрасти".

Vivre Sa Vie

Ние не сме природно кастрирани индивиди, които не схващат на какво ги учат.

Не сме и чак толкова ужасни характери, които да опропастяват всяка чиста, спретната идея.

Проблемът защо не се учим на онова, което трябва да правим цял живот, и следователно - как безсрамно влизаме в Машината с повредени чаркове, е проблем на живеенето, а не на научаването. Недоучили винаги ще има - затова пък мнозинството, припознато като недоучили, са хора, които имат всичко необходимо, за да се научат: схватливост, логическо мислене и чувство за действителност.

Кое липсва тогава?

Липсва организираност какво след какво следва в ежедневието ни. Ще се учим за живота, нали така - да, но това учене все пак обслужва живота, а той... той така или иначе си е тук, тогава защо му трябва нещо, което да го обслужва? Редовен въпрос, който може да бъде преодолян само с много воля - но и волята е по същество живот, така че цикълът се затваря.

От гледна точка на объркания субект напъпилото влияние на "аз трябва да успея!" пречи на едно истинско изкачване, стъпка по стъпка, което да отведе до успеха. Тъй като при нас успехът е статус, а не кауза, той се появява твърде рано, твърде непросветено (поради липсата на институции, които да обяснят, че успех без стратегия няма) и твърде абстрактно. Ето защо в своето учение виждаме една буца, която хващаме и пренасяме от точка А на точка Б и после идва следващата буца - тази на кариерата, чиято финална дестинация е успехът. А това не е така. Буцата е ирелевантна, защото тя е монолитна и ще я влачим цял живот - ясно е, че промяната ни от днес спрямо вчера може да е доста по-голяма от промяната ни от деня, в който нещо е станало спрямо предния. Само че ние не разсъждаваме в дни, а в някаква друга единица - години работен стаж примерно. Което спъва.

Денят е работната единица на ученето. Успехът е пряка функция на механизъм, колкото и у нас да се насажда обратното. А ученето е период, в който трябва да възпиташ своя механизъм, а не някак си по някое време да постигнеш резултат. Резултат няма. Крайна победа няма.

"Нещата са свързани, но не искам да си изоставям лентяйството просто така, просто сега." Не бъркайте това с Бай Ганьо.

aLter-Lego 3: Пресметливостта

Често Теофил се отбиваше по събития, за които изпитваше дълг, че трябва да посети. Дългът му нямаше адресат както всички познати нам дългове – по-скоро той беше насочен треперейки към всеки един евентуален спасител на живота на Теофил. „Как ще ме разпознае спасителят ми, ако не съм готов за него?”

В трупането на готовност Теофил обичаше да се увърта за спасители из другите посетители на събития. Стойката му подсказваше, че по-скоро изпитва страх от една такава среща, но заседнал в плюша той дори се любуваше на този страх, по същата причина, поради която и не намираше спасителя си – беше срамежлив. Докато разбере, че готовността му никога няма да бъде перфектна, но би могла да стане такава само ако надмогне срамежливостта си, трябваше да мине поне една криза от онази по учебниците. Той така и не я премина.

Любопитно преглъщащ образи, за които знае твърде малко дори за да ги съчини за себе си, Теофил срещна нея. Тя не беше Мария, но едва ли беше и Присила. Все едно, ценното е, че тя носеше нещото със себе си. Нещото – онова, което Теофил единствен се беше отказал да описва, защото единствено то го убеждаваше без необходимост от описване. Ето какво представляваще нещото накратко според него: кофата с боя, която носиш в ръце и пръскаш постоянно по себе си, така че да се различаваш; измерението, през което ти е позволено общуването с жена; свободното пространство, сякаш създадено заради теб, в което можеш да добавяш всякакви митове и при все това обектът ти да остава непокътнат, защото той попива митовете ти. Това последното е особено важно, защото разкриваше, че нещото в жените е същото като всички неща за Теофил – илюзия, създадена да крепи порутения му свят, в който йерархията беше наложителна, при това в стройна композиция, готова за снимка, с която Теофил да спи под възглавницата и да изчисти съвестта си. Така той теглеше нови кредити от илюзии, за да покрива старите и комай това беше единствената стройна йерархия в живота му.

И все пак, нещото наистина се лепваше за обекта на желанията му и му ходеше. Тя остаряваше по начина, по който Теофил й беше позволил да старее, и си обръщаше главата натам, накъдето той й заповядваше. Това не беше нито мечта, нито самоубеждаване – той я владееше. Самоволно организираше обвинение срещу бълнуванията си, но то не издържа. „Ако аз просто регистрирам нещата, които самата тя прави, то тогава защо продължавам да я напътствам, а просто не спра?” Логиката му, както всяка логика на срамежлив човек, забравил за миг задръжките си, беше постеля за бъдещото му оправдание.

Случи се, че Теофил не позна. Червилото й се оказа различен цвят от отбелязания в неговия бележник. Може би си беше повярвал твърде много, може би драматично желаеше да сгреши. А желаеше да сгреши, защото, както се беше убедил, не може да развъждаш любов със страх. Не може да се втурваш в живота, без да имаш такъв. Не може да редиш мозайка от „правилни” плочки и накрая да очакваш, че между плочките няма да има фуги. Но пък не може и да проявиш смелост, по-голяма от онази, с която ще останеш неуязвим за критики. Критиките сриват, тъй както едно огромно мазно петно разваля труда на всички шивачки по света. Как обаче да се изложиш на хората с пълна отвореност, но и с пълна неприкосновеност, така че да не рискуваш? Рискът е толкова скучен, защото с едно махване на ръката разтрисаш света, без дори да ти дадат право да се замислиш.

Събитието вече трябваше да почне. Теофил отмести очи и крака, а страхът му още беше там. Каква досада! Тогава той си представи сцена, в която тя се катери към него и образът й прозира все повече и повече. Това вече беше неговият образ, той я беше създал и нещото я беше изчистило от всичко нейно, всичко, стоящо на три реда североизточно. И щом най-сетне стигна върха и се нуждаеше от финална помощ да се изкачи при него, той я погледна втренчено, пречупи се и й пусна ръката. С най-вялата небрежност, с намек за позиви, но без дори да има сили да ги направи. Отпрати я в небитието и се сепна, че никоя жена няма да стигне жива до върха му.

Събитието не беше особено интересно.

Опять двойка

Оценяват те по доминантното, а не по уникалното.

Оценяват те по крещящото, а не по улегналото.

Оценяват те по якостта, а не по финеса.

Оценяват те по лафа, а не по артикулацията.

Оценяват те по скулите, а не по веждите.

Оценяват готовността ти за задружност, а не самата задружност.

Оценяват начина ти на живот, а не самия живот.

Оценяват те като фигура, а не като статуя.

Оценяват те по предразсъдъците ти, което само по себе си е предразсъдък.

Оценяват спомена, който остава най-дълбоко в тях, а не онзи, който оставяш най-дълбоко ти.

Оценяват оценяемото и си затварят очите за останалото.

Оценяват себе си в твоето тяло, а не теб.

Накрая ти удрят един шамар зад врата и ти казват да не се спичаш.

Абсурдистан

Съжалявам културолозите, антрополозите, социолозите и све останали лози, които не присъстваха на мача днес. Вместо да коментират глупостите на "премиера Борисов", да бяха дошли да видят сладко-горчиви картинки на килограм...

Левскарите се оставиха да бъдат надвикани от 50 туристически субекта, дошли от Рим, за да разнообразят скучния си семеен живот. После конят уйде безцеремонно у рякята и за да си направят кефа, взеха, че повикаха и подсказаха на незрящите кой е домакинът. И стана очакваната атмосфера. Кога? Чак когато у рякята...

Същите тези 50 субекта съжалиха явния невървеж и приветстваха радушния прием, отвръщайки с викове "Левски... Левски" след четвъртия гол. Не беше ирония, наистина съжалиха наште. В първия момент се чувстваш унизително, защото това отношение е навсякъде - толкова сме пропаднали, та трябва да ни мотивират външни фактори и това действа още по-демотивиращо на крехката ни психика. После внезапно се сепваш, че на тяхно място никога няма да проявиш подобно разбиране и ти става ясно, че никакви еврофондове и БВП-та не могат да компенсират родната липса на такт и уважение към другостта.

Комичното отпускане на Лацио беше компенсирано с още по-комични пропуски на "Левски", идващи като сигнал "абе, и да ни пускате, и да не ни, няма кого да излъжете" и точно в този момент си мислех, че по-абсурдно няма как да стане. Но тогава лациалите почнаха да крещят "Ушев" с явното намерение да ги чуе целият стадион. Викаха "Ушев", бе, без майтап! Сектор "Б" ги чу и им отвърна с "Мерда Рома". Познайте кой викаше по-силно.

Сигурен съм, че накрая е имало прегръдки и споделяне на бири. Само не знам кой за кого е викал на Рома - ЦСКА покрай всичките мерди и ушевци.