Венециански дни

част 1

част 2

The Artist

The Artist

Меланхолия

"Меланхолия" е един пределно оптимистичен филм. Пределно, защото след него няма нужда да се страхуваме от смъртта - когато тя дойде, нас наистина вече ни няма. И обратното.

"Меланхолия" подсказва, че след края на света идва най-страшното спокойствие - толкова страшно, че можем да преживеем още един край на света, без да ни мигне окото. Но това спокойствие не говори нищо друго, освен че сме необратимо мъртви.

В "Меланхолия" смъртта е занимание самотно. Но краят е еднакъв - not with a bang but a whimper.

Social Network

Филмът е интересен, защото повтаря модела на самия Facebook - уж трябва човекът зад компютъра (камерата) да е някой друг, някой по-истински, но той е погълнат от фикцията, която виждаме. Всичко е прекалено, прекалено реалистично. Освен това двете си приличат по своята ненавременност - гледаме "исторически" филм за събития отпреди "цели" шест години, така както и Марк се събужда като мултимилионер, преди да е осъзнал какво изобщо значат парите за развитието на една идея.

Разбира се, онова, което е чиста фикция, е най-интересното - скучното бачкане на група харвардски нърдове е превърнато в еуфория, наситена със смях и скандали. Идеята е ясна - зад всяко голямо откритие трябва да стои по една голяма история. Във всеки случай филмът стои силно разкрачен между плоските клишета за самотния успял човек и един друг възможен поглед върху самия Facebook и неговата силно дискусионна роля, но не избира нито един от двата пътя, а се концентрира върху няколко прости и напълно универсални конфликта. Особено внимание заслужава желанието на Непризнатия да бъде някой друг и да краде от чуждата харизма, само за да се затвори в себе си още повече накрая. Много силно драматургично решение историята да се води паралелно със съдебните процеси след това - подлъгваме се да вярваме предварително, че ни е ясно кой каква мотивация има за действията си. И разбира се - толкова лаконична и ударна последна сцена. F5. F5. F5...

Inception

Браво на Нолън, че си играе на флипер с Холивуд и разтяга границите на "гледаемото" кино в посока към повече оригиналност. Дано покрай него повече хора се престрашат да отправят предизвикателства към изкуството, които да оставят следа много години, след като архивите с кино конфекция пожълтеят. Понастоящем не се сещам за друг режисьор, който да си харчи парите умно и да лавира между мейджърите и сюрреализма с такава лекота.

Това е най-голямото достойнство на филма. Както и че все пак ще запише точка в поредната скучна година без събития. Самият той обаче е най-малкото противоречив и със сигурност хайпнат, както казваме по народному - именно защото напоследък от много грандомания комерсиалното кино не може да извади нищо отличително и голямо, а хората си имат нужда. Затова са и тези почти богохулни сравнения с Матрицата, която може да е всякаква, ама беше взрив в цялата поп култура и от нея ще се помнят епизоди, образи и герои, докато от Inception - йок.

Концепцията е оригинална, но на места ненужно усложнена, а дупките в сюжета са си живи кратери. Освен това на някои места имах натрапчивото чувство, че толкова средства и ум са вложени в нещо, което може да се (по)каже далеч по-пестеливо и в оставащото време/пари да се поразвият малко героите например или да ни оставят да осмислим видяното. Нищо, де, финалът е перфектен (някой каза ли сикуъл?), Лео умее да играе раздиращи се от противоречия личности, а Марион умее да е красива. Нолън пък умее най-много от всички и е похвално как това си личи в малките детайли като архитектурния трибют към Ешер или избора на името на Юсуф - властелина на сънищата в Корана. Доколкото във филм на Уорнър може да се говори за "авторски" принос, то тук го има в изобилие, а да снимаш такава амбициозна идея с почти пълно покритие на амбицията е като да почнеш в овчарския скок с летвата на височина шест метра и да ги скочиш почти от първи опит.

Изпипан филм - да. Важен - тоже. Революционен - не, мерси.

Where the Wild Things Are

Имайки налице името на Спайк Джоунзи, историята за самотно детство (мм, колко ги обичам тези) и положителните рекомендации, очаквах ужасно много да ми хареса. Не ми. Подразни ме. Но за сметка на това формулирах няколко полезни извода, които смятам да ползвам в бъдеще.

Не може да се надяваш на "арт" статус само с амбицията си да се представяш за арт.

Не може да жертваш историята просто така, без да дадеш обяснение защо и с какво я заменяш.

Не може да създадеш силен 100-минутен филм от материал, който би станал силен 7-минутен филм.

Не може да използваш всички благинки от използването на приказка, без поне да си направиш труда да създадеш злодей.

Не може да третираш децата като чувствителни същества, символ на абсолютната невинност, без да съобразиш грешките на растежа им.

Не може да направиш втори Big Fish или Лабиринта на фавна. Няма и нужда. Но може да се поучиш от тях.

Ами, това е. Язък.

Обзорно за Феста

Макар и вече "международен", СФФ си остана да блести като празник на ентусиазма повече от всичко друго. Поне в моите очи. Отвъд повишената организационна бдителност и по-"изтупаната" селекция, гравитираща около големите заглавия на големите имена от големите фестивали, то малкото хора и все същите грешчици и лелки на касите си го задържаха на познатия от години насам привкус. Което никак не е малко, разбира се.

Аз самият получих добър повод да снобарея и да избирам без да се замислям, тъй като "задължителната програма" погълна почти изцяло волната. Чак се чудя като има толкова много вървежни автори с нови филми, как по фестивали остава място и за някой по-неизвестен да пробие...

Прахът на времето вече беше обсъден по-надолу, само ще отбележа, че тръпката да видиш нещо едновременно дългоочаквано, "специализирано" и изпълнено така, както само един човек може да го изпълни, е най-хубавото нещо от състава на киноманската болест. Даже няма нужда от последващо споделяне.

Другите две най-важни събития бяха Ливан и Прешъс - и двата спокойно могат да бъдат бутнати на един ред със суровостта си, която позволяваше кратки и скъпоценни мигове на поемане на въздух, следвани от още по-дълбоко гмуркане. Реализъм, болезнен до степен да смяташ, че всеки момент ще избие в мелодрама, но нищо подобно. И в същото време реализъм, който не разчита на голата "документалистика", а си влече своя естетика - в първия случай клаустрофобичната гледна точка на танка, която не се променя нито за секунда, а във втория - разпръскването на епизоди и бързото им сменяне, така че действието да не се задръства с излишни морализми. И, за Бога, нищо негърско няма в този филм, ако някой се влияе от този предразсъдък!

Извънредно приятно впечатление ми направи уж неангажиращото Bildung-томче Съзряване, което си вървеше приятно като дъвка и поучително като филм с Ема Томпсън (какъвто е) до самия край и можеше да продължи още часове, без никой да се усети. Хубав пример за филм, разчитащ на силните моменти да освежат повтаряната до втръсване история.

Не съм твой приятел очаквано ми разпали въображението, без да го засити в най-пълна степен. Във всеки случай авангардният подход на Дьорд Палфи (ама при него думата си лепва от само себе си, не съм виновен аз!) е едно от малкото неща, заради които европейското кино все още е европейско. Безумно оплетен пъзел от една дузина съдби, които се срещат и общуват помежду си, без изобщо да се разбират. А като загрявка филмът провокативно почва с 15-минутен документален филм за хаотичните отношения между малките деца. Култ, култ, култ! Цялата мозайка по някое време става едва ли не самоцелна и оригиналната идея изостава по пътя, но не се сещам за много филми, които могат да претендират за такъв оригинален изказ.

Така одумваната Бяла лента по-скоро се провали в очите ми, тъй като бяха изразходвани прекалено много (най-вече драматургични) средства, за да се покаже нещо направо очевидно за зрителя. Пък и ми се стори, че му липсва малко повече чистокръвен мрак или дори ужас, за да се стигне до търсения катарзис. Определено разбирам защо обра толкова награди и определено разбирам защо няма да попадна в журитата на въпросните награждаващи.

Същото в още по-голяма степен важи и за френския Пророк, от който очаквах нещо достатъчно "универсално", принесено в жертва на вечността, а вместо това - добре сниман затворнически трилър, в същото време олял се откъм времетраене и сюжетни връзки и като цяло - злободневие на талази. Без мен.

Новият Ким-Ки-Дук (Сън, ако някой се вълнува) си е старият, само дето тоя път героите не говорят ич, а говорят много, ама само бръщолевяния, намекващи за още по-голямо отчуждение между тях. Източната философия беше точно толкова, колкото и... източната естетика, но нищо ново, което не сме гледали вече във всеизвестните му образци.

Сбогом, заминаваме на Сам Мендес пък наопаки на горното беше показно по това как един авторитет нарочно дава спирачка, за да си поиграе с реакциите на публиката. Струва ми се, експериментът е успешен - всички очакваха режисьора на Американски прелести да прави смешки, защото подготвя някаква горчилка, но горчилката така и не се появи. Вместо това - много симпатично роуд муви в модерни цветове.

Незараснали рани на Танович разбира се беше изпипан до последния детайл, но тази негова педантичност го направи твърде предвидим, особено с тази фиксация върху темата за вината (или войната, сами си изберете). Личи си кой е ученик на Кешловски, личи си и защо е ученик все още.

Имаше още десетина, че и повече, но стига толкоз, че и на мен ми омръзна да пиша в стил "телефонен указател". Само да не забравя две меморабъл меншънс за Покани ме да вляза заради кристално скандинавската му визия, ухаеща на детска самота и Кислород заради това, че демонстрира напълно уникална и невиждана от мен форма на изразяване - десет последователни "бийта", върху които двама души разказват псевдобиблейска история с ърбън подложка. Сигурен съм, че цялата тази операция не струва повече от бюджета на средно статистическа боза, излязла под клеймото "ново българско кино", но айде, да не стигаме дотам...

I skoni tou hronou

Аз, разбира се, съм пристрАстен. Още от далечната 99-та, май, когато прочетох интервю с един кинокритик, който се шегуваше, че животът му е по-скучен от филм на Тео Ангелополус. Хмм, хмм - казах си, ето следващата жертва на моята извратена кинолюбов. Да намериш "удоволствие" в кадри, които са направени да са интересни, вече беше преминато като ниво, защо тогава да не го търсиш там, където се налага (и си струва) първо да го заслужиш?

Десет години по-късно вече "международният" ни Филм фест се съдържаше за мен в очакване да видя "Прахът на времето" - втората част на най-личната като ангажимент и в същото време най-универсалната като послание трилогия (той само трилогии прави) на Ангелополус. Преди време той участва в юбилейния кино омнибус "Люмиер и компания", където десетки огромни режисьори участваха със свое филмче по случай 100 години от създаването на киното и всички ги питаха какво търсят в този проклет занаят. Сред клишираните "не знам какво друго бих могъл да правя"-related отговори се промъкна и откровението на Тео: "Правя филми, за да мога поне малко да забавя яростния ход на времето."

"Прахът..." е манифест в този смисъл. И даже нещо повече - това е метафилм, тъй като неговият предмет е вечният въпрос дали хората са годни да променят времето или промяната е еднопосочна, а отговорът в случая е, че единствено обговарянето на връзката време-човек решава проблема с пълна сигурност. Само в изкуството е възможно да погледнеш на времето извън примката на нашето постоянно движение по него, като го разделиш на няколко различни времена, приличащи на триъгълници с една обща стена, но обърнати в две различни посоки. Времето на всеки един герой и времето на самия епос дори не подозират за съществуването си. Няма по-прекрасна метафора за това от кадъра (точно един, точно толкова дълъг, че да се зачудиш дали наистина е един), в който един и същи бар става арена на няколко поколения, които са привидно затворени от своето време, но при въртенето на камерата се получава илюзията, че всички са пленници на глобалното време, пиещи заедно и прекрачващи границата на вътрешния си часовник.

Много по-удобно е да се опише какво НЯМА да се види в този, пък и в останалите филми на Ангелополус. Първо, няма да се усети дълг към историята. Това съвсем не прави от филма нещо безгръбначно, търсещо си дрешка да се облече, преди да настине от резките движения от сцена в сцена. Напротив, онова, което представлява "историята" - епизоди, водещи до грандиозна идея, е налице, само че връзките между тези епизоди не са сюжетни, а чиста проба поезия - знаеш, че трябва да са така и след това се замисляш защо, по примера на мотото "първата мисъл е най-добрата". Поезия като тази могат да си позволят само онези, които са уверени, че няма да изгубят фокуса си, колкото и въображението им да опитва да го претопи. Трудно е, но съществува поне една сигурна рецепта за успех - да има какво да кажеш. Ангелополус има.

Второ, няма как да видим психологизация на героите. В крайна сметка това не са никакви личности, това са архетипи. Думите на Уилям Дефо, че и днес да го питат какъв е този човек, дето е изиграл във филма, пак няма да може да каже, биха звучали покъртително негативно, отнесени към който и да е друг режисьор, но в случая от тях лъха на интуиция, че Дефо е съзнавал как не играе образ, отделен от историята, дишащ свободно и задълбочаващ се в течение на филма. Напротив, той е Хронописеца - максимално обобщено и символично. По диктаторски Ангелополус му отпуска по час на лъжичка, за да се развива толкова, колкото се налага, че да открием архетипа и дотам. Ужасно "централизирано", планирано и може би префърцунено изглежда, но не е - все пак говорим за филм, който е лично изстрадан (посветен на гръцките възходи и падения, на които авторите са били свидетели) и филм, в който героите имат "наглостта" да си разменят философски афоризми вместо "здрасти" и едва след справка със субтитрите разбираш, че не са си казали "здрасти".

Във връзка с това няма начин да видим и слаби актьорски изпълнения. Мишел Пиколи и особено Бруно Ганц са отпратени в заслужена пенсия с импровизиран шпалир, а моментът, когато Бруно се оглежда във вечността и се хвърля в морето, е красота, която те замисля къде остана болезненото търсене на образа смисъл и кой го замени с немия образ, чиято добавъчна стойност към смисъла е нулева. Разбира се, когато на едно място са събрани нечовешка амбиция, мащаб и в същото време - субективност на повествованието, винаги съществува риск, че единствен авторът знае какво цели да каже и е трудно да го предаде на актьорите. Редом с това не може да се отрече известният уклон към театралност, която уж "уплътнява" драматичния момент, но според мен по-скоро го преувеличава излишно.

И накрая, относно начина си на снимане "Прахът..." ме задоволи в най-голяма степен - той ми достави онова, заради което чаках този филм пет години, но в зрял и дори изненадващ на моменти вид. Става дума за марковите ангелополуски "travelling shots" - умишлено удължените кадри, често изпразнени от конвенционален диалог, в които камерата се движи по цялата ширина, но без да трепва нито за момент. Именно в тях се съдържа "удоволствието от скуката", за което стана дума в самото начало. Та тези кадри се е случвало да идват нанагорно и дори да намекват за самоцел, но - о, чудо - в "Прахът..." част от тях са поорязани с някоя и друга фатална минута, а дистанцията до героите е много по-близка и "топла", сякаш да се подлъжем да гледаме на тях като на хора с лица. И още нещо - монтажът си е извоювал автономия и не служи като патерица на операторската работа, ами дърпа към себе си и "режисира" редица важни сцени.

В заключение, това няма да стане любимият ми Ангелополус - няма да стане и любим нито на обичащата гръка критика и фестивалните журита, нито на обичайно недоумяващата простосмъртна публика, от която вече чувам боботене, че нямало никаква подредба в този иначе толкова ненужно дълъг филм. Както и да е, няма да ми стане и на мен най-любимият, но ако трябва да правя топ 3 на емоциите си като зрител през последните пет години, то без колебание бих ги наредил така: 1. Настръхването при кадри като онзи на бара или самоубийството на Бруно Ганц; 2. Страхопочитанието при появата на началните надписи; 3. Нямото възхищение при появата на финалните надписи. И съм сигурен, че след пет години пак ще е същото. И така до следващата трилогия. Че и след това - докато прахът на времето ни раздели.

Мързеливо за Киноманията

Нямаше избухване, което накара духовете в мен да повдигнат темата дали някога отново ще се изненадам по начина, по който преди ми действаше един рутинен клик на Програмата. Вярвам, че в бъдеще ще им натрия носа, макар че позицията им е защитима.

Най-голямо впечатление ми направи новелата на Мишел Гондри от "Токио", която премина през обичайната за филмите на Гондри вътрешна проверка "този сигурен ли е, че има право толкова нагло да си предлага сънищата като високо изкуство?" и още по-обичайната реплика "заслужава, заслужава, поне, докато може да си позволи да му дадат на тепсия Джим Кери и после да го прави да изглежда като добър драматичен актьор". В новелата бяха концентрирани част от най-смешните кадри на годината, ама истински смешни, направо метафизично - а именно "филмът" на уонаби режисьора, който пускаше пушек в залата, докато героят му, мустакат японец на средна възраст обясняваше как ако надмогнем ядрената опасност, ще успеем да се преродим и в следващия кадър той се прероди в заек, подгонен от маскиран злодей с мотоциклет, отразяващ свастика с фаровете си. Няма нужда да казвам, че филмът беше черно-бял и че горното описание има смисъл, само ако си изтеглите новелата от познатите места. Другите две определено отстъпваха, но като цяло беше любопитно да видиш как трима неяпонски режери се гаврят с досадните особености на японската култура по най-финия начин.

Новият Копола е далеч по-добре от предния въздух под налягане, а Винсънт Гало е свръхубедителен в това да играе себе си, да не говорим, че филмът както притихва към средата, изведнъж ускорява внезапно, което е много майсторско и фино за изпълнение. Проблемът е, че и Копола отдавна е класик и от чисто тщеславие се отдава на тежки и еднопосочни размисли, кадри, фрази, които прогонват цялата оригиналност на идеята. Но пък откъм драма и начин на заснемане - отлично.

Содърбърг пък по-скоро се проваля във втория си опит да бъде независим и провокативен, макар че и неговият псевдодокументален експеримент е уникален като стил. Само че си личи от километри, че не плува в свои води - снимано е реалистично и разхвърляно, а после сцените идват една след друга методично. Но пък и там имаше незабравими моменти и особено накрая, когато всички си помислиха, че филмът приключва и дадоха продължението на една сцена от средата, която привидно няма смисъл, но е много ценна именно като продължение на вече забравена сюжетна линия. Само не разбрах Саша Грей защо е чак толкова елитна, ама карай.

Антихриста бе доволно изкоментиран вече, само разбрах, че на всички прожекции е имало смях на момента с лисичето и Chaos Reigns, което доказва, че няма друг режисьор в света, способен на такъв гениален обрат. Иначе днес прочетох още нещо правилно за този филм - че при него катарзисът е обърнат от зрителя към самия режисьор, което е безкрайно любопитно, но и безкрайно порочно. Прилича малко на начина, по който майката деформираше краката на детето си.

"Глад" нямаше как да го изпусна за втори път и все така ми се затвърди впечатлението, че кино погледът над историята е вдъхновяващ за самата история. Филми като "The Wind That Shakes the Barley" са заместими от книгите и свидетелствата, но Глад - никак. Телесният характер на филма е най-силното му оръжие, защото това далеч не беше история само за глада, а за всеки опит да използваш тялото като последния и най-надежден (затова и краен) вариант за бунт. Липсата на главен герой поне до последната част (форматът на вариативните гледни точки) също е могъщ обрат в историческото кино, защото истории без герои по принцип няма. Но кино без герои има и това беше още една точка за киното срещу историята. И накрая, тактиката цялото неловко мълчание да се излее крещейки в онзи гениален диалог между Боби Сандс и свещеника е толкова прост, некомерсиален и в същото време внушителен като ефект, че си мечтая как новите авангардисти го пробват и за в бъдеще. И все пак, големият минус си остава твърде инерционният финал, уж документален, но просто залязващ без посока.

"Moon Lake" на така популярния Иван Станев беше заснет по-добре от всичко с българско участие от години насам, но разбира се, както и самият Станев каза, Езерото трябва да бъде съзерцаван, а не гледан, така че всяка дума повече ще изглежда като антиреклама за самия филм. "Ню Йорк, обичам те" беше пълен с обиграни ситуации, без които обаче животът ми нямаше да се окаже по-беден визуално и интелектуално. "Елегия" се движеше по най-малкото съпротивление и целият конфликт от книгата на Рот беше превърнат в обичайна случка от действителността, обезкостена от всякаква тънка психология. Все пак Бен Кингсли е огромен, но това вие си го знаете. Имаше и още няколко филма, но те играха твърде малко, за да бъдат оценявани, както се казваше по футболните статистики едно време. Очакваме СФФ и този път дано въздъхна впоследствие: This one fuckin' changed my life!!!

Източни пиеси

Филмът е много хубав, макар че губи фокус и в някои по-скоро важни моменти се рее твърде свободно из космоса. Но да, може да стане манифест от него и нищо друго няма значение. Това не е непременно добре, защото манифестите първи поддават на времето, но вярвам, че точно "Източни пиеси" няма да бъде гледан след години като антика, а като официално свидетелство за времето ни. Край, не остана безнаказано и нашето поколение. Дано си мислим така, защото аз си мисля нещо подобно в момента.

Макар че писането на смс на осевата линия, което е сред множеството фини детайли във филма, ще отмине незабелязано някой ден (дали?), то цял свят разбира, че у нас хората си пропадат ежедневно, по малко, някой път - повече, с усърдие и дори талант и това не ги прави "утайка" - както в количествено, така и в качествено отношение. Количествено - защото пропадащите не са изключение или "елит". Всеки носи в себе си пропадналото или ако не го - то изгражда личност върху бягството от него, но и в двата случая го познава повече от добре поне косвено. Качествено - защото пропадането е много по-огънат и назъбен, направо сложен процес от редица "нормалности". Такъв е главният герой - работи за смисленото си пропадане всеки ден. Когато говори за забравената в хладилника душа, ми се ще да разбираме, че трупането на нормалност не ни осигурява недосегаемост.

Не знам дали като зрители не сме чувствителни или не предизвикваме всеки изпречил ни се режисьор, но и в "Източни пиеси" героите са леко преднамерени, всеки елемент от образа им служи недвусмислено на модела, за който са създадени. Нюансите убягват, но това е простимо - все пак за тези неща се замисляш едва след филма, защото докато го гледаш, смилаш на един дъх. Независимо дали ни е харесал, "Източни пиеси" не досажда, а се движи с бясни обороти към финал, който е самото съвършенство - резюме и заключение едновременно, метафоричен, а не факт, след който няма къде да вървиш. Напротив, има много за вървене, при това в двете посоки. Защото миналото не ни е разказано, а спрямо бъдещето сме неутрални и можем да избираме изходи по наше осмотрение.

Накрая не мога да не споделя колко близо се движи "Източни пиеси" до пост-неонеореализма от типа на братя Дарден и тяхната идея, че филмът, макар и бидейки филм, трябва да показва живота с перфекционизъм, включително с прекалено много неясноти, които е добре да не се пипат клинично от фикцията, за да не ни отдалечат от живото. Ето, започваме с нервен младежки поглед - той сам по себе си трябва да значи много, но ние не знаем как да го осмислим и така сме захапани от филма в самото начало. Събираме информация като пчелички и щом посъберем достатъчно, се настройваме най-сетне за филма, а той точно тогава свършва. Поразителен ефект. Опитайте се да напишете анотация на "Източни пиеси" за нашия филмов фестивал. Няма да стане. Нещо ще ви липсва - независимо дали ще го асоциирате с архитектурата, музиката или пък мизансцена, да кажем. Всички те имат значение.

Стига да имаме желание (а ние сякаш нямаме), "Източни пиеси" може да бъде цитиран и описван след цяло поколение време, защото той притежава заряда на манифеста. Говори "нашите" истини и съвсем не представя ограничена групичка слабеещи и линеещи хора. А поколението след нас може да не пише смс на осевата линия, но все така ще кръщава децата си Анджела...

Парадокс

Защо не обичам Ларс фон Трир? Защото още преди да е обявил заглавието на следващия си филм, и виртуално-реалните ширини се пълнят със слюнка, от която той със сигурност се вдъхновява. Хиляди невинни души се втурват да обясняват как съществуват филми, които не са за забавление, а десетки хиляди им отговарят, че не е "арт" да провокираш безцелно, без никой да те разбира. Самият Трир е виновен за тези коментари, защото добре знае, че на всяка провокация ще отговорят и първите няколко хиляди, и вторите няколко десетки хиляди. А дали тази провокация трябва да означава нещо или не - това никога няма да разберем.

Защо обичам Ларс фон Трир? Защото и аз, макар да си въобразявам, че съм старо куче относно филмите и провокациите, се улавям в капаните му. И аз искам да го напсувам в първите десет минути след финалните надписи. И то толкова цветисто, че дори като почна да събирам символите и посланията и да им се радвам все повече, пак не мога да се примиря с онова, което съм видял. А щом губя контрол толкова бързо, значи съм пуснал. Щом съм пуснал, значи не мога да не призная класата.

Не гледайте Антихрист. След което кажете как е минало.

Да придизвикаш или да ни придизвикаш?

И да не сте чували за Бергман и неговите три олимпийски медала в кърлинга, то поне сте наясно със староанглийската поговорка On a nude abdomen, a couple of pistols /известна у нас като "На гол тумбак, чифте пищови"/.

Също така се надявам да сте наясно, че не всички черно-бели филми включват задължително мустакат скитник с бомбе, който бяга от кредиторите си. Някои черно-бели филми даже говорят. Един задължителен такъв явно по погрешка е качен на известен сайт за разпространение на съдържание със съмнителни авторски права. А както знаем от евреите, нищо добро не остава ненаказано. В нашия случай - некоментирано. Воала.

Скучна безсмислица (тъпня) на болен мозък с претенции да е велик и неповторим.
Те затова не върви Светът на добре. Защото за "гениални" произведения ни пробутват изцяло негативни и умопобъркани ментални продукти.

Скучна безсмислица (тъпня) звучи почти като Българска работническа партия (комунисти). Но по-важното е, че въпросният Потребител (да не се бърка с "потребител") говори с увереност, с която би посегнал към червения бутон, сякаш си взима бира от хладилника. Ясно му е защо "Светът" не върви на добре, ясно му е кой е и за какво се бори Бергман, освен да го питаме дали да дигаме или сваляме данъците? Или направо да пробваме с "Кой уби Лора Палмър?" Аз все пак ще действам предпазливо и бих го питал само какво ще рече да си едновременно умопобъркан и ментален? Във всеки случай е нещо негативно (отрицателно).

Боже господи който ми каже, че този сюжет е готин може да ходи да се причака в тъмното и да се самогръмне с нож! Да придизвикаш смъртта на партия шах хахахахахахахаха ОМГГГГГГГГГТози филм тук е пълна олигофрения. Претенциозно говорене, колко сме възвисени...

Тук ставаме свидетели на най-трудно квалифицируемото престъпление на квадратен метър текст. Ако имаше малко справедливост, въпросният "подбудител" би трябвало да отговаря как така в едно изречение проповядва едновременно изнудване, убийство с огнестрелно оръжие, извършено всъщност с хладно такова, самоубийство, неграмотност и тежко престъпление срещу здравия разум?! Макар че за по-кратко ме придизвиква да си кажа: ОМГГГГГГГГГГГГГГГГ...

Това, че сме заобиколени от чалга и селското поведение на мнозина автоматично провокира у други да застанат на точно обратната страна, не е философия. Това е отровен снобизъм водещ до гадни психопатски дела, извършени от хора, отдавна изгубили себе си, неразличаващи истинското от фалша...

Напрежението се покачва право пропорционално със злините, извършени от тази иначе скучна безсмислена олигофрения. Сега разбираме, че през 50-те години Швеция е била обзета от чалга мания, а младият Бергман, гледайки местната Планетасон и кълчещите се Ана-Мария, Йохана и Грета, се натровил със снобизъм. Не подозирах за токсичността на снобизма, но се досещам на кои познати ще кажа да не ядат гъби тия дни... Иначе ще вземат да ме изнасилят. Или дори по-лошо: ще ме завържат да чета коментари за филмите на Бергман!

Незнам как можете да кажете че ви харесва човек в чиито филми действието се развива в 1 стая и двама най- много трима човека си говорят и не става абсолутно нищо.

Абсолутна истуина! Този симпатяга е предполагаемият създател на IMDB. Как иначе да си обясним, че побира сюжета на има-няма 65 филма в едно изречение и в две, най-много три думи?? Пък макар и да не казва абсолутно нищо, важното е, че е силно изнервен от извратените психопатски (копрофилски?) отклонения на режисьора, важното е, че си има мнение, което изказва с намерението всички да се впечатлят и съобразят. Което вече никак не е за майтап - по-скоро отправям към вас призив да ми отговорите защо хората, които най-малко слушат другите, имат най-силна нужда да се натопорчат пред тях? Дали става дума за запълване на празнота или непременно трябва да търсим отминала травма? Пледоарията обаче не приключва. Аргументите са железни.

Това межо другото е нормално за него -- Той си е Швед /северената част/- страната с най- много самоубийства в целия свят.

Когато напуснеш сферата на ташака и тръгнеш да размишляваш върху собствената си глупост, губиш последната ти останала крепост на "невинното объркване". "Шведският комплекс" в случая намирисва на някогашните попържни на Томето Русев, че шведите са 87 % травестити, които гледат само хокей и не се вълнуват дори и от него. А това от своя страна намирисва на бял лист хартия, върху който е написано "Аз съм олигофрен" и който е пуснат на гигантска копирна машина. Не е много възвисено, съгласете се.

пп Оригиналният правопис на коментарите е запазен.

Пресни дар(а)денки

Когато се подготвяш за новия филм на братя Дарден, ти вече знаеш немалко за него. На първо място, знаеш, че новият Дарден е всъщност стар, но не - дори не понечвайте да критикувате, защото "клишираността" в случая е наложителна. Когато си усвоил перфектна система, ти си длъжен да я прилагаш, а когато тя е перфектна не заради рентабилността си, а заради естетиката си, имунитетът е налице. Мълчанието на Лорна наистина не прави изключение от предшестващите го - това е педантичен мониторингов доклад, който отразява същата картина като през 96-та, началото на игралните филмови опити на братята. (Друг е въпросът дали това "игрално" кино не е по-документално и от Кинопрегледа на петилетката.) И ако си търсите виновник, нека бъде "клишираната" действителност, заседнала като ихтиозавър във времева киста. Уверен съм, че в мига, когато двамата се оттеглят от пейзажи, различни от западащите белгийски еквиваленти на Люлин, то светът ще се е спасил от Апокалипсиса. Още по-уверен съм, че това няма да стане.

Второто, което знаеш за новия Дарден, е, че от самото начало ще се наложи да узнаваш неща, които няма как да знаеш. Но ако си гледал внимателно каталога им, ще установиш, че това не е страшно - до самия край ще си разбрал не само задължителните елементи, но и поне част от дузината паралелни сюжетни линии, които те приканват да търсиш плотхолове. Безуспешно. Защо тогава не устояваш на изкушението да гледаш за гафове? Навярно, защото не си привикнал на "подвижни" сценарии, които не произхождат от конвейера, нито пък от разваления конвейер на нечие объркано самовлюбено въображение. Сценарии, които са винаги там, на площадката, и авторът им събира страниците всеки ден под фарта. Неповторима е тръпката да тръгнеш от нулата без грам информация за герои, които от първия момент са задъхани и трескави, а пък в края да чувстваш същите анонимници по-близки от себе си.

Но най-приятно е усещането, че щом угаснат светлините (на десктопа), няма да слушаш драматично-симфонично-сеизмично-патетична музика, а ще се мъчиш под съпровода на триони, банциги, обществени перални, мотопеди и пирони, забити накриво. И мълчание...

Веркмайстерови хармонии

За филми от този калибър не се говори. Не, защото няма какво да се каже, а напротив - защото изказаното би могло да бъде твърде много и единственото възможно решение се оказва образът. Именно образът представлява тялото (освободеното от веркмайстерови хармонии), способно да събере в себе си поколения интерпретации и при все това - да заяви строга позиция. Толкова невъзможно и в същото време - толкова пречистващо е да видиш как един филм не бива нито доминиран, нито игнориран от историята, ами чисто и просто преодолява нейната обяснителност и така я изпраща на ниво, където всяка крачка върху нея е надграждане, а не опошляване. И където символите се натрапват сами, без дори да ги търсиш съзнателно. Образът...

Само тук температурата може да достигне -20 градуса, без да завали сняг...

Разбитият народ, застинал на разбития площад, очаква команда за (само)унищожение.


Понякога се лутам и спирам непознатите да ме упътят, макар да зная накъде вървя.

Ничия хармония не ще овладее натуралния гняв, заченат в окото на самата хармония.

Blessed be the blade, blessed be the scythe...

Човекът е вещ. Тялото е оръжие. И все пак, човекът е вещ.

Техните лица и имена нямат значение. Техните действия - също. Това е най-естественият бунт на кита срещу наложената хармония.

Не може да съществува съпротива без памет. И без чувство на съпричастност.

Идеализмът, чичо...

Живеем, приемайки Слънцето за даденост. Затова пропускаме, когато внезапен лъч мрак проникне в живота ни. И тогава? Кой ще намери сили да погледне към Слънцето, заслепен от мрака?