Щом ме приемеш - тогава съм изцяло в бъдещето и неговите незабавни обещания. Понеча ли да измисля поредната простация, раждат се редици от простации, акуширащи идеи, а идеите подчиняват объркания разсъдък.
Щом ме отхвърлиш - тогава съм изцяло в миналото и неговите досадни напомняния, че не съм за тук. Нещо по-ужасно - не просто се връщам, а отстъпвам по-назад, така че вратите за напред се залостват. Ефектът от отхвърлянето засенчва дори ефекта от "преди".
Ти ми напомняш, че животът може да се сведе до бродене в името на онези и онзи, който ще хване клещите и ще извади най-доброто от тебе, така че да станеш себе си. И пак ти ми напомняш колко нещастно е да не използваш клещите, когато ги имаш - защото чрез теб виждам себе си отвътре и чакам това отвътре да избухне отвън.
А кога ще бъда тук и сега?
Няма коментари:
Публикуване на коментар