Аз, разбира се, съм пристрАстен. Още от далечната 99-та, май, когато прочетох интервю с един кинокритик, който се шегуваше, че животът му е по-скучен от филм на Тео Ангелополус. Хмм, хмм - казах си, ето следващата жертва на моята извратена кинолюбов. Да намериш "удоволствие" в кадри, които са направени да са интересни, вече беше преминато като ниво, защо тогава да не го търсиш там, където се налага (и си струва) първо да го заслужиш?
Десет години по-късно вече "международният" ни Филм фест се съдържаше за мен в очакване да видя
"Прахът на времето" - втората част на най-личната като ангажимент и в същото време най-универсалната като послание трилогия (той само трилогии прави) на Ангелополус. Преди време той участва в юбилейния кино омнибус "Люмиер и компания", където десетки огромни режисьори участваха със свое филмче по случай 100 години от създаването на киното и всички ги питаха какво търсят в този проклет занаят. Сред клишираните "не знам какво друго бих могъл да правя"-related отговори се промъкна и откровението на Тео:
"Правя филми, за да мога поне малко да забавя яростния ход на времето.""Прахът..." е манифест в този смисъл. И даже нещо повече - това е метафилм, тъй като неговият предмет е вечният въпрос дали хората са годни да променят времето или промяната е еднопосочна, а отговорът в случая е, че единствено обговарянето на връзката време-човек решава проблема с пълна сигурност. Само в изкуството е възможно да погледнеш на времето извън примката на нашето постоянно движение по него, като го разделиш на няколко различни времена, приличащи на триъгълници с една обща стена, но обърнати в две различни посоки. Времето на всеки един герой и времето на самия епос дори не подозират за съществуването си. Няма по-прекрасна метафора за това от кадъра (точно един, точно толкова дълъг, че да се зачудиш дали наистина е един), в който един и същи бар става арена на няколко поколения, които са привидно затворени от своето време, но при въртенето на камерата се получава илюзията, че всички са пленници на глобалното време, пиещи заедно и прекрачващи границата на вътрешния си часовник.
Много по-удобно е да се опише какво НЯМА да се види в този, пък и в останалите филми на Ангелополус. Първо, няма да се усети дълг към историята. Това съвсем не прави от филма нещо безгръбначно, търсещо си дрешка да се облече, преди да настине от резките движения от сцена в сцена. Напротив, онова, което представлява "историята" - епизоди, водещи до грандиозна идея, е налице, само че връзките между тези епизоди не са сюжетни, а чиста проба поезия - знаеш, че трябва да са така и след това се замисляш защо, по примера на мотото "първата мисъл е най-добрата". Поезия като тази могат да си позволят само онези, които са уверени, че няма да изгубят фокуса си, колкото и въображението им да опитва да го претопи. Трудно е, но съществува поне една сигурна рецепта за успех - да има какво да кажеш. Ангелополус има.
Второ, няма как да видим психологизация на героите. В крайна сметка това не са никакви личности, това са архетипи. Думите на Уилям Дефо, че и днес да го питат какъв е този човек, дето е изиграл във филма, пак няма да може да каже, биха звучали покъртително негативно, отнесени към който и да е друг режисьор, но в случая от тях лъха на интуиция, че Дефо е съзнавал как не играе образ, отделен от историята, дишащ свободно и задълбочаващ се в течение на филма. Напротив, той е Хронописеца - максимално обобщено и символично. По диктаторски Ангелополус му отпуска по час на лъжичка, за да се развива толкова, колкото
се налага, че да открием архетипа и дотам. Ужасно "централизирано", планирано и може би префърцунено изглежда, но не е - все пак говорим за филм, който е лично изстрадан (посветен на гръцките възходи и падения, на които авторите са били свидетели) и филм, в който героите имат "наглостта" да си разменят философски афоризми вместо "здрасти" и едва след справка със субтитрите разбираш, че не са си казали "здрасти".
Във връзка с това няма начин да видим и слаби актьорски изпълнения. Мишел Пиколи и особено Бруно Ганц са отпратени в заслужена пенсия с импровизиран шпалир, а моментът, когато Бруно се оглежда във вечността и се хвърля в морето, е красота, която те замисля къде остана болезненото търсене на образа смисъл и кой го замени с немия образ, чиято добавъчна стойност към смисъла е нулева. Разбира се, когато на едно място са събрани нечовешка амбиция, мащаб и в същото време - субективност на повествованието, винаги съществува риск, че единствен авторът знае какво цели да каже и е трудно да го предаде на актьорите. Редом с това не може да се отрече известният уклон към театралност, която уж "уплътнява" драматичния момент, но според мен по-скоро го преувеличава излишно.
И накрая, относно начина си на снимане "Прахът..." ме задоволи в най-голяма степен - той ми достави онова, заради което чаках този филм пет години, но в зрял и дори изненадващ на моменти вид. Става дума за марковите ангелополуски "travelling shots" - умишлено удължените кадри, често изпразнени от конвенционален диалог, в които камерата се движи по цялата ширина, но без да трепва нито за момент. Именно в тях се съдържа "удоволствието от скуката", за което стана дума в самото начало. Та тези кадри се е случвало да идват нанагорно и дори да намекват за самоцел, но - о, чудо - в "Прахът..." част от тях са поорязани с някоя и друга фатална минута, а дистанцията до героите е много по-близка и "топла", сякаш да се подлъжем да гледаме на тях като на хора с лица. И още нещо - монтажът си е извоювал автономия и не служи като патерица на операторската работа, ами дърпа към себе си и "режисира" редица важни сцени.
В заключение, това няма да стане любимият ми Ангелополус - няма да стане и любим нито на обичащата гръка критика и фестивалните журита, нито на обичайно недоумяващата простосмъртна публика, от която вече чувам боботене, че нямало никаква подредба в този иначе толкова ненужно дълъг филм. Както и да е, няма да ми стане и на мен най-любимият, но ако трябва да правя топ 3 на емоциите си като зрител през последните пет години, то без колебание бих ги наредил така: 1. Настръхването при кадри като онзи на бара или самоубийството на Бруно Ганц; 2. Страхопочитанието при появата на началните надписи; 3. Нямото възхищение при появата на финалните надписи. И съм сигурен, че след пет години пак ще е същото. И така до следващата трилогия. Че и след това - докато прахът на времето ни раздели.
