Безпредметният въпрос

Кое да минава? Афектът ли? Той няма как да не мине тъкмо защото е афект. Тогава защо да питаме за него?

Какво остава, ако не е афект? Причината за афекта. Тя също няма как да мине, така както мигновените неща не минават - те се случват и унищожават със случването си. Заличаването на следите им е невъзможно. Потушаването - да, но всичко се потушава така или иначе, когато се потуши. Очевидността на това твърдение обезсмисля нарочния въпрос. 

Или може би въпросът е недовършен. Пита се всъщност "мина ли ти през съществото - през главата, сърцето ти..." Това минаване е много по-интересно и по неговата срочност и интензивност ярко се различаваме.

Дете, хамелеон и нинджа

Детето беше. Никой не можеше нищо да му каже. Новите цветове ослепяваха по-силно, старите бяха безвъзвратно стари. Впечатлителност и умиление. Очите му, ненагледалите се, се удряха в клаустрофобичното пространство на съседното. Така изпищяваха нови пространства, а пух се ронеше в небето. Нищо в детето не беше необвързано. Вторият план бе немислим.

Хамелеонът се превърна. Вторият план избра да бъде първи. Детската радост остана, но това вече не бе радост от естеството, така че е спорно колко детска беше. Нямаше фигури на съществуването, имаше преживявания в различните фигури. Безредна безплановост, потушаваща съмненията от два до четири следобед. Отделяше екстаз, естествено отопление.

Нинджата се изкова. Върху мазолите имаше още люспи и обратното - но трябваше. Не предполагаше, че по-малкото може да е повече. Нивите бяха разорани. Сега въпросът беше не само колко, а как. Не само как, а с кого. Колко, как, с кого. Пестеше и в складовете му се застояваше продукция, а това беше чудесен повод да изхвърля ненужното. Ненужно вече имаше и нямаше срам да признае. Изчакваше. Нинджата умираше и се раждаше наново. Не усети вечност, нямаше и страх от нея.

Хазарт, pt. 6

Демиан твърдеше, че всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, твърдеше Демиан. Невинаги всичко беше наред, но всичко ще бъде наред, твърдеше Демиан.

Приятелите на Демиан нерядко поставяха актуални въпроси за дискусия, тъй като във време на несигурност, когато нямаш готов модел за живота от самото начало, проблемите на бъдещето висяха над всеки един работен ден. Хубаво се смееха на каламбурите на ежедневието, докато един тревожен глас не довеждаше до знанието на останалите, че оцеляването трябва да се конструира под формата на стриктен режим.

"Всичко ще бъде наред" беше отговорът на всяка тревога за бъдещата кариера и другите не толкова интересни неща от живота. Малцина чуваха, повечето привиждаха клише, други храчеха над Демиан с усмивки. Никой не вярваше. Никой освен един. Той също не вярваше, но си позволи да пита Демиан какво да прави, за да бъде наред всичко. "Нищо - слънчево заявяваше Демиан. - Стой и вярвай. Или по-скоро не стой, но вярвай. Всичко ще бъде наред."

Години по-късно, застигнати по неволя или с отворени ръце от кариерата си и другите не толкова интересни неща от живота, някои оцеляха, други - не. Няма значение. Онзи дошъл при Демиан един работен ден и му се похвалил, че най-накрая започнал да вярва. Дали заради спомена от напътствията на неговия приятел или просто го беше напекло слънце, но вярвал. "Е, вярвам, а сега?" "Сега - каза Демиан, - сега всичко ще бъде наред. Видя ли? Готов си."

"Но кое ще бъде наред, сега, когато вярвам, че ще е?" "Същото, което е сега. Това беше проектът. Изкачването до върха. На върха няма да се играе спектакъл, и без това е ветровито и може декорът да се разруши. Нищо няма да ти покажат. Ти стана самото показвано. В теб са по-интересните неща от живота."

Всичко беше наред за човека, изслушал Демиан. Каквото и да се случваше с него по дългия му професионалния път, вместо да се гърчи над финалното пенсионно признание, че нещата са били наред, той финтира набедената еволюция и работеше с най-горещата утеха, че всичко ще бъде наред.

Обрати на понеделника

Не, лошото не е, че са прави за твоя фалш. Лошото е, че мен не ме вълнува - и в същото време това е най-хубавото и жизнеутвърждаващо, да. Най-хубаво малката степен на фалш вътре в мен. Но тъкмо там е най-лошото - че няма по-хубаво в цялата история.

 

А може би хубавото е, че е толкова безнадеждно лошо? Иначе защо изобщо да бъде...

Хазарт, pt. 5

Демиан откликваше на простата любезност. Научен да бъде скромен или неопознал света по свой избор, той проповядваше екзотична, но увлекателна философия. А именно - че може да манипулираме както си искаме понятието за етика и ако си внушим, че простата любезност е висше благо, то щастието ни е осигурено вовеки. Демиан бъркаше в собствената си воля и вадеше онова, което му е нужно. Така той вършеше количества добро и получаваше малко, но достатъчно. И двете страни бяха доволни от подобна сделка.

Веднъж, навярно от скука или от връхлетял щурм на човещинка, на Демиан му бе връчено нещо повече от любезност. Признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Досущ като коте в кошница пред вратата. Той се зачуди какво да я прави, но тъй като не можеше да си представи да изхвърли благодарността през прозореца, я прие и прегърна с леко подозрение. Хареса му неочаквано много. И не защото не знаеше или поне предполагаше какво е чувството, а защото се зачуди какво нередно е правил през годините, че да не получава винаги от същото. Ненадейно напъпилата чувствителност се облече с дрешката на неговия егоизъм и обратното. Дали това бе редно, Демиан не смееше да взима отношение, защото светът, който бе срещнал, не бе светът, за който бе конструирал своята теорема.

Оттогава Демиан никога повече не можеше да се примири с простата любезност. Раняваше се от всяка подобна и виждаше в нея отхвърляне, дори и да го увещаваха, че любезността е израз на признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Волята на Демиан се оказа по-силна от него.

Изплашеният потребител

Страхува се да каже, че има по-дребни пари, когато го питат, защото ще го заподозрат, че нарочно не ги е дал от самото начало.

Страхува се да стои по-малко от пет минути в един магазин, защото са го поздравили, а и са положили толкова труд, че не върви да го удостоиш с по-малко от пет минути.

Страхува се да вземе Айн Ранд в книжарницата, защото ще си кажат - чак сега ли стигна до нея.

Страхува се да запази по телефона час при фризьора на съседната пряка, защото ще си помислят - толкова ли не може да дойде през една пряка, а ползва телефон.

Страхува се да си вземе повече от една вещ, когато смята, че е нацелил вещта, защото ще изтрие специалността й. От друга страна, се страхува да се връща вкъщи с една вещ, когато е тръгнал на сериозен лов, защото това го прави капризен и неблагодарен в неговите очи.

Въпрос - кога ще умре или поне оплешивее?

Хазарт, pt. 4

Демиан беше уморен от надмощието на фактите и дори бе сънувал апокалиптичен сън, в който краят на света бе обрисуван без катастрофи, а като призрачно събиране на маси от хора пред паметник-мастодонт, където една социологическа агенция съобщаваше резултатите от глобално допитване, според което "нещата" са малко над 60 % факти и на огромна преднина бяха останали всички други възможни отговори, включително и този, за който Демиан агитираше.

Той се сблъскваше с ежедневни случаи на хора, изпускащи срока или автобуса си от недоглеждане или "нещо" друго; грешни разбирания на грешно казани думи в грешни изречения, при които всичките грешности се неутрализираха и накрая излизаше "нещо" с претенцията за правилно; размествания на огромни пластове, невидими поради това, че навсякъде "нещо" се случва и нашите сетива никога няма да бъдат достойни да наложат своята справедливост над движението на всемира. Демиан се възхищаваше, но отчайваше от положението си на средина между две бездни - тази на глухото пасивно съзерцание, което никога не му беше позволено, и тази на усърдното чоплене в посока безкрайността, което му беше наложено отрано и той така и бе лишен от възможност да стигне сам до него.

Така, за да се освободи от есхатологичното напрежение, Демиан замина сам на велосипед за малкия областен град М., където се захвана да раздава своята справедливост. Неговата справедливост беше от по-различен порядък. Той бе презрял фанатичното повтаряне на познатите ни лозунги за търсене на обективната истина, защото и най-обективно търсещият истина е подчинен на фактите и техните малко над 60 %. Само че в светещите очички, опяващи за "придържане към фактите", Демиан съзираше святата надменност на онзи, внушил си, че добродетелта му е основание да вярва, че е видял фактите. Ами ако това, което твърдите, просто не е така, господа? Питаше Демиан, а отговорът бе светкавичен - "как да не е, вижте фактите". "Не мисля, че мога да ги видя, но се прекланям пред вашия талант да сте едновременно тук и там, при видяните от Вас факти." Ремарката му се удряше в пантите на вратата.

Демиан избираше коя позиция да заеме не според фактите, защото той "виждаше" ограничен кръг факти, а според това кой умееше да се защитава по-добре. По-технично, по-надъхано, по-забавно, ако щете - в опитите за изкривяване на "обективната" истина той виждаше едно мъдро смирение пред нашата ограниченост, обрекла ни да бъдем средина между две бездни. Той не просто защитаваше авангардния поглед, но го защитаваше авангардно - така че онези над него, от които зависеше дали да приемат решението му, не го разбираха и се чудеха какво по дяволите иска да каже. Но тъй като те бяха научени да дирят обективната истина, а не да размишляват за бездните наоколо, за тях бе достатъчно, че написаното от него звучеше образовано, а всеки образован, както знаем, е минал един бърз курс за нуждата от придържане към фактите.

Никой не разбра нихилистичната мъдрост на Демиан. Решенията му налагаха една нова справедливост, нямаща нищо общо с добродетелта, и бяха цитирани като задължителни в търсенето на обективната истина. Това е абсолютен факт!

Неизговаряни диалози, pt. 3

- Всичко направих заради теб.

- Е, оплакваш ли се. Хубави неща си направил.

- Ама те бяха за теб.

- Ами виж, толкова по-добре за теб тогава. Те са допринесли за твоето развитие, а аз дори не изявявам претенции към тях.

- Но като ги постигнах, какво? Самото им постигане не значи нищо без теб.

- Е, за това вече няма как да отговарям...

Хазарт, pt. 3

Демиан имаше нужното възпитание, за да бъде политически коректен. Не пропускаше белег на специално отношение да мине през ризницата му и дори вярваха, че това се дължи на необичайна толерантност, макар всъщност да ставаше дума за пълна отегченост и присъствие само тялом в разговорите с досадници. Жестовете, означаващи висша привързаност за останалите, за него бяха изпитана рутина и само той си знаеше колко малко влага в тях на фона на огромния ефект, който постигаше.

Тази провинциална баналност в тълкуването на постъпките му докара позиви. Той се присмя на играещите на сигурно, защото привидя себе си в тях - едни вечно забързани тела, невярващи дори в позата си, а ползвайки я за някакви по-бъдещи цели, никога ясно определени и все по-отдалечаващи се. Защо да спестяваме с мъки за нашата свобода, като тя ни е обещана от самото начало? 

Демиан се освободи да бъде некоректен. Един некоректен човек вече е очернен и няма смисъл да се превръща тепърва в коректен. Един коректен пък, именно заради несвободността си, няма и да си помисли за варианта да бъде некоректен, защото излишното мислене е свързано с излишен риск. В този смисъл Демиан беше най-свободният човек в града. 

Нему се разминаха един-два избора за средно важни ръководни постове, както и няколко казионни хубави спомени на добри познати, с които се беше ръкувал. Но накрая гробът му беше най-красиво извезаният и поддържан, тъй като за него се грижеха няколко умопомрачени негови фенове, вярващи, че именно Демиан е бил най-свободният човек в града.

Eifersucht?

Няма ревност. Навсякъде има чувството за себе си в активния субект. В пасивния субект пък е налице разкриване на потребност (да не казваме дупка), която като всяка потребност възниква негативно (първо е празнотата, а после действията по запълването й).

Хипотезите:

1) Активният субект изявява воля да участва в конкуренцията по удовлетворяване на потребността (КУП). В този случай има предизвикателство не само от гледна точка на въпроса как се е промъкнала безнаказано новата потребност при очевидно домакинско предимство на активния субект, но и от гледна точка на неговите собствени способности да води отношения и да гарантира свои привилегии. Това е както провокация, така и урок за егото. Пасивният субект липсва.

2) Активният субект не изявява воля да участва в КУП.

2а) Активният субект се примирява с конкуриращото трето лице. В този случай е налице обръщане към себе си, последвано от примирение. Активният субект изхожда от позицията, че изслушването му е задължително, че той има автентичното право да поставя и да мести ходовете. Затова и компромисът му да се примири е утвърждаване на егото като достатъчно благородно, за да приеме всяка една превратност на съдбата, включително в отношенията му с пасивния субект. Пасивният субект обаче е ирелевантен.

2б) Активният субект не се примирява с конкуриращото трето лице. В този случай е налице обръщане към себе си, последвано от гняв. Ако проблемът на неприемането беше между активния и пасивния субект, тогава защо едно трето лице може да го възбуди? Значи явно катурването на дори привидния уют е плод на нещо външно, на гъделичкане на собствения на активния субект инстинкт за неговото място в света и по-конкретно в малкия, но най-важен за защита свят на отношенията му с пасивния субект. Пасивният субект обаче е ирелевантен.

Порочни хора не могат да обичат безпорочно.

Хазарт, pt. 2

Демиан взимаше три години за една. Подскачаше, кривеше се, разбиваше главата си в стената - но успя.

Така в един момент отиде в съответните служби и поиска полагащата му се след дълги години внасяне на осигуровки пенсия. Те обаче му отвърнаха:

- Съжалявам, но все още не сте навършили пенсионна възраст. Имате още поне двайсет, а както вървят нещата - дори двайсет и пет години да трупате стаж. Не може да искате пенсия на толкова ранна възраст.

Демиан се разстрои, защото разбра, че биологията му няма да издържи още поне двайсет, а както вървят нещата - двайсет и пет години, за да стигне заветния хълм на пенсията. И така спря да внася осигуровки, заради което след немного тригодишия, побрани в една година, взе, че полудя. 

Демиан посрещна пенсионна възраст с много малко внесени осигуровки и минимален бонус заради психическото си заболяване.

>>>

Няма как да не се надмогваме един друг. Независимо в чия посока. Няма равенство. Петдесет на петдесет е измислица.

Винаги единият ще заговаря повече другия. Винаги единият ще сънува повече другия. Винаги единият ще бъде мерило, подпора, архитект в по-голяма степен... 

В строги граници неравенството е гарантирано - още с първия стремеж поставяме другия в положението да дължи. Всяко наше добро е скрита и дори неосъзната, но принуда. Същността ни, дори и най-пасивно обременена, е сама по себе си предизвикателство за всяка друга. Получава се боричкане. При боричкането крайната цел е да натопиш главата на другия по-дълбоко, за да може той да се удави.

Затова не бива да се убиваме, надмогвайки се. Не е красиво да има противна страна. Никой не е противен. Еквивалентността не зависи от никой конкретен период. Тя се появява накрая в пълна светлина. Впрочем и не е толкова важна, точно защото не може да бъде подробно изчислена в самия край. Важна е споделеността. Даже не - важно е намерението за споделеност. Алтернативата е да полудеем от постоянно смятане на съотношението на даденото един към друг.

Никой елемент не дава сам критичната маса. Никоя редица елементи не дава критичната маса. Критичната маса може да е достигната при един доминиращ елемент и да не е достигната при множество малки елементчета. 

Даването в крайна сметка е алтруизъм, който съдържа в подсъзнанието си убеждението, че трябва да бъде възнаграден.

Хазарт

Демиан заложи сто. Изгуби ги. После заложи двеста, така че да компенсира загубите. Загуби и тях. След това взе назаем петстотин от приятели, които му сложиха и лихва - той отново ги загуби. Взе хиляда...

За него цакането с по-голям залог беше единствената възможност - така или иначе, беше загубил много и последователно, това значи, че за да спечели, трябваше да изчисти всичко наведнъж. Трупането на дефицит придобиваше все по-малко значение - все по-мъглявият образ на неговия размер отпускаше съвестта му, а мечтата за разчистване на трупаните с години дългове с едно-единствено действие беше твърде привлекателна, за да го остави с грижите на настоящето.

Какво стана с Демиан, никой не знае. Но той нито за момент не почувства нещастие или страх.

Обърнатият хастар

Не подкрепяме доброволното преуморяване, защото то е свързано с една особена самоналожена принуда, а принудата мирише на принудителен труд, повинност и тъй нататък.

Само че преумореният се оказва най-свободен. Защото, приемайки, че няма друг избор, освен да се натоварва, за него алтернативата да бъде свободен изобщо не съществува. А щом липсва понятие за свобода, липсва и такова за принуда (корелативност). Което води до извода, че преумореният най-малко изпитва принуда, или с други думи - най-много изпитва липса на принуда, тоест свобода.

Неговото тяло, разбира се, може да има и по-различно мнение.

Зелени площи

Бясното търсене на ефективност навярно ще доведе до капитализиране на жизнената дейност, но дали една целенасочена ежедневна работа по себе си, при която периферното зрение е неглижирано, ще се отблагодари за нашите усилия?

Зелените площи означават по-ниски разходи за енергия, по-здравословно съществуване и повече удобство за обитателите им. Но те са и най-добрият възможен приятел на строителния хюбрис. Наглед оскъпяващи, малката инвестиция в зелено повишава стойността на същите тези импозантни постройки, които строим в гонката ни да ставаме по-добри. Но не само това - технологията на зелените площи е базирана на оригинален производствен опит, който би послужил на строителния бизнес за придобиване на нови знания, полезни за практиката им.

А този опит се корени в идеята, че вместо да разсъждаваме върху конкретните всекидневни грешки на производствения процес, по-скоро следва да поставим една изначална рамкова цел на нашите усилия ("концепция") и да съобразяваме и правилните, и грешните неща с нея. Така никоя грешка не е фатална, но никое правилно решение не е самодостатъчно. Така се отпуска напрежението от надвисналия краен срок, но се възпитава една генерална отговорност, която инстинктивно винаги би усетила кога е същинският краен срок.

Така в крайна сметка щастието се постулира не като погасяване на вноските към големия кредитор без лице, а позитивно - като съвпадение на дълга към живота и от друга страна - свободата да изпълниш дълга по най-удобния за теб начин. При това съвпадение двете предпоставки са напълно неразличими, защото се изпълняват с едно-единствено действие. А действието може да се избира от голям набор. Зелено е да предпочетеш усамотената разходка вместо грандиозното парти. Зелено е да развиваш реториката си, а не да трупаш факти. Зелено е да съзерцаваш, а не да работиш.

Общото между всички тези зелени действия е тъкмо в периферното зрение. Не отричайки, че само строителството е вечност, а строителството се свързва с партитата, фактите и работата, в същото време зеленият човек не товари погледа си с вманиаченото фиксиране на една-единствена точка. И без да губи фокус, той доставя на строителния бизнес най-ефективния работен график, при който отпада дори нуждата от почивка от тежкия физически труд. Защото труденето на зеления човек е неговата почивка и обратното.

Доминация без владение

Тази сравнително стара форма дължи корените си на убеждението, че борбеността не печели точки; че няма загадка, която трябва да бъде тепърва разгадавана.

Тайната (която не е никаква тайна, но се утешаваме с мисълта, че доминантът има предварителна информация) се състои в следното: и да отстъпи инициативата, доминантът е подсигурен при всяка бъдеща атака. Той дори не толкова предвижда ходовете, а знае, че владеещият не може да измисли нищо креативно, тъй като "креативността" на владеещия стига единствено до изпипване на още по-филигранните и безсмислени пасове по хоризонтала, а "атаката" му се състои в провокиране на пасивността на доминанта. На всичко това доминантът има готов отговор - на провокации не отговарям.

Когато захраниш чуждото его с владение, владеещият се опиянява и дори понякога пропуска замисъла на своето владение, който е да го претвори в доминация. И тъкмо в това е голямата победа на доминанта - той не просто се е опазил, а е заразил съперника си с нова, при това извратена, ценност. Ценност, която приспива - а приспивайки, доминантът има най-сигурното и трайно предимство. Ако пък владеещият се сепне, обикновено изпада в смут в какъв порочен кръг е попаднал и паниката го съсипва от само себе си.

Неизговаряни диалози, pt. 2

- Но ти вярваш в същото като мен.

- Не вярвам. Съгласен съм.

- Тогава защо не тръгнем заедно? Съгласни сме как. Съгласни сме накъде.

- Защото не ти вярвам.

- Фатално ли е?

- Боя се, че да.

- Защо изобщо си съгласен с мен?

- Защото звучиш разумно. Думите ти се разливат в правилна последователност. Няма как да не призная разсъдъка ти.

- Разсъдъкът губи смисъл, когато няма кой да му се притече на помощ.

- Съжалявам. Не вярвам. Не вярвам, че съм себе си, когато приема твоята философия.

- Губиш се в океана от правилни думи?

- Напълно. Всичко е толкова правилно в своето усилие да бъде такова. А защо изобщо усилие?

- Защото това сме ние.

- Не и аз. Аз съм само усилията, от които съм изпитал болка. Не мога да свържа твоето усилие с нищо. Приемайки го, спирам да бъда себе си.

- На кого ме оставяш?

- На никого. На умората от усилието. Тя ще те доведе до още по-силно отстояване на малкото изживени истини от томболата с "обективно истинни съждения".

Неизговаряни диалози, pt. 1

- Защо не ме обичаш?

- Разбира се, че те обичам. Не ме карай да подскачам от учудване. Даже и това не заслужава твоето "обвинение".

- Добре, но ти не ме обичаш.

- Те.

- Тогава защо ме предаде при първото съмнение?

- Съмнението беше основателно.

- Нали ме обичаш?

- ...

- Тогава няма основателни съмнения. На любовта си ли ще вярваш или на съмненията?

- Няма такъв избор.

- После разбра, че не е имало повод за съмнения.

- Да, но изглеждаше, че има. Съмнението беше основателно.

- И ти се върна към мен.

- Върнах се. Защото те обичам.

- Но всичко беше разядено. Разяде доверието. За какво ми е "любовта" ти без доверие?

- Не искаш да ме приемеш обратно.

- Искам. Но не мога. Твоите очи са очите на съмнението. Това са чужди, други очи.

- От теб зависи да ме приемеш обратно.

- Няма такъв избор.

Прагматично за несподелеността

В оборота се увеличават случаите на несподеленост и в двете й разновидности - както несподеленост спрямо света in fine, така и спрямо конкретен негов обект (най-често човек). Тази тенденция налага да се изведе позитивният поглед над несподелеността, така че всички работещи да могат да полагат своя труд максимално ефективно въпреки надвисналата върху тях несподеленост.

Несподелеността на първо място отваря рана, но рана, която изпълва само пространството, което й предоставиш. Това означава, че колкото повече потъваш в нея, толкова по-лошо става, така че всяко здраво мислене би се дисциплинирало да ограничава контакта си с несподелеността. А щом контактът е ограничен, това означава само едно нещо - занимания. Заниманията са работа, труд. Нищо друго не повдига работоспособността, както желанието да пиеш от света, за да се избавиш от жаждата на несподеления обект.

Но освен тичането навън, далеч от несподелеността, полезно би могло да бъде и тичането настрани, паралелно заедно с нея и горещия й галоп. Ще рече, да се вдъхновяваш от олимпийските глътки въздух, които поемаш, вдишайки несподеленост, за да ги претопяваш в олимпийска мотивация. Всеки велик труд изисква своята капка внушение, а внушението е полезно и в позитивната, и в негативната си гама. Ако има едно нещо, което заслужава посвещаване като това на споделения обект, това е посвещаването на несподеления. Всичко друго е литература.

Дори да не се произведе качествен работен продукт под влиянието на зависимостта от несподеленото, то всекидневното живеене на толкова високи обороти не може да не се отрази на светогледа на трудещия се субект. Никога повече той няма да бъде впечатлен от дребнотемия и битовизми, когато има насреща си истинска трагедия - трагедията на сърцето. Така всяко пристъпване към ангажиментите ще става по-леко и освободено от излишни съмнения. Всяка работа ще се извършва с внимание към голямата картина, а това би неглижирало малките невинни грешки. Всеки неуспех ще е дреболия, която не заслужава пречупването, а успехът ще е малък подарък за изживяната несправедливост и не би довел до прекомерно отпускане и загуба на желание за още успехи.

Накрая трябва да се отбележи и благотворното влияние на несподелеността върху характера на трудещия се, който е в неразривна връзка с неговата работна дисциплина. Усещането за вина, за несъвършенство и непостижим идеал тласка към повече скромност и приземява всеки опит за излишна горделивост, несъвместим с колективното благо. Макар това обикновено да не отговаря на истината, несподеленият търси причината за провала в себе си, а такова отговорно поведение е в основата на лидерското качество. Още повече - награбил този провал под мишница, лидерът би бил по-склонен на рискове в бъдеще, тъй като ще се отнася към живота с нагласата, че няма какво да губи.

Всеки живот без споделеност е едно обещание за смърт, но само трудът, това велико благо на човечеството, може да направи разликата и да извади изтормозения субект от собствения му ад.

Третото нелице

Няма само мен и теб. Между нас броди нещо трето, което със сигурност не е лице.

Третото нелице е

деликатното побутване на Избора

между всичките ни ходове

стратегията ни от тактики

винаги непозната за третите лица

но безспорна за нас

дозата не-механика

в електрифицираните отношения

иначе бихме прегърнали себе си и стоп

никакво припадане -> никакъв прогрес

затова благодаря на

стрелкащия ти поглед/интереса ти към оризовата хартия/изящния ти тил

всичко друго което ме поставя на кръстопъти

пречи ме да науча кое е моето лице

но ме учи постоянно кой съм самият аз

една болка смиряваща се през третото нелице