Перформативно, pt. 1

В един свят, в който разпадът на глобалния смисъл ни завещава тежестта да актуваме постоянно, а свободното ни време е спуснато отгоре под формата на циклични блокове, сякаш за нас е оставена ролята на агенти, изпълняващи съвестно операциите си под угроза от вселенска отговорност. Кастрирани от разсъдливостта защо именно вършим онова, което вършим, всъщност се лишаваме от най-ценното в нашия психичен живот - самосъзнанието, тъй като самосъзнание е тъкмо способността да тълкуваме една представа като своя собствена. Доближавайки се до идеала, все повече губим връзка с абсолюта.

За щастие, съпротивата среща своето въплъщение в пърформанса. Под пърформанс разбирам всяка 1) осъзната и при все това 2) освободена от идеология форма на 3) изпразнен от утилитаризъм, но при все това 4) пълен със смисъл живот. И четирите елемента са от решаващо значение. Пърформансът трябва да бъде мислен като пърформанс, в противен случай се превръща в изстрел в мрака, който няма как да доведе до обръщане на свръхрелевантната тенденция. Това съвсем не значи, че той трябва да бъде утежняван с каквито и да било форми на рефлексия. Пърформансът съдържа онтологията в самия себе си и неговото обсъждане е възможно единствено като самостоятелен пърформанс. Тъкмо заради това той трябва да бъде изрично отлюспен от идеология, разбирана в най-широк план като монополизиране на неговия потенциал, независимо по какъв признак. Ако пърформансът стане предварително невъзможен или затворен за някого, значи в неговото обмисляне са се примесили същите регулации, присъщи на еснафските социални игри. В противовес на еснафското той трябва по естествен път да отрича утилитарното, така щото да не попада никога в дискурс относно това защо го има. Този бунт би могъл да се приеме за отказ от решаване на "важните" въпроси, но само ако подценим ролята на пърформанса като философия без метафизика. Философията обаче се случва без излишно допитване за основанията, защото това вече е ограничаване на първичната сила на перформативното.

В крайна сметка хубавият пърформанс е като хубавия джаз - има една генерално зададена тема и останалото е въпрос на импровизация.

Някой друг път - за приложното поле и предимствата на пърформанса.

State of the Nation

Болката води до необходимост от повече натоварване, което води до повече умора, а умората от своя страна - до по-ниска ефективност, която пък ражда безсмислие, а безсмислието - липса на мотивация, откъдето празнотата се увеличава прогресивно и единственият опит за спасение е с повече натоварване, отравящо позитивното отношение към нещата, които преди са натоварвали с удоволствие, защото изнасиленото общуване увеличава чувството за самота, изнасилената инициативност - чувството за апатия, а изнасиленият дълг - чувството за безотговорност, но всичко това е само началото, тъй като некрозата не се вълнува от опитите на клетката да се възстанови и често дегенерацията е по-бавна и продължителна, отколкото може да предположиш.

И всичко това - заради теб.

Темпорално

Щом ме приемеш - тогава съм изцяло в бъдещето и неговите незабавни обещания. Понеча ли да измисля поредната простация, раждат се редици от простации, акуширащи идеи, а идеите подчиняват объркания разсъдък.

Щом ме отхвърлиш - тогава съм изцяло в миналото и неговите досадни напомняния, че не съм за тук. Нещо по-ужасно - не просто се връщам, а отстъпвам по-назад, така че вратите за напред се залостват. Ефектът от отхвърлянето засенчва дори ефекта от "преди".

Ти ми напомняш, че животът може да се сведе до бродене в името на онези и онзи, който ще хване клещите и ще извади най-доброто от тебе, така че да станеш себе си. И пак ти ми напомняш колко нещастно е да не използваш клещите, когато ги имаш - защото чрез теб виждам себе си отвътре и чакам това отвътре да избухне отвън.

А кога ще бъда тук и сега?

Конфликт

Имам теб (по принцип). Тогава защо са ми други? Нуждите ми от общуване са задоволени.

Нямам теб (в момента). Тогава защо да си губя времето с други? Сурогатите са ненужен компромис.

Накрая един портиер изхвърлил отрязаните епизоди от Алчност на Щрохайм, защото сметнал, че това са излишни дубли и на тях нямало нищо интересно.

Степени на блогуването

Пишеш, когато чувстваш, че написаното се отнася не само за теб. 

Публикуваш, когато чувстваш, че написаното би било разбрано не само от теб.

Издаваш, когато чувстваш, че написаното може да излъже някой идиот като теб.

Петък вечер

Гледам Михаил Миков (от Кула) по телевизията и се чудя върху следното: дали пък комунистите не ни мачкат, защото всеки от нас е пределно "наясно" с това колко ужасни хора са те и съответно се плашим да влезем в елементарна битка с тях? Така накрая остават петима камикадзета на преден план - е тях не само комунистите, но и всяка друга организация на повече от сто години би ги смачкала, нормално.

А също колко често бъркаме своите тестове заради психическото напрежение. Тук не бива ли да е по-сложно, там се получава натрупване от отговори б), ама този отговор сега по принцип или за конкретния случай е верен и тъй нататък.

И все така - какво правим в ситуация, в която желаем обекта наблизо, само че той, макар и близо, не прави крачката, а ние сме твърде горди да я предприемем? Блокаж от криворазбрана чест. Поразени от чувство за мъст или прост афект, се концентрираме върху малката, но много по-обозрима битка по надцакване на другарчето, вместо да спечелим самото другарче.

Какво е общото между всичко? Че по света трябва да действа презумпция за смелост, а не за страх. Че аксиомата е единственото решение срещу безкрайния цикъл тези и антитези на логиката. Аксиомата далеч не дава смисъла, но дава съдържанието на смисъла. И ако великата жертва, която принасяме, за да не се опарим от твърде много смелост, е телесното уютче, то навярно трябва да се примирим, че не заслужаваме нищо повече от неговия нисък хоризонт.

Само вечността

Има нещо нередно в костюмите ни, калящи се по подвижните плочки.

Има нещо нередно в доволните ни усмивки, с които влизаме в административните сгради.

И в невидимите железници, рушащите се мостове, хладнокръвното действие на мухъла...

Но да не бъдем злободневни - нередно е и, когато телата ни увисват, а мозъците ни угасват за някакви си непроследими часове след години верен труд. А новите тела и мозъци се отнасят със старите (ни) или мачкайки ги без никакви лоши чувства, или с унизителни реверанси към тяхната уязвимост.

Затова - сега и винаги - само и единствено вечността. Скромно и без патос - само вечността.

Не просто да строим мостове, а тези мостове да служат възпитателно. Възпитателно не само за строящите, но за всички, които имат нужда да разберат колко е хубаво да се строи.

Скорошни фрази

Неприятно е да си перфекционист, когато не си перфектен... (продължение за напреднали - Не за друго, а защото така неволно се превръщаш в пленник на най-досадния възможен разказ. А по света има толкова други вдъхновяващи разкази, о, вдъхновений перфекционисте.)

***

Иска ни се нашите проблеми с любовта да са епистоларни, да бъдат изследвани от философите. Обаче проблемите ни нямат нищо епистоларно в себе си, това са проблемите на помпането, на сбърканата изначално концепция за правилния човек. Рокендрол проблемчета. Дори нямам какво да кажа за тях.

***

Две внезапно пресечени успокоения, неподозиращи за себе си, дори незаченати от един и същи баща, но схванати в един конекситет. Смисълът от усещането за провал - никога да не останеш сиротен без своя глад, творящ и съсипващ иначе талантливите хора. Смисълът от идолите - съзерцанието на подигравателните думи за тях олекотява удара, пречи да потънеш в униние от своя собствен провал.

***

Да намериш половинката си - лесно. А как се намира додекаедър с назъбен релеф, орнаменти и шпроси, когато тъкмо той и само той би ти паснал?

***

Липсваш ми. Липсва ми кучето от детство. Липсва ми пейзажът от осми ноември, който още не е дошъл. Както и всички писмености, на които дори не съм бил свидетел. Липси, насъбрани за няколко поредни обесвания, но аз ще бъда хитър - ще продължа да ги размножавам, за да задуша крясъка на самата нея - на самата Л-И-П-С-А.

Избрани дефиниции

Какво е интелигентността - една памет, търсеща усърдно логика в своите собствени сънища.

Какво е любовта - танц.

А какво е зрелостта - липсите на съзерцание, вглеждайки се в които разбираме колко по-интересен би бил животът, ако не го живеехме ние.

и т.н.

В полза на ирелевантността

Защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула? Това е същата наивност на странника, който се намира в чужда земя и говори на своя език, докато иноземците дори не разбират какви са тези "постаменти" като субект и предикат и кому е нужна цялата аристотелева логика. Но той не ще промени себе си, защото границите на езика му са границите на неговия свят, както ни научиха преди време. Светът обаче има много още да измине, допреди да се ограничи...

Светът има много да се ограничи, докато разбере за нашите планове за него. А всъщност самата концепция, че той ще тръгне да ни разбира е същото протокоперниканско заблуждение, което Кант би трябвало да премахне, но което, тълкувайки Кант, можем да си възвърнем обратно - не можело да познаваме извън сетивата си, категориите им са толкова абсолютни, че без грам опит знаем, че всички жени са к**ви (примерно), та защо пък наистина да не си внушим, че "време", "пространство" или "количество" са създадени от нас, но не за нас, а за света сам по себе си?

А истината е, че светът, който вярваме, че се приближава към нас и ни се разкрива, е всъщност макетът на свят, от който имаме нужда, за да продължим нашите експерименти. Представете си една ваша мисъл, а след това я изкажете на глас. Ето така ще разберете какво значи да не може да кажеш нещото само по себе си и затова да се налага да го... казваш. Звучи нелепо, но е тъкмо така - още в избора си на допустими действия ние сме свели всичко до едното просто изказване - изказване на света, на мисълта, на каквото щете, макар че онова, което искаме да направим с мисълта, за да бъде тя мисъл, не е казване. Казването е просто превод и затова се превръща в неизбежен компромис. Същото е със света, който не можем да "изкажем" и неговото неизбежно изказване чрез света, който "познаваме".

И пак така - няма нищо по-съвършено от позата на циника, надживял всеки детински опит за самонавиване. Точно толкова съвършена е и позата на планиращия своето ставане, за когото фундаментите на личността са напълно сигурни и осмислени и няма какво да го спре, докато не ги постигне. Само че и двамата герои са странници, които ще сготвят някой зулус, посмял да се осъмни в тяхната перфектна конструкция, а уж те претендират да са съвършени и толерантни. Какво лицемерие, а?

Лицемерието им идва оттам, че те са се възползвали прекрасно от ирелевантностите по света - ако вярваме на очевидния факт, че земята е пренаселена, те не биха се раждали, нито пък биха се развивали без собствената си воля за съвършенство, която тъй или иначе е нереализируем изцяло идеал. Както и всичко останало, с което се занимават и не биха могли да не се - все пак позата им изисква активен живот. И изведнъж - край с ирелевантностите, светът е формално приключил. Да, в разваления превод на някого би могло. Само че тогава какви са тези амбиции за универсалност? И може ли да си отшелник циник, който поне несъзнателно да не си внушава, че е стигнал едно върховно ниво, отвъд което няма нищо и никой? Или пък свършена (ъ-то не е изпуснато нарочно) личност, която да си е спечелила с честен труд състоянието на свършеност и да не иска светът да си даде една пауза и да разпредели заслугите на всички по тяхното състояние?

И още веднъж - защо да мислим формула за живеене, като животът не се случва по формула?

Ad absurdum

Началото е трудно. После става лесно. Това е така.

Началото на началата е трудно. Защото не си запознат със съждението от горния ред. Всяко следващо начало е по-лесно.

Началото на осъзнаването на началото е трудно. Трябва ти след-началие, за да имаш идея кое е начално. И тогава става търпимо.

Началото на самото начало е трудно. Случва се веднъж и завинаги. Невъзвръщаемо е. Щом обаче се случи, имаш подслон - вече си вътре в нещото, което е започнало.

Родили сме началото с идеята то да ражда, а ние след това да се мъчим и потим. Всъщност мъката е в началото. Как пък не се усетихме да дадем на края да ражда, а началото да идва наготово?!

Овъргаляни в превода

- И как беше?
- Това, което преживях на 13-ти, ме пречупи. Не знам, не мисля, че някога ще си върна същото настроение отново...
- Хм. Може да греша, но смятам, че причината е в твоята зависимост от очакването. Винаги пристъпваш готов, винаги си наясно какво ще ти се случи, и щом по някакъв незнаен начин те изненадат, това те довежда до шок. Познато ми е.
- Трудно ми е да определя какво се случи, да. Не знам дали си се сблъсквал с подобен момент на върховно изпълване, когато стоиш и съзерцаваш. И като съзерцаваш... ти иде да си прехапеш устата! Подобно на, ето, сигурно ще ме разбереш покрай твоите мании. Цялото удоволствие в един момент се превръща в борба. Времето е твърде тясно, тясно е. А пространството е винаги прекалено голямо и не може ти да си твоя обект. Това е и моята история - в един момент разбрах, че съм изпълнил мисията си като субект и напуснах.
- Не си ли се почувствал малък?
- Малък...
- Не, не този малък, имам предвид... Малък, в смисъл, че идват, взимат си необходимото и бягат. Те всичките, може и да не са те, може да е то, винаги може да е безлично, но е нещо, което ти се отнема, при това без много усилия. А ако има нужда от усилия, просто ги впрягат, но пак са сигурни, че ще се случи, ще те победят. Виждаш, че Дебрецен падат с нула на едно, но когато вкараха три гола по някаква случайност, им отговориха с четири.
- Вярно е, че никога не съм се усещал в истинска надпревара.
- Да, защото си длъжен да си плащаш за надпреварата, разбираш ли?
- Мисля си друго. И сега, и винаги - истинският разговор е невъзможен.
- Как така?
- Невъзможен е. Толкова ми се искаше да не е така, но езикът ни говори. Защо иначе да говорим? Какъв е смисълът?
- Може би си прав. Чуждата мисъл ще си остане загадка за нас. Но аз вярвам, че не е така. И затова премахвам всяка фуга, така че да укротя моя език. Не искам фуги. Искам да няма какво да довършваш след мен.
- Но не успяваш. Ако ти ми отговаряш на репликите, това те прави просто въображаемо кошче. Ако ти се стремиш да се хванеш за моята мисъл, значи искаш да хванеш и живота ми. И не само него, а и езика ми, който се намира някъде другаде и мисълта ми дори не подозира. Говоренето не е никакво говорене, това са крясъците на езика.
- Фугите... Не си прав, ти отричаш изобщо мисловната дейност като нещо отделно...
- Всяка истинска мисъл е самодостатъчна. Аз те слушам от добри обноски, а не защото те разбирам. И ти също. Може би обаче вярваш, че като си внушиш разбиране, ще се получи?
- Ако не си внушавам нещо, това значи да се откажа от отговора на въпроса защо говорим. А това е реален проблем, това не е наша измислица. Езикът ти не може да измисли такъв проблем. Но си прав, всяка мисъл си ходи с живота. И моята мисъл няма нужда от твоята, защото пространството помежду ни наистина е голямо като бездна.
- А времето е твърде, твърде тясно.
- Повече никога няма да се видим, нали?
- Никога.

Неравенства

Така както волята единствена прониква в света и го унищожава,

така и хората единствени осъзнават свободата на другите същества и я унищожават,

така и интелектът единствен изисква пълна отдаденост и унищожава всички други доминанти,

така и научната теория единствена осъзнава крайността си и унищожава ненаучните теории,

така и ислямът единствен има отношение към чуждите религии и ги унищожава,

така и фразата, която изричам във всеки един момент, единствена се страхува от мълчанието и го унищожава,

така и статистиката единствена вижда смисъла и унищожава хаотичните събития,

така и егото единствено вижда съдбовното и унищожава ленивите си събратя копеленца.

А всичко друго е един исторически Quatsch.

Femme Fecale

Търпя всепроникващата лудост. Напоследък мисълта ми е станала толкова нетърпелива, че още преди да изкажа А, се втурвам към контра-А, да не би някой от случайно разбралите ме да вземе да ми опонира, преди сам да го направя. Сигурен съм, че по подобие на Ратко Младич, ако ме заловят, ще заповядам на личната ми охрана да ме убие, нежели да бъда предаден на властите.

Днес, като пресичах по "Мария Луиза" разбрах къде се крие смъртоносното в тази лудост. Тръгнах да пресичам и още щом пристъпих, ми стана ясно, че ще бъда сгазен и бързо се върнах на тротоара. Но рефлексите ми дотолкова са изяли всичко останало, че си позволяват рискове с единственото успокоение, че контрата ще обади навреме. Ами ако не обади?

Гонитбата няма смисъл, но това не е валиден аргумент, защото гонитбата не е до смисъла, а до невъзможността да си представиш нещо различно. Самите гонци обаче често си внушават, че щом някой бърка смисъла с невъзможността от нещо друго, значи непременно трябва да осмислят позицията си и да започват изречения с "Аз гоня, защото..." И се стига до разминаване - между модела ти и онова, което той моделира. Лекът за подобни разминавания са ето такива новини.

Принципно винаги съм следял новините за Андреа с интерес, защото те са показно по български ПиАр. И ако преди твърдях това от позицията на наблюдател, сега го твърдя от позицията на наблюдател-социолог, наблюдаващ и социологиращ как Андреа я бъркат с Лейди Га-га-ха-ха-ха. Андреа е съвършеният пример за "българската мечта", която е американската мечта + некадърност. Сиреч, още по-красива приказка. Макар и купена.

Щях да предвиждам, че следващата лайф новина ще е как Андреа си е сменила тампона (или че не си е), но твърде бързо пуснах на фразата за "опознаването на Уебминстър". Опознай бъденето-за-себе-си-като-уебминстър. Опознай шопинга около Уебминстър, за да го обикнеш. Както и да е, дълбоко в себе си вярвам, че целта на кампанията е да осмисли нечие тромаво ежедневие чрез публичност, което не се различава много от плановете на всеки друг наоколо. Иначе нямаше да има толкова конкретика какво е правила Андреа по часове, както и толкова нагло предлагане на безсмисления й ден, на което нагло предлагане благородно завиждам.

И все пак - ПиАрът се доказва като не по-малко отдалечен от живота, защото накрая ни в клин, ни в ръкав е вкарано сравнение с Лейди Га Га, което би трябвало да се третира като смъртна обида, при това и за двете страни. Нали обаче едно оливане ще е само положително, ако няма кой да ти посочи като оливане. Ето защо на всяка лайф новина трябва поне по малко да се присмиваме и да припомняме някак, че не е това животът. Както и аз имам нужда някой да ми каже, че не трябва да пресичам "Мария Луиза" с мисълта, че винаги ще мога да се отдръпна инстинктивно, когато стане напечено.

Порочното зачатие

Всеки от нас може да знае. Разполагаме напълно служебно с време, здрав разум и схватливост. И все пак майсторите са няколко. За да надмогнеш "знаещите" и да се превърнеш в "познаващ" /да превърнеш нулите и единиците в живот/, се нуждаеш от любов. Ни повече, ни по-малко от ирационални количества любов, като под любов разбирайте всяка доза вода между клетките и всеки среден пръст, насочен към авторитета. Но най-лесно може да определите любовта-двигател на познанието спрямо вътрешното усещане за съдбовност. Когато вярвате, че познанието е избрало вас, а не вие - него, тогава никой не може да ви отнеме тази вяра.

Любовта обаче носи в утробата си познанието, което отрича.

Когато приемате съдбата си да служите на точно определено познание, любовта ви дава нужните сигнали, но ви заблуждава за какво става дума. Ако се повлияете от някого, то влиянието идва не от неговото собствено познание, а от специфичната осанка, която вярвате, че ще придобиете и вие, познавайки. Ако се повлияете да прогресирате отвъд наличното, то е, защото любовта ви настройва негативно към догмата, а не защото знаете какво има отвъд. Накратко - любовта не подозира за собствената си ирационалност.

Често се говори за пределната възраст на 30-те, след която творческият заряд се прекършва. Всъщност единственото, което се прекършва тогава, е заблудата, че любовта ви е водила към познанието. На около 30 всеки, разполагащ с време, здрав разум и схватливост, разбира, че любовта никога няма да води към нещо друго освен към самата себе си. Резултатът е връщане към линейното "знаене" на детството през вратичката на сериозността. Клетките остават без вода.

Универсалното донорство на егото

Безкръвната революция може да е плод единствено на его. Не че егото е способно само на безкръвни революции, даже процентно би следвало да си наложи мораториум за векове напред. Обаче нищо друго не е годно да бъде чуждо тяло в сърцето на живота така, както егото. Бидейки чуждо тяло, то носи потентността на промяната, на възраст не повече от тридесет, напъпила, възпитавана далеч от мръсния кабинетен въздух. Бидейки делегирано в сърцето на живота, егото получава мандат за революция. Оказва се, че решението да подариш властта на едно его варира от най-глупавата постъпка до единствения възможен ход в състояние на динамично кръжаща около оста си посредственост.

Революцията изисква лудост. Но лудостта на революцията изисква нормалност, тъй както и най-върлото пиянство изисква да ти прищракне поне за момент къде живееш. Решението: лудееш на страничното игрище, но чуват тътена ти на основното. Замеряш с кал от високия самотен склон право към събора на Рожен. Вярвам, че назобеното его е всъщност една пакостлива версия на аутизма и всеки, който върши революции под контрола на егото си, е умствено болен до степен да не осъзнава най-примитивния факт на битието си като лидер - това, че системата винаги ще те победи. И понеже системата е снопче от логика, тя рухва не от центростремителните движения, които отблъсква с лекота, а от центробежните, които бягат по посока на новата система. Още едно сравнение ми идва наум - щом понеча да изговоря нещо с идеята то да "срине" другия, обикновено не съумявам дори в трансфера мисъл - език. Личните революции настъпват не когато преминеш от незнанието в знание, нито когато преминеш от знанието в очевидност (това е еволюция), а когато преминеш от незнанието направо в очевидност.

И накрая, извадете егото от картината и си помислете дали не бихте повярвали в материализма? Няма да ви посочвам, вие си знаете...

Wenn Das Dasein 'eigentlich' ist, ist das eine existentielle Modifikation des Man.

Голямата неуловимост

Можем ли да направим внезапния опит, тоест едновременно да опаковаме опита в единица мярка за продукция и в същото време да не пренебрегнем репрезентативната му роля? Внезапността като атрибут на опита бива винаги отнета, за да се осигури неговото монолитно въплъщение. Но какво остава за това въплъщение? Една маниерна форма на представянето-така, говоренето-така... присъствието-така. Всяко "така" е конюнктура, форматираща авторския принос.

Това се забелязва най-ясно при езика. Макар езикът да представлява формална, затворена система, той никога не се случва като система, обвързваща тъждествено знака и означаемото. Знакът сам по себе си бива моделиран от езика, докато не разберем, че последният не е онази клема, която си мислим, че захваща знаците ни, ами е основание за самото съществуване на знаците.

Как е възможно да създадем един продукт, който си няма нищо форматиращо?

Един рационалист и един по-ранен кадавър би предположил: чрез опит върху самата внезапност. Но така опитът от своя страна ще бъде не по-малко разпънат от дилемата "внезапност срещу монолитност". Как да теглим чертата по отношение на това къде научаваме нещо за опита и къде опитът говори сам за себе си?

По-вярно би било да кажем, че решението е поезията в действие. В мига, в който разполагаш с достатъчно богат арсенал от рецепции (както общуване, така и възприемане), така щото да владееш ритъма между тях и да виждаш цялата красота в хамелеонството, тогава ще посрещаш опита с готов отговор - еднотипен, но в никакъв случай предвидим. Ритмичен, но не спрямо служебния ритъм на обезличаващото, а спрямо ритъма, свойствен на теб самия. Накрая всичко опира до Голямата поза. Което, въз основа на горното, си е вулгарен, но правдив извод.

За "обективните" продажби

Продажбите не са обективен критерий. Не са. Не само при музиката, но там ситуацията е доволно изкристализирала. Казвам го като човек, който е готов да пререже вените си в търсене на обективност. И още повече, като човек, обръгнал на клишета за безпристрастните безстрастни продажби, които всъщност хич не са безпристрастни и безстрастни.

Продажбите не са обективен критерий.

1. Продажбите презюмират еднаква стойност на всички слушатели. Само че слушателите по никакъв начин не са равни. Примерно Х може да захвърли веднага диска на Саблебуб осел, който е купил само щото е мно'о яку да имаш диск на групата Саблебуб осел на етажерката. У пък ще си пусне диска два пъти, Z - двайсет и два, а неизвестен китарист на име James Hetfield ще се удари в тавана, ще си каже: "Damn!" и ще хване китарата заради влиянието на въпросния диск. Ако следваме "обективността" на продажбите, то Х, У, Z и Hetfield са равностойни единици. Равностойни единици ли са те? Не мисля.

2. Продажбите презюмират еднакви стартови позиции на всички албуми. Само че дебютният Саблебуб осел е бил разпространен в 23 поименни бройки в района на Челопеч и покрайнините, а бай Киря, който е отговорен за неговата феноменална класа, не е бил опитен в пиара и затова не успява да шитне дори и половината от тези 23 бройки. В същото време далеч по-нискостойностните от музикална гледна точка AC/DC или Eagles сключват договори с Уолмарт и така всякакви реднеци им купуват албумите, докато синчетата им се чудят какъв чипс да си вземат. Аз примерно исках да си купя дебюта на Ослите, ама в Дюкян Меломан ми казаха, че е изчерпан и няма как да си го взема. Значи продажбите се превръщат в състезание по реклама и разпространение, а това съвсем не е "обективно".

3. Продажбите презюмират еднакви среди на разпространение на албумите. Само че можем ли да сравним необятната руска степ, запазена територия за Алла Пугачова, с примерно съвременния американски пазар, който трябва да се бори с нелегалния даунлоуд, огромните преуморителни турнета и какво ли още не? Как можем да сравним обективно потребителската аудитория на Алла Пугачова и на Trivium, след като Алла Пугачова и Trivium разчитат на тотално различна потенциална аудитория? Различна като количествени измерения, култура, навици и пр. Продажбите отчитат крайния резултат, но не отчитат как се стига до него. Всеки милион продадени албуми е процент от населението, при това от населението, което е разбрало за албума, излъгало се е, че той може да му хареса, не го е презаписало или изтеглило и все такива подробности, които изкривяват ужасно много финалния резултат.

4. Продажбите презюмират един съвършен и съвършено отдалечен от реалния живот свят на сухи цифри, които съществуват автономно от фактическите обстоятелства. Да, ама ако примерно Х имаше шанса да си направи група през '69-та в Англия, пред Х щеше да е белият лист на класическия рокендрол. А сега през две и девета листът е издраскан от-до, рокендролът е мъртъв, рокендрол звездите - също, а хората са се променили и не щат да слушат композиции, с които Х би катерил Билборда през '69-та. И това съвсем не предполага една промяна у Х. Или пък примерно У не е слушал Van Halen през целия си живот и изведнъж си пили по грифа и открива дабълхендите. Само че никой вече не се впечатлява от уменията на У, защото Eddie Van Halen го е изпреварил с трийсетина години. И това съвсем няма общо с У. Е, Х или У виновни ли са за всички тези обстоятелства? Не са. Но те се отразяват на данните за продажби и така отразяват несправедливи пропороции.

Как я разбирам аз обективността? Като съчетание на максимален брой професионални субективни мнения, целящи се безкомпромисно в обективността, придобита от следенето на чуждите мнения. "Безпристрастните" данни - както за продажби на албуми, така и за посещения на концерти и т.н. (статистиката) могат да служат чисто допълващо, и то след внимателна проверка за еднотипност. Така сме най-близо до обективността ,без никога да я постигнем напълно.

Минаха години...

Хм, гледам си квадратните листчета Jim Beam, на които пишех разни глупости по времето, когато вярвах. Не питайте в какво, и аз не знам. Интересно, че едва сега намирам смисъла на неща, които съм писал тогава в тихо умопомрачение.

[oldschool]
Първоначално има едно тяло и една рана. Когато самосъзнанието се отъждествява със съзнанието, раната се изявява срамно: това е декаданс. Когато съзнанието снема институционалността на самосъзнанието, раната се изявява смешно: това е страх. Когато тялото върши (само)съзнанието, няма изобщо изява. Това е включеният в себе си живот.