Не бързай. Трагедията е близо. Трагедията е в слепотата ти за Нея, в тези глухи очи, самовлюбени в сега и затова незачитащи шахтите на бъдещето. Поспри, и без това ще падаш, но поспри, да имаш сили за реванш.
Следейки ме по улиците, твоето закърпено от мечти сърце се забавлява със самоизмъчването си, макар за теб думата забавление да е табу. Препускаш в доброволно и желано отчуждение, така че да улесниш индулгенцията за своята жертва. Само и само да съумееш заобиколно да получиш едно финално "ти и никой друг освен теб... ти и никой друг освен теб". От отчуждените, които са отвъд твоята ревниво пазена страст. Не чрез усмивката на личността, а чрез нейния предначертан разпад. Никой друг освен теб не остана толкова самотен - ох! Същинско изкуство на смъртта.
Но това е все така изкуство, а ти се будиш посред нощ и се удряш по тротоара все така за тази роля. Актьорската дарба те заблуждава или ти й вярваш безрезервно, че нямаш друг изход. А изходът те дебне тъй както мислиш, че го нямаш - зад ъгъла, когато се скрия, а ти премигнеш и ме изпуснеш от поглед. Как тогава ще умираш? Пред кого, защо? Ще намираш упование в прашасали икони и във семки. А сънят ти ще бъде лек и скучен. Ще забравиш думи като индулгенция.
Някога, като се пристрастиш към семките, отново ще си вживян. И пак няма да имаш отговор какво се случва, щом пакетчето приключи, а страстта остане жива.
