Детето беше. Никой не можеше нищо да му каже. Новите цветове ослепяваха по-силно, старите бяха безвъзвратно стари. Впечатлителност и умиление. Очите му, ненагледалите се, се удряха в клаустрофобичното пространство на съседното. Така изпищяваха нови пространства, а пух се ронеше в небето. Нищо в детето не беше необвързано. Вторият план бе немислим.
Хамелеонът се превърна. Вторият план избра да бъде първи. Детската радост остана, но това вече не бе радост от естеството, така че е спорно колко детска беше. Нямаше фигури на съществуването, имаше преживявания в различните фигури. Безредна безплановост, потушаваща съмненията от два до четири следобед. Отделяше екстаз, естествено отопление.
Нинджата се изкова. Върху мазолите имаше още люспи и обратното - но трябваше. Не предполагаше, че по-малкото може да е повече. Нивите бяха разорани. Сега въпросът беше не само колко, а как. Не само как, а с кого. Колко, как, с кого. Пестеше и в складовете му се застояваше продукция, а това беше чудесен повод да изхвърля ненужното. Ненужно вече имаше и нямаше срам да признае. Изчакваше. Нинджата умираше и се раждаше наново. Не усети вечност, нямаше и страх от нея.
Вечността е неосезаема. :)
ОтговорИзтриване