За излишната реторика

самият факт че спорим и не сме съгласни
значи че не бихме никога станали съгласни
щом нещата са без-спорни и за двама ни

Излъган, pt. 25

А кой импулс ме кара да се надигна от седалката в автобуса, щом е ред на моята спирка? Как да убедя съня да ме пусне, когато той има всички аргументи да ме задържи завинаги при себе си?

В ерата на суетата беше лесно - автоеротизмът пръскаше идоли на пещерата, а звучните им имена ("революция", "естетизъм", "влияние") приспиваха съвестта, разтревожена от затворения кръг на тази неуморна жажда за живот. Жаждата обаче не беше за живот, а за отсрочка преди смъртта, в това число и живата. Фалшивото счетоводство на мегаломанските планове измами всички, начело с този, за когото се мъчеше да изкриви картината.

А сега как да й обясниш, че няма начин да се върнеш към себе си? Не от обида или дори умора, а защото себесито е катастрофирало в истината за своя фалш. И то по най-светлия жизнеутвърждаващ начин - с очакваното от години признание, че себесито е себе си, когато е за някой друг. 

Щом не си успял сега, няма никакво значение какво си трупал. Щом си оставен на автоеротизма, ще бъдеш винаги развеселен, но никога задоволен, защото суетата успокоява, но тя самата е вечно неспокойна. Решението беше тя - точната мяра спокойствие, снемаща напрежението от мисълта за отсрочка.

Сънят има своите безспорни аргументи. Да цака неговата мъдрост може само някой върховен смисъл. Но как, когато ти го потуши вероломно? Няма да сляза и на тази спирка.

State of the Nation

Болката води до необходимост от повече натоварване, което води до повече умора, а умората от своя страна - до по-ниска ефективност, която пък ражда безсмислие, а безсмислието - липса на мотивация, откъдето празнотата се увеличава прогресивно и единственият опит за спасение е с повече натоварване, отравящо позитивното отношение към нещата, които преди са натоварвали с удоволствие, защото изнасиленото общуване увеличава чувството за самота, изнасилената инициативност - чувството за апатия, а изнасиленият дълг - чувството за безотговорност, но всичко това е само началото, тъй като некрозата не се вълнува от опитите на клетката да се възстанови и често дегенерацията е по-бавна и продължителна, отколкото може да предположиш.

И всичко това - заради теб.

За резюмето в резюме

всяко ново "истинско" идва да покаже

че предното менте било е

и така ще бъде до безкрай

За пропуснатите обаждания

не искам да те виждам
но искам да ме търсиш
макар че няма да умреш за мен

Хазарт, pt. 4

Демиан беше уморен от надмощието на фактите и дори бе сънувал апокалиптичен сън, в който краят на света бе обрисуван без катастрофи, а като призрачно събиране на маси от хора пред паметник-мастодонт, където една социологическа агенция съобщаваше резултатите от глобално допитване, според което "нещата" са малко над 60 % факти и на огромна преднина бяха останали всички други възможни отговори, включително и този, за който Демиан агитираше.

Той се сблъскваше с ежедневни случаи на хора, изпускащи срока или автобуса си от недоглеждане или "нещо" друго; грешни разбирания на грешно казани думи в грешни изречения, при които всичките грешности се неутрализираха и накрая излизаше "нещо" с претенцията за правилно; размествания на огромни пластове, невидими поради това, че навсякъде "нещо" се случва и нашите сетива никога няма да бъдат достойни да наложат своята справедливост над движението на всемира. Демиан се възхищаваше, но отчайваше от положението си на средина между две бездни - тази на глухото пасивно съзерцание, което никога не му беше позволено, и тази на усърдното чоплене в посока безкрайността, което му беше наложено отрано и той така и бе лишен от възможност да стигне сам до него.

Така, за да се освободи от есхатологичното напрежение, Демиан замина сам на велосипед за малкия областен град М., където се захвана да раздава своята справедливост. Неговата справедливост беше от по-различен порядък. Той бе презрял фанатичното повтаряне на познатите ни лозунги за търсене на обективната истина, защото и най-обективно търсещият истина е подчинен на фактите и техните малко над 60 %. Само че в светещите очички, опяващи за "придържане към фактите", Демиан съзираше святата надменност на онзи, внушил си, че добродетелта му е основание да вярва, че е видял фактите. Ами ако това, което твърдите, просто не е така, господа? Питаше Демиан, а отговорът бе светкавичен - "как да не е, вижте фактите". "Не мисля, че мога да ги видя, но се прекланям пред вашия талант да сте едновременно тук и там, при видяните от Вас факти." Ремарката му се удряше в пантите на вратата.

Демиан избираше коя позиция да заеме не според фактите, защото той "виждаше" ограничен кръг факти, а според това кой умееше да се защитава по-добре. По-технично, по-надъхано, по-забавно, ако щете - в опитите за изкривяване на "обективната" истина той виждаше едно мъдро смирение пред нашата ограниченост, обрекла ни да бъдем средина между две бездни. Той не просто защитаваше авангардния поглед, но го защитаваше авангардно - така че онези над него, от които зависеше дали да приемат решението му, не го разбираха и се чудеха какво по дяволите иска да каже. Но тъй като те бяха научени да дирят обективната истина, а не да размишляват за бездните наоколо, за тях бе достатъчно, че написаното от него звучеше образовано, а всеки образован, както знаем, е минал един бърз курс за нуждата от придържане към фактите.

Никой не разбра нихилистичната мъдрост на Демиан. Решенията му налагаха една нова справедливост, нямаща нищо общо с добродетелта, и бяха цитирани като задължителни в търсенето на обективната истина. Това е абсолютен факт!