Ще изгоря

люшкам се из бездната с лозите

по теб - дълга изтъняла лоза

все по-дълго, все по-дълго...

нека:

стоим далеч от рохките стени

гмурнем се дълбоко до самата смърт

все по-дълбоко, все по-дълбоко...

лепкави неща ме лочат-точат

вдигат ме от пода

а замайването се сгъстява

все по-гъсто, все по-гъсто...

издърпай ме навън

не ме оставяй вътре

нека тъжната канавка да гори

все по-светло, все по-светло...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

сега съм сам

заклещен и изсмукан

завинаги във тъжната канавка

пулсираща, дълбока, изтъняла

не толкова мрачно, не толкова мрачно...

сега съм сам

заклещен и изсмукан
в дробовете шари на любовта
божията кръв - черна и антична
не толкова мрачно, не толкова мрачно...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

ще изгоря

ще изгоря

Extra Life - I'll Burn

You are the long thin vine on which I swing across the Vine Abyss
Longer each time
Don't ever swing back to those firm sides
Let's hang so deep I die from this
Deeper each time, deeper each time

Viscous things are licking up, picking up
and vertigo, it thickens up
Thicker each time

Stretch me out, don't let me out
Let's set that sad pit ablaze
Brighter each time, brighter each time

However all this may turn
I'll burn
Never let up, never learn
I'll burn, I'll burn

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
In that deep-sea hair-thin tar pit where all vibes come from
It's not so dark, it's not so dark

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
Lungs filled with love's blackest and most ancient ichor
It's not so dark, it's not so dark

Пораснала история

Не мърдай, докато пробождам

дрехата ти със чаровно цвете,

а донеси единственото нещо,

което липсва във момента -

чашата ми с питие.

Да се вържа с връзка мога и самичък.

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Нали разбираш, че сме жалки?

С юношеските вярвания,

оттекв-оттекв-оттекващи през семейния балкон?

Уморени, но на тръни -

млади хора, а останки.

Ела се скрий през зимно време,

да спим със дрехите в очакване на края.

А също - да обгрижваме уредбата,

която си припява за изгубени любови -

нейни, а защо пък не и наши?

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Хайде, нека скрием се с протеста

зад дивана във очакване да дойдат,

във ден различен, но еднакъв с този.

Ще се заключим и ще стареем дружно,

ще чакаме да ни намерят,

ще слушаме какво ни учат от екрана

и ще учим с розовите очила,

далеч от тъжния нерозов свят.

Така че - стига, не унивай,

ние сме добре, светът е хубав,

красиви сме, ухаеме приятно

и всичко ще ни е наред.

The National - Apartment Story

Be still for a second while I try and try to pin your flowers on

La, la, la, la, la

Can you carry my drink? I have everything else

I can tie my tie all by myself

I'm getting tied, I'm forgetting why

Oh, we're so disarming, darling, everything we did believe

Is diving, diving, diving, diving off the balcony

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

Hold ourselves together

With our arms around the stereo for hours

La, la, la, la, la, la, la, la

While it sings to itself or whatever it does

When it sings to itself of its long lost loves

I'm getting tied, I'm forgetting why

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

And I'll be with you, behind the couch

When they come on a different day, just like this one

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz for days

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume

Stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume on

А с тях - и ние

С кожа, изтъняла и намачкана,

с кокали, оголени издайнически,

подгонени от движения нервни,

напъпили от горски пещери

а също - и от ведри небеса,

разбихме се в земята.

Годините изтекоха, а с тях - и ние,

но съпротива ще има и ще бъде раздадена.

Ще бъде раздадена.

Isis се разпаднаха. На мен ми е много тъжно. Ще се опитам да смекча трагедията, напираща от сутринта насам.

Тъжно ми е, защото слушайки ги, виждах смисъла на цялата работа - крещиш високо, за да видиш дали някой ще си познае душата по крясъците. И като видиш, че това става, как да не продължиш? Е, аз бях един от онези, които усещаха, че някъде в стратосферата душата ми намира своя ритъм в тяхната музика. И когато този ритъм трябва да прекъсне, мъката има космически размери - и буквално, и преносно. Да, те знаят по-добре, хубаво е да се откажеш на върха и прочие, но кажете това на душата ми. Тя не вярва, че Isis нямаше накъде да отидат тепърва. И си иска обратно галактиката, която сега й отнемат.

Винаги съм плакал само за хора, които умират в момент, когато имат какво още да дадат. Знам, че е донякъде безчовечно, но животът без смисъл така и не ми се... осмисли като концепция. Светът е свръхчувствителна и наранена прелъстителка, която никога няма да захрани сантимент дори към един от своите любовници, само защото пази скъпи спомени от него. И ако любовта е толкова важна за нас, то е, защото самият свят с неговите оръжия на име логика, актуалност, забрава не ни осигурява най-важното качество на любовта - спокойствието, че не бива да се доказваш постоянно като пред съд. Е, Isis свалиха прелъстителката и съществуването им носеше смисъл. Този смисъл беше дотолкова интензивен, че още не мога да повярвам как са успели да постигнат такава дълбочина на мисълта, без нито за момент да отнемат от емоционалността. Сега имам цялото възможно време да се чудя, но сякаш вече никой не пита изобщо...

Освен това е ужасно да четеш признанието им, че разпадането не е плод на събитие, а на дълго отлаган процес - вътре в сърцето на един от най-задружните и трудолюбиви колективи някога. Колектив, който никога не е показвал и белег на съмнение относно своята непробиваемост, и който не е сменял никога членове за близо 15 години. Тогава какво? Ами, нищо. Просто нещата в един момент са спряли да се случват. И фактът, че синдромът на вселенското омръзване е покосил една толкова здрава група, може само да отчайва и демотивира за всяко наше бъдещо действие. Как да не плачеш пред гледката на хора, довели мечтите си до неподозирани хоризонти, хора, проникнали в метафизиката на музиката, които ако им кажеш всичко това, ще отвърнат - yeah, whatever. Веднага си представям образа на гигант, който е пораснал толкова, че е пробил земята и си удря главата в някой астероид, а растежът му продължава. Той е скочил по-високо от нас, но това го прави не просто самотен, а вече излишен. Светът за него се е превърнал в книга реликва, която има начало и край и отвъд която няма нищо друго интересно.

Но най-тъжно от всичко е очакването за затъмняващата сила на времето. Ние никога няма да разберем какво е можело да стане, но по-важното - никой няма и да си задава този въпрос. Светът е твърде забързан, че да жали някого, който е можел да вземе повече от него, но не се е възползвал. И аз след години ще чета това писание и единственото, което ще ми идва наум, е да си припомням всички спомени с тази музика и да се мъча да си възвърна същата някога девствена емоция. А накрая ще ме заболи глава и ще продължа напред...

Парченце лято

На сутринта,
последна сутрин за овехтелите листа,
откраднах своето парченце лято.
Скрих го в кана, пазена за него,
поставих каната на прашната лавица,
загледан в морската възбуда -
надигащи се лято, зима през глава -
но снега в градинката ми не сломиха.
И нито цвете не показа своя нос,
подлъгано от шепот на ледени гиганти,
така и нищо пролетно не досади,
да оцветява моята градина със живот.
Само вазата протече от вода...
А после сграбчих лятното парченце,
както сграбчвам спомен или сън,
от онези, дето ги филмират.
Изложих го да мръзне във градината,
под съпровод на лашкащия вятър,
който звездното небе разтребва.
Посипано свободно като смъртна багра,
моето парче ухажва с аромати зимата.
Ако си внимателен, ще забележиш,
че кара паметта ти да заглъхне -
и ето, хиляди цветя от миналото
прозяват се сънливо досами небето,
докато снегът посипва целия ни свят.

Kayo Dot - A Pitcher of Summer
One morning, before the leaves began changing
I caught a piece of summer and poured it into a pitcher;

This I placed in the cellar on a shelf collecting dust .
Autumn, then winter, rose up from the sea, and my
Garden was a garden filled with unbroken snow.

No flower strained its face to the ice giants' whisper,
No life coloured the vision of a newborn Spring babe.
My cellar-water dripping into a pail.

And I lifted my piece of summer
Like a piece of memory or a dream

Like these, caught on film
And carried it to the garden floes,
The wind turning drifting stars to madness.

Poured forth gracefully, this ctheric tincture
Lifts winter's coat-of-arms with coaxing aromas and electricity.
Used with vigilance, a Pitcher of Summer stirs a memory into swooning,
And bravely, the flowers of the past will stretch their limbs into the sky
While snow falls quietly all around.

Сън

счупени парчета от спомени лежат
на пода овъргаляни, погалени от прах.
същинска пустош, по която стъпваш -
ни слънчев пулс, ни грохнало дърво,
дори и стените неиззидани
не дават мир на твоята душа.
но ти не ще търпиш сълзи,
избърсваш и вървиш напред,
избърсал даже мъката,
попила по изстрадало лице.
остави сълзите, да досаждат на съня,
който също пъшка във прахта!
тромаво се раздвижи и не забравяй,
че няма друг достоен да слепи
картини сън в една голяма,
но нека те тежат на друг, а не на теб!
колко дълъг е животът днес -
издъхнал ще склоня глава за тази нощ,
но духовете бдят над моето безсъние.
"не заспивай", ми нареждат те.
"недей очите да затваряш, не!
забрави за сън, недей заспива,
в съня те чака твоят ад -
любов, която си забравил.
ще прозреш, че е била до теб, а после
убил си нея, а с това
и своя спомен, гърчещ се на пода."

Grayceon - Sleep
Memories crack and fade to dust
They are the barren land you walk upon
Where the sun beats, the dead tree and dry stone offer no relief
Step by step, there are no tears left, not even the comfort of them dry on your face
Leave them, leave these burdens for your dreams
Dreams crack and fade to dust
They are the barren land you walk upon
Right foot, left, there's no one left but you to piece them back one by one
Leave them, leave these burdens for your dreams

So long is this lifetime, today
So then let me rest my weary head for a night
But the ghosts, they stay
'Don't close your eyes,' they say
'Don't close your eyes, stay awake'

Don't close your eyes
Don't go to sleep
Don't close your eyes
For in your dreams you'll find you had love
You'll see that you've lost
You'll know that you've killed in this world

Псевдоними

непосилно ми е да търпя
да бъда хванат като в примка
от чувството че щом протегна
ръцете си във опит да обгърна
това ще бъде невъзможно
как да сложа името си
под каквото и било
нашата невинност
жертва на американската мечта
на собствената си превзетост
увисваща когато обеднеем
тъкмо слабите не оцеляват
щом навън гъмжи от "факти"
но аз ще чакам и разчитам
на нови дни и те ще дойдат
тогава ще запея нови песни
мойте песни с мойте думи
нашата невинност
без да я споделяш избледнява
време за начало
всички тръгваме навред
и аз на път съм и те търся
макар че ти не се показваш
аз отново ще те чакам
защото знам че си наблизо


Gregor Samsa - Pseudonyms

Murderous art has its grips on me - can't wrap myself around internally. I can't seem to put my name on anything. Our innocence yields to American dreams. Our innocence yields to pathetic conceit. Our innocence yields when our pocket's empty. The softest hearts break when the deed is done. I'll patiently wait for new days to come, then I'll wake and rise to write another song. Our innocence yields when we do it alone. The exodus begins now. I'll travel 'round and find you once more. You're reaching out less than before, but I know you're there.

Катарзисът на бълнуващия и неговите въображаеми гробници

Весели празници!

в сънищата мои не прозира
божество по-близко от това
душата е на дупки от вълни
след всеки техен тласък
напразно слънцето жадувам
надишан със илюзия
как то припада
отвъд трептящите полета
и оцветява със внимание
това загърнато величие
слузести неща! попейте ми!
умирам за песента ви от недрата
дълбоки като звездните недра
недра на светещото царство горе
аз умирам
амонит! от времето вовеки забравен!
удави ме със едно облизване
с окото закърняло ме дари
да видя картини видени от теб
някога много отдавна
от теб и от всички морски богове
по вълните се клатушкам
а небето се клатушка с мен
от измисления си кораб призовавам
онези които не помнят
сушав поглед отправен към тях
опомнете се!
сънят е паднал неусетно
потопил е храмовете
и формите
натворени от самите богове!
сега съм сам
и прешляпвам
из връхлетени от потопа места
из бездните на Мисълта
из пещери обсебени от сънища
какъв западнал град!
с какви ли корали облечен
преведен грешно от някое племе
изгубило хилядата си левги
кошмар! говори ми!
да чуя ехото ти във вълните
лашкащи корабите млади
и после във заслужената дрямка
богове! милвайте ме със ръце!
ръце одраскани от ада
претопете моето съзнание
нека да е роб на красотата
на този свят обръгнал на видения
а след това ме погребете
в храмовете ви където
завинаги да се любувам
на царството на лудостта

maudlin of the Well - Catharsis of Sea-Sleep and Dreaming Shrines
In my dreams I see no nearer god.
The waves that move,
They pierce my drifting soul.
With want I reach in vain to grasp the sun
As off it falls beneath the dancing fields
And paints fore'er this spout-girt majesty!
O, slimy things!
I yearn to hear you sing from depths as deep as stars doth shine
From realms of light above.
I wish to hear thee sing!
O, ammonite with aeon-closed eye!
Speak to me in water-tongues
And grant to me the eyesight you once saw
The Sea-gods with!
My voyage as above, so below
Upon a dreaming ship I sail
Upon my life I conjure they whom no dry eyes have seen
Since sleep hath stolen over forms and sunken temples built
By gods themselves!
Alone I embark for cities immersed
In depths of thought and caverns full of dreams!
What corals dress this city fallen?
What the magick language lost one-thousand leagues?
Nightmare! Come, and speak to me
From beneath the waves that rock young ships
To slumber sweet
Gods, caress me with thy chthonic hands
Steep my mind with the beauty of a vision-world
And bury me in temples where my soul
Can e'er explore these realms of madness submerged!

Натюрморт

Едно архаично преводче, което носи по-скоро и най-вече носталгия, отколкото каквото и да било друго. Понеже италикът омазва цялата работа, то бройте до три и се потапяйте.

Крепостта носи ехото на хиляди безмълвни гласове:
"В какво се превърнахме?"
"Какви избрахме да бъдем?"
...
Сега, когато сричките в името изчерпват живота,
когато Боговете на прага ни чакат,
нищо вече няма да е същото.
Помниш ли, когато животът ти беше в краката?
Помниш ли, когато липсваше заплахата смъртна?
Скоро ти разбра, че силата живителна
е скуката, която смяташе за вредна.
А думи като воля и спасение не значат нищо,
погълнати от вещата инерция.

Мисля си, от всичко съм свободен -
от възраст, страх и смърт.
Но защо ли се преструвам?
Същността ни изпари се.
Познатите ни вкусове са изцедени,
заменени от стерилна чистота.
Така живееш през милионите години -
кръговрат на сълзи и на смях,
така живееш, свеждайки живота
до дишане, хранa, изхождане и пиене,
съвокупление, повръщане, спане,
потъване надолу и надолу,
докато убиеш цялото си време,
обезсмислено веднъж завинаги.

Махнем ли страха си от смъртта,
остават само купища преструвки.
Подведем ли всеки муден дъх под строй,
отегчени от екстаза нескончаем,
ще се целим жадно в годежния пръстен,
ще гоним онази, що вечност ни дава.
Каква налудничава идея!
Жаждата обаче все така ще изгаря.

Коя е онази най-тъпа от всички болки?
Толкова тъпа, че не затварям очи, без да я видя?
Кое мизерно отчаяние би срутило Безкрая из основи?
Как да платим за онова, което сме придобили?
Какво сме спазарили и какво - изгубили?
И от какво сме отстъпили, без да знаем, че изобщо съществува?

Останаха ли сили да довършиме борбата,
борбата срещу времето, смъртта.
Всичко, което имахме, е отлетяло.
Усилията ни да надмогнем собствения си бит
разкриват кухия кънтеж на фалша:
надежди, хвърлени напразно,
илюзии за избавление.

Но ето, постлано е брачното ложе,
зестрата вече платена е.
Беззъба, мършавата вечност ме приветства,
сгушена в чаршафите на ложето.
Обвързвам се с вехнещото тяло на жена ми
и оставам неин завинаги,
неин завинаги,
неин завинаги,
затворен във натюрморт.



Still Life

Citadel reverberates to a thousand voices, now
dumb:
What have we become?
What have we chosen to be?
Now, all history is reduced to the syllables of
our name-
nothing can ever be the same:
now the Immortals are here.
At the time it seemed a reasonable course
to harness all the force
of life without the threat of death,
but soon we found that boredom and inertia
are not negative, but all the law we know,
and dead are will and words like survival.

Arrival at immunity from all age, all fear and
all end...
why do I pretend?
Our essence is distilled
and all familiar taste is now drained,
and though purity is maintained
it leaves us sterile,
living through the millions of years,
a laugh as close as any tear;
living, if you claim that all
that entails is breathing, eating, defecating,
screwing, drinking,
spewing, sleeping, sinking ever down and down
and ultimately passing away time
which no longer has any meaning.

Take away the threat of death and all you're
left with is a round of make-believe.
Marshal every sullen breath and though you're
ultimately bored by endless ecstasy
it's still the ring by which you hope to be
engaged
to marry the girl who will give you forever-
it's crazy, and plainly
that simply is not enough.

What is the dullest and bluntest of pains,
such that my eyes never close without feeling it
there?
What abject despair demands an end
to all things of infinity?
If we have gained, how do we now meet the
cost?
What have we bargained, and what have we
lost?
What have we relinquished, never even knowing it
was there?

What chance now of holding fast the line,
defying death and time?
Everything we had is gone,
everything we laboured for and favoured more
than earthly things reveals the hollow ring
of false hope and false deliverance.

But now the nuptial bed is made,
the dowry has been paid:
the toothless, haggard features of eternity
now welcome me between the sheets
to couple with her withered body - my wife.
Hers forever,
hers forever,
hers forever
in still life.