Тук е. Ето там. Тук, където се надявах да се скрия от мисълта за нея. Там, зад онзи щанд - как го е избрала?! Трябва да избягам, но... Не, не трябва да бягам, как ще бягам, като тя е ето там. Защо не се втурна да я прегърна, да й кажа нещо, да кажа всичко, което не успяхме да си кажем? Ясно защо - тъкмо се уча да свиквам със загубата й. Нагласям се. Ритуалствам. Как да я погледна и да й кажа - ами, загубих те, свиквам. Явно е, че не съм. Нито загубил, нито свикнал.
Лабиринтът на супермаркета ме издава. Засича ме и не мога да откажа разговора - иначе ще стане скандал, а никой не иска да си повишаваме тон. "Хей" - вяло и виновно. Строгият й поглед е самото то, разочарованието, зад което притаена лежи най-чистата любов. Най-правилната любов. "Какво правиш? Да не страдаш за мен?". "Да" - вяло и виновно. "Казах ти да не го правиш. Предупредих те! Как можа да ме предадеш по този начин? Всичко друго очаквах, но не и това."
Всичко друго очаквах, но не и това - думите отключват случили се модели. Модели, снемащи съпротиви; модели, пред които нямаш права. Не можеш да питаш как се е озовала тук. Не можеш да кажеш всичко, което не успяхте да си кажете. Наказанието - вечна липса. Става и си тръгва. Защото страдам за нея. Този път завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар