А кой импулс ме кара да се надигна от седалката в автобуса, щом е ред на моята спирка? Как да убедя съня да ме пусне, когато той има всички аргументи да ме задържи завинаги при себе си?
В ерата на суетата беше лесно - автоеротизмът пръскаше идоли на пещерата, а звучните им имена ("революция", "естетизъм", "влияние") приспиваха съвестта, разтревожена от затворения кръг на тази неуморна жажда за живот. Жаждата обаче не беше за живот, а за отсрочка преди смъртта, в това число и живата. Фалшивото счетоводство на мегаломанските планове измами всички, начело с този, за когото се мъчеше да изкриви картината.
А сега как да й обясниш, че няма начин да се върнеш към себе си? Не от обида или дори умора, а защото себесито е катастрофирало в истината за своя фалш. И то по най-светлия жизнеутвърждаващ начин - с очакваното от години признание, че себесито е себе си, когато е за някой друг.
Щом не си успял сега, няма никакво значение какво си трупал. Щом си оставен на автоеротизма, ще бъдеш винаги развеселен, но никога задоволен, защото суетата успокоява, но тя самата е вечно неспокойна. Решението беше тя - точната мяра спокойствие, снемаща напрежението от мисълта за отсрочка.
Сънят има своите безспорни аргументи. Да цака неговата мъдрост може само някой върховен смисъл. Но как, когато ти го потуши вероломно? Няма да сляза и на тази спирка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар