Демиан откликваше на простата любезност. Научен да бъде скромен или неопознал света по свой избор, той проповядваше екзотична, но увлекателна философия. А именно - че може да манипулираме както си искаме понятието за етика и ако си внушим, че простата любезност е висше благо, то щастието ни е осигурено вовеки. Демиан бъркаше в собствената си воля и вадеше онова, което му е нужно. Така той вършеше количества добро и получаваше малко, но достатъчно. И двете страни бяха доволни от подобна сделка.
Веднъж, навярно от скука или от връхлетял щурм на човещинка, на Демиан му бе връчено нещо повече от любезност. Признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Досущ като коте в кошница пред вратата. Той се зачуди какво да я прави, но тъй като не можеше да си представи да изхвърли благодарността през прозореца, я прие и прегърна с леко подозрение. Хареса му неочаквано много. И не защото не знаеше или поне предполагаше какво е чувството, а защото се зачуди какво нередно е правил през годините, че да не получава винаги от същото. Ненадейно напъпилата чувствителност се облече с дрешката на неговия егоизъм и обратното. Дали това бе редно, Демиан не смееше да взима отношение, защото светът, който бе срещнал, не бе светът, за който бе конструирал своята теорема.
Оттогава Демиан никога повече не можеше да се примири с простата любезност. Раняваше се от всяка подобна и виждаше в нея отхвърляне, дори и да го увещаваха, че любезността е израз на признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Волята на Демиан се оказа по-силна от него.
Веднъж, навярно от скука или от връхлетял щурм на човещинка, на Демиан му бе връчено нещо повече от любезност. Признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Досущ като коте в кошница пред вратата. Той се зачуди какво да я прави, но тъй като не можеше да си представи да изхвърли благодарността през прозореца, я прие и прегърна с леко подозрение. Хареса му неочаквано много. И не защото не знаеше или поне предполагаше какво е чувството, а защото се зачуди какво нередно е правил през годините, че да не получава винаги от същото. Ненадейно напъпилата чувствителност се облече с дрешката на неговия егоизъм и обратното. Дали това бе редно, Демиан не смееше да взима отношение, защото светът, който бе срещнал, не бе светът, за който бе конструирал своята теорема.
Оттогава Демиан никога повече не можеше да се примири с простата любезност. Раняваше се от всяка подобна и виждаше в нея отхвърляне, дори и да го увещаваха, че любезността е израз на признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Волята на Демиан се оказа по-силна от него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар