Брак по сметка

Твърде много се дискутира ролята на ГЕРБ като отдушник на негативизма от досегашните управляващи, като събирателно за рейтинга на Борисов и т.н. А се забравя за една не по-малко определяща черта на партията, която за разлика от култа към личността и протестния вот е малко по-особено и дори полезно явление.

Става дума, че между ГЕРБ и дясното съществува един перфектен брак по сметка, чиято реализация може да бъде записана в учебниците по конституционализъм. Още тук отварям една скоба, че под "дясно" се разбира не дясна политика (такава към момента не може да бъде разграничена, а дори да може, не е възможно да се фиксират нейни носители), а за дясното като философия - философия на бачкане, максимална независимост и зачитане на обективните неравенства между хората. Колкото и нагло БСП да откраднаха идеите на СДС и колкото и европейски флагчета да размахват сега, тези "постулати" на дясното няма как да вземат, защото те са въпрос не само на зазубрени фрази и политика под крилото на Брюксел, а и на възпитание, разбиране за живота и прочие.

Неведнъж съм смятал, че най-реалистичният и най-идеалистичен в същото време строй е онзи, при който народът доброволно отдава властта на елита. У нас това най-накрая може да се случи чрез преходното звено на Борисов. Народът избира един от себе си - Пожарникаря, а той от своя страна доверява управлението на подбрани хора, в чиято работа не се меси. Стига да се въздържа от намеса, това действително ще се превърне в най-съвършената формула за нашето общество. Десните получават легитимация от представителя на своя суверен, а представителят на народа използва тяхната компетентност, за да си приписва заслуги. Защото, каквото и да си говорим, хора като Дянков и Боев никога не биха били избрани без гласовете на бакшишите персонално за Борисов. И пак каквото и да си говорим, евентуалните успехи на кабинета ще се впишат по-скоро на личната сметка на Борисов.

Ако трябваше да избираме хипотетично личност за длъжността министър на икономиката, ние сигурно щяхме да заложим на Румен Овчаров. Просто защото е име и дори ние, които знаем колко струва, бихме се чувствали сигурно сред него. Наш човек е. А един Дянков не би бил избран, защото веднага ще го погнат, че "е твърде чист и не знае каква е мръсотия тука" и "хубаво говори, ама май не е наясно у нас как стоят нещата". Сами си просим порочността на политиците и единственият начин да вкараме елита във властта е чрез опосредстващото "народняшко" звено.

Вероятно помните великолепните кандидатури на Гаврийски и Мартин Заимов за кмет на столицата. Защо не ги избраха? Защо синя София не гласува за тях? Защото първо, Костов бил зад тях и защото били твърде далеч от реалността, единият живеел с майка си (втф?), другият пък не можел да се изразява пред публика (затова си заслужихме отлично говорещия Сергей Станишев, хак да ни е). Сега мечтата на най-мислещите, но за съжаление, вечно наблюдаващи българи е на път да се реализира - мечтата на хората от ИПИ, на "Отворено общество", на различни неправителствени организации, на кръга "Капитал". Мечтата да има ясни мерки и много, много работа за осъществяването им. Сигурен съм, че мнозина от тези хора биха се ориентирали към Синята коалиция, но знаейки, че сините се свързват единствено с "крадливия Костов" това би пратило усилията им на вятъра. А усилията им е време да дадат резултат.

Синьото в момента се представлява от - заслужено или незаслужено, това е положението - компрометирания Костов и апаратните игрички и опърпаната реалност в СДС. И колкото и политики да измислят от Синята коалиция, таванът им е твърде нисък. Затова Борисов се появи в точния момент като магнит, а пък дясното се появи в точния момент, за да го "облече" в политическа нормалност. Разбира се, че ако например левицата у нас беше закъсала и разцепена, а десницата - силна и управляваща през по-голямата част от прехода, то Борисов щеше да яхне "лявата" идея и да замени дясното говорене на "частника" с ляво говорене за уроците от бай Тошо, социалната политика на Столична община и тъй нататък. Но ние не можем да го виним за това, след като така или иначе дясно и ляво са извинения, за да не четем програми и да не се вълнуваме какво реално се върши от политиците.

Важното е самият Борисов да не забрави, че той има нужда от дясното не по-малко, отколкото дясното от него. Боя се, че при евентуален успех би го забравил с лека ръка. Това е рискът при брака по сметка. Възможностите обаче са повече - защото, както вече казах, проблемите в момента са хем достатъчно явни и наболели, за да доведат до силна подкрепа при решаването им, хем една голяма част не изискват нищо повече от най-обикновено дясно мислене. Такова, за което дори и Борисов знае достатъчно.

Общество на шубето

Щом бръкнем в родната кутия на Пандора, предварително сме си наумили, че ще открием едно от двете: корупция или некадърност. При това първото е категорично привилигеровано. Хм, дали? Струва ми се, че тази оценка произлиза от ирационални, а не от рационални съображения. Ако беше рационално, нямаше да привилигероваме по-трудното за осъществяване, по-ограничено като приложно поле и по-съвършено в еволюционен план явление. Но това е отделен въпрос.

Корупция и некадърност има навсякъде. Тук били в по-широки граници. Окей, но не е сериозно да смятаме, че глобалността на двете се дължи единствено на типичното у тях. Тоест, корупцията не е толкова силна заради хората, които искат да "гепят", нито некадърността е толкова силна заради хората, които просто не "зацепват". Факт е, че колкото повече се отдалечаваме от периферията и вървим към центъра на властта, толкова повече негепващи и зацепващи се намират. Както и се увеличава контролът върху тях. Доказано е, че един порок, ако ще да е безумно разрастнал се, би могъл да се срине за някакви секунди при наличие на алтернатива и енергия за реализирането й. Десети ноември доказа поне това, ако не друго. Защо тогава пороците корупция и некадърност не се изчистват от дневния ни ред? И защо дори и контролиращите потъват в пороците, които са призвани да контролират?

Представете си следната ситуация. Питат ви нещо, очевидно важно, разчитат на вас. Дори и да сте сигурни, ще се замислите добре, защото върху вас лежи отговорност за нечие (не)знание, което ще бъде мултиплицирано и върху събеседниците на питащия. Ще си кажете - абе, една грешка да направя и после АЗ ще бъда оправдание за поколенията и моите действия ще се запишат веднъж завинаги като първопричинител на каквото ще се случва. А там, където не е възможно да си винаги безгрешен, такива съмнения ще се появяват дори и в случаи на увереност, защото частната психоза вдига и общото ниво на психозата. Накратко, ако от едно ваше действие се изисква да промените нещата или да запазите статуквото, везните винаги ще клонят към запазването.

Корупцията и некадърност са частни случаи на липса на смелост и, обикновено принудително наложено, късогледство. В такъв смисъл, да, навсякъде има корупция и некадърност, но навсякъде има и малък елит от хора с визия, който не само отразява текущите проблеми, но и изкоренява тези проблеми. У нас тези хора са критично малцинство. Хора, които не наемат линейки да бдят по пътищата, а знаят къде и как да построят качествени пътища. Които не потвърждават решенията на другите власти като подразбиращо се правилни, ами защитават интереса на своята власт. Които са не просто запознати с наличното, но са запазили автентичния поглед над него.

Това последното обаче изисква смелост.

maudlin of the Well - Part Second

Трансцендентност. Дума с три значения, производна. За първи път описва тръпката да признаеш пред себе си, че съществува нещо отвъд познанието ти и това нещо не е непременно Бог. Хегелианството бързо отвръща, че щом напипваш границата, напипваш и онова, което е отвъд нея, иначе е нямало да теглиш границата там, където си я изтеглил. Музиката оборва хегелианството. maudlin of the Well оборват концепцията, че трансцендентното не съществува, защото слушането на Part Second отрича необходимостта от всякаква граница. Вместо това получаваш тревожното усещане, че не знаеш къде почва и къде завършва този албум. Пристигнал отвеки – ще бъде навсякъде. В моменти на най-абстрактно учудване от света – да кажем, когато се вгледаме в огледалото на зазоряване и не можем да познаем човека отсреща – изпитваме същото: човъркане, че отвъд очевидното има толкова много, но ние не знаем нищо за него. В музиката тази трансцендентност се появява, когато тревожността ти проговори, че чутото не може да е продукт на чисто човешка обработка и самата музика сякаш е подала жокери какво да се прави с нея. Или пък, на чисто физическо ниво, когато ти увисне мандибулата, а сетивата ти изнамерят чутите мелодии в тракането на каруцата под терасата. Завръщането на единствената група, за която епитетът „авангард” идва от само себе си, е много повече от завръщане на някоя произволна група. Това е захващане на юздите и преместване на невидимата граница на музиката с няколко вечности напред.

За липсата на мярка и всичко останало

В момента ние мислим за изминалите избори като за мандра, от която ще бъдат разграбени постове, длъжности и ще се раздаде справедливост, а може би пък няма? Все още мислим за изборите еуфорично и с признатата, но негарантирана от закона форма за контрол на повдигането на вежди. Това е в момента. След десетки години изборите ще бъдат запомнени с едно конкретно нещо, чиято конкретност ни се губи поради болезненото свикване с неговото присъствие.

Става дума за липсата на мярка. Пътниците видни от досегашното правителство ще останат в историята с криминалното подценяване на народа и с най-мащабния и заради това първи истински сгромолясал се опит за фалшифициране на демокрацията. Да си призная, очаквах да успеят. Не е лесно за едно неосъзнато гражданско общество да се бори наведнъж със злоупотребата с власт, манипулацията и огромните пари отвън и от друга страна, с апатията на негласуващите, порочността на неинформираното гласуване и отчуждеността на гласопродажниците отвътре. Очаквах не повече от десетина процента наченки на гражданско общество, което ще рече вот, основан на поне една идея или принцип.

И ако моето очакване беше основано на песимизъм, то това на управляващите беше основано на наглост. Закърняващото им зрение, което не вижда през ситото на партийния апарат нищо повече от статистическа бройка автобуси и червени бабички, прекали с натрапването на недосегаемостта си. Парадоксално е, но политически неинтелигентният ни народ се обиди на онези, които му казаха в лицето, че е политически неинтелигентен и ги наказа със същата тази неинтелигентност, формулирана в аксиоматичното "я са че им еба мамата на сички политици!" Разбира се, ГЕРБ печелеха така или иначе, но всяко социологическо проучване ще потвърди, че без гнева, събран на финалната права, отивахме на предсрочни.

Триъгълното съглашение направи всички усилия, за да изкриви представите ни за нормалност. Мултиплицира явления като купуването на гласове, които са крещящо престъпни с идеята техните безпощадни размери да ни кастрират. Въведе мажоритарни избори, които бяха престъпление поне по две причини: първо, правилата на играта се променят навсякъде и мръсните игрички са напълно редово европейско явление. Обаче времето за промяна не е непосредствено преди изборите, защото това вони на конюнктура. Във всеки друг момент управляващите биха имали оправданието, че така виждат нещата за в бъдеще, но тогава, когато са застрашени и оставането им на власт е възможно само със служебна победа, оправдание няма. Второ, Станишев и компания осъзнаваха по-добре от всички, че мажоритарни избори у нас не могат да се състоят, но това го чухме пост фактум. Не само заради хората, уж млади софиянци, в моята секция, които смятаха, че мажоритарно избираме кметове на квартала. Не дори заради този уродлив мелез "мажоритарен избор" (има мажоритарни СИСТЕМИ и пропорционални СИСТЕМИ), който няма никаква традиция у нас. А защото Станишев и Доган си мислеха, че техните механизирани електорати ще изкопират пропорционалния вот върху мажоритарния, а малцината мислещи - няма. И когато не се получи така, Станишев първи се оплака, че мажоритарният вот не се състоял. Няма по-сладка гледка от тази управляващите да реват, че собствените им приумици не са се състояли, защото са сбъркали фундаментално. И то в момент, когато електоратът беше доволно апатичен и всичко, което трябваше да направят от 3-5-8, беше да поддържат това ниво на апатичност, отблъсквайки вниманието от себе си с поредната жълтения, която да завземе медийното пространство. Те обаче искаха да доведат апатичността до най-високата й стойност и сгрешиха фатално. Дори и най-търпеливият народ на света има предел. Време беше и при нас да стигне. Ирония на съдбата, която се обърна трижди повече срещу Президента, решил да блокира само осемте процента изборен праг за коалициите в опит да симулира демократичност.

През апаратните очила народът беше достатъчно злобен, за да бъде контролиран чрез негативна кампания. Така си мислеха от БСП, но прекалиха. През апаратните очила се стигна до най-нелепото ПиАр явление - безхарактерния Станишев, чиято единствена отчетлива силна черта беше умереността, се превърна в провокатор от световна величина, зает да плюе конкурента си във време, когато трябва да се взимат важни управленски решения. Народът може да приеме един безхарактерен номенклатурчик без грам визионерство, но не и когато този лидер се превръща в плашило пред очите му. Азбучни истини в учебника на всеки социалист/комунист. Преди време с това оръжие те отмъкнаха сигурната победа на Петър Стоянов, сега те сами паднаха в капана. Да видиш социалист/комунист да се самозабрави до такава степен - ето това е безценно.

На изборите си пролича и разликата между двуполюсния модел и противопоставянето ляво/дясно. Докато за първото стига желание да се псуваш с другия полюс, то за второто е необходимо и основание, което нито политиците, нито избирателите, а най-вече обективната действителност не са способни да дадат. В този смисъл двуполюсният модел се завърна във формата, в която беше заченат - "ние сме по-хубави и по-умни от вас, ние сме ние, а вие сте вие и ще ви борим докрай". Знаете ли защо двуполюсният модел отпадна от дневния ни ред? Защото дори и "Левски" и ЦСКА спряха да ни го вдигат и изгубихме състезателния си хъс. На тези избори хъсът се завърна, макар и чрез типичното българското негативно и инфантилно "борене" с "тях". Кои са те и защо ги борим - ами те са лошите и ги борим, защото са лоши. Примитивно мислене, което може да окаже и лоша шега на амбициите на ГЕРБ, ако те изведнъж поемат функциите на "лошите".

За разлика от предните избори, този път народът беше излязъл на битка, без недомлъвки, без излишен прагматизъм. Битката беше ясна - Доган да бъде изгонен. Философията на недосегаемостта проработи още веднъж - вместо да се снишат с течение на годините във властта, ДПС изнагляваха все повече и повече. Вътрешната им кохезия се оказа право пропорционална на външната разпищоленост. Доган обаче знае на колко и какво да разчита ("Автобус и след автобуса - 600 хиляди, какво тук значи някаква си демокрация"), така че голямата грешка беше на БСП, които се водеха по акъла на Доган. И забравиха, че те си нямат подръчен електорат, който да глезят по бащински и да разчитат на него в същата степен. Същото се отнася и за НДСВ. Даже и другарките на Цола Драгойчева имат по-реална представа за света, отколкото крепостниците на Доган.

И докато двуполюсният модел бавно, но славно се завръща, то е наистина забавно да слушаш как бъдещите управляващи ще са "ЕНП-ейци", след като на тези избори лявото и дясното окончателно изгубиха валидност. Ако не беше така, то България щеше да гласува социално във време на криза. Или ако не социално, то поне щеше да гласува политически. А Борисов привнася в политическия елит силен неполитически привкус. Никой не може да отрече умереното му държане на пресконференцията, но "шефският" почин на формиране на политики го отличава фундаментално от всички досегашни лидери. Факт е, че Борисов е слаб реторик и е факт, че това се харесва на хората. Те не искат да слушат фрази от типа на "при изпълняване на очакваната финансова рамка е постижимо евентуалното увеличение на заплатите", а предпочитат "вдигаме заплатите" или дори "няма да вдигаме заплатите, но ще построим три магистрали". И наистина, след като управляващите всячески разрушават политическото, то и избирателите не желаят да слушат политически изказвания само по пресконференции. Което безспорно работи в полза на ерозията на ляво и дясно. С Борисов начело България ще се превърне в огромна фирма. Ако някой хубав ден предложи да разкараме герба и знамето, все по-малко ще са онези, които ще се трогнат. Примерно.

Надявам се, че ГЕРБ осъзнават историческия си шанс - те могат да са първата партия, продължила мандата си (ДПС не са в класацията) и имат прекрасни шансове да го направят. Проблемите към настоящия момент са дотолкова предъвкани и изтощени от обговаряне, че решението на дори малка част от тях ще бъде посрещнато възторжено. Ако преди години "построяването на Тракия", "прекратяването на безобразията по черноморието" или "възстановяването на еврофондовете" звучаха смътно, то сега това са пароли за успех. В този конкретен момент българите са изтерзани до степен да простят всичко, стига да видят поне един важен проблем решен. В същото време поне част от проблемите не изискват нищо повече от целенасочена воля и добър подбор на кадри - първото уж ни го гарантира Борисов с припознатата от българите "харизма", второто уж ни го гарантира фактът, че строителството на партията започна още преди две години и за две години експертният потенциал би следвало да бъде оптимизиран. Евентуалното преизбиране на ГЕРБ е ключово, тъй като хората са на път отново да се запалят по политиката и един успешен мандат би бил прецедент, след който политическата нормалност ще се настани удобно в обществото ни. Да не говорим, че в отделни сфери като здравеопазването и образованието физически не е възможно да си проличат резултати в рамките на един мандат, а приемствеността е твърде важна и твърде пренебрегвана черта в последните двайсет години.

Кризата също е възможност, колкото и налудничаво да звучи. Принудителната ситуация, в която живеем, е лекарство за политиката, защото в кризисни моменти тя отново намира своя смисъл и язви като купуването на гласове отпадат сами по себе си. Нещо повече, дефицитът на земетресения, преки и преносни, е една от причините за провалите ни, колкото и цинично да звучи. Битуваме в малка спретната посредствена среда, в която нещата, ако ги погледнем безстрастно, придобиват дори умерено успешен вид. Ако щете, и последното правителство не загроби икономиката, което за БСП си е чиста проба успех. Защо сме недоволни тогава? Размерът на неудовлетвореността ни идва, знаейки, че можем много повече и че губим кръстопътни възможности заради нерешителност, некомпетентност и корумпираност, тоест единствено и само заради себе си. Вярвам, че в състояние на криза волята се прочиства от леността си, а всички сме ставали свидетели как под напрежение постигаме най-добрите си резултати.

Мнозина вече теглиха паралела между ГЕРБ сега и НДСВ тогава. Общи признаци навярно ще има - невъзможно е в партия, която с две-три известни лица и две-три организирани структури взима почти пълно мнозинство, да не се намърдат кариеристи и бояджии. В това отношение аргументът на поддръжниците на БСП, че тяхната партия единствена има достатъчно експерти и равновесие между различните нива на организацията им, е силен, стига тези експерти да не бяха подчинени на машината и да не поставяха по стара традиция партията преди държавата. ГЕРБ обаче не са се пръкнали от нищото - проектът е готвен организирано две години, а намеренията на Борисов датират още от времето, когато стана политикът с най-висок рейтинг. НДСВ бяха израз на личното отмъщение на Царя, който не получи разрешение за президентските избори. Стихийното и аморфното начало в създаването на НДСВ бяха далеч по-силни, отколкото влизането в Парламента на единици като Маниака. Политическият и обществен контекст също е диаметрално различен - не може да се сравнява време на възход, което беше анулирано от медии и навярно тайни служби под формата на Царя с циничната ненормалност на последните четири години. Не може да се сравнява и разрушаване на двуполюсния модел с неговото относително реформиране. Колкото до експертите, няма нищо общо между Симеон Дянков, който е отишъл в чужбина не просто за да учи, а за да управлява екип от хиляда души и който има постижения, говорещи вместо него, с един Милен Велчев, да кажем. Дори и двамата да разбират еднакво много от финанси, то Дянков няма интерес от далавера и пристига в момент, когато е невъзможно да се възползва от инерцията както заради кризата, така и защото не можеш да разчиташ на инерция след управление на многократни съсипници на държавата и Доган. И още нещо, институции като Мерил Линч и прочие гъмжила на юпита се управляват изцяло от пазарни механизми, въз основа на спекула и на развитието на капиталовите пазари. В такава институция се учиш на хитрост и бизнес нюх, но не и на лидерство и прилагане на ефективни мерки.

Няколко думи и за останалите партии. Атака тепърва ще преживее тежки времена, тъй като изгуби чучелото, срещу което лаеше, за да плаши гаргите. Вариантите са два - Атака подкрепя ГЕРБ и се обезличава, тъй като Атака е създадена да бъде опозиция, или пък Атака лае срещу ГЕРБ, но по този начин се приравнява с немезиса си ДПС, които също ще лаят. Очаквам с нетърпение мига, когато двете партии ще гласуват колективно вот на недоверие на правителството. Това ще бъде кончината на Атака. Ако познавате хардкор атакист, който все още намира нещо в тази партия, то проследете какво ще стане с него и дали след този евентуален вот на недоверие няма изведнъж да се окаже, че Атака е ксенофобска, антиевропейска, шуробаджанашка партия. Очевидно е, че единствено патологичната омраза към Доган държи Атака живи още от скандала на АМ Тракия насам. За справка, другите "патриотични" формации събраха един файтон гласоподаватели. В този ред на мисли Атака е полезна, за да се види колко постоянна може да е българската омраза в контраст с признанието и уважението, което показваме към политиците.

Ролята на сините е особена и в краткосрочен план трябва да се прояви в две насоки: от една страна, наложително е да бъдат вкарани във властта дори и с няколко символични министерски кресла, за да носят колективна политическа отговорност, а не всички негативи на управлението да бъдат фиксирани върху ГЕРБ. Пък и предсказанието, че българите ще търпят оттук нататък само коалиционни правителства, като нищо ще се окаже правдиво. Забележете, че критиките към самия Костов за едно време изхождат от позицията, че десните тогава имаха пълно мнозинство и овладяха цялата власт в себе си, т.е. дори и да се отчитат успехите на кабинета, критерият е твърде завишен, понеже Костов нямаше с кого да се оправдае за неуспехите. Друг е въпросът, че предвид факта, че през годините Борисов се оправдаваше и със съдебната система, и с правителството, то носенето на колективна отговорност може да ни върне в близкото минало, когато Костов според Борисов беше Гаргамел, отговорен за всички злини в София. Огледалната система, която сините също не бива да забравят, е, че за наблюдателния им и почти зомбирано принципен електорат ще бъде предателство да се осланят върху мястото си в управлението, за да не подемат никакви критики към ГЕРБ. Признавам, че и на мен ми е трудно да си представя, че Костов отново ще има достъп до властта, а какво остава за опозицията и самите ГЕРБ, така че присъствието във властта не бива да е самоцел и да оправдава клякането или гузното мълчание на Синята коалиция. В крайна сметка, това, че Доган е в опозиция, все още не значи, че е в затвора. Ценно е да отбележим, че кампанията на сините изрази за пореден път безизходността им - в опит да привлекат по-елементарно мислещите с лозунг като "Време е за добрите", те отвратиха верните привърженици. Но за съдбата на сините ще си говорим друг път, защото това е една история за шампанско и сълзи.

РЗС влязоха с последния влак, но на финалния етап на мандата ще осъмнат гарантирано с по-висока подкрепа. Неориентираното съществуване на Яне Янев, който вече се коалира с партията, на чието събрание хвърли димка, и който се представя за консерватор, но желае тотално сриване на досегашния строй, предвещава, че каквото и да се случва, той ще е най-гласовитият бард на тълпата. Ако правителството е успешно, ще натяква как го е подкрепил от самото начало и е спомогнал за краха на Тройната коалиция. Ако е неуспешно, ще си измие ръцете, че не е влязъл в правителството и между цялата предизборна гълчава, е намерил време и за две-три слюнки към Борисов. РЗС може да "свали" всеки вид електорат без онзи, който има поне малко памет и мисъл в главата си и се чуди как некорумпираните борци за справедливост издигат кандидатурата на първия официално признал се за изборен прекупвач Веселин Марешки например. И един съвет към управляващите - не се оставяйте да зависите от патерица като РЗС, защото ще завършите на куц крак.

Накрая ми се ще да повторя, че успешността на идното правителство е колкото необходима, толкова и реалистична. Боя се обаче, че поредният неуспех ще тушира всякакви месии в близките години и ще ни застопори на нивото, на което ни оставиха Станишев и Доган: малка спретната посредствена среда, наблюдаваща сламките, които й подават, с безизразно почесване по топките.

Пресни дар(а)денки

Когато се подготвяш за новия филм на братя Дарден, ти вече знаеш немалко за него. На първо място, знаеш, че новият Дарден е всъщност стар, но не - дори не понечвайте да критикувате, защото "клишираността" в случая е наложителна. Когато си усвоил перфектна система, ти си длъжен да я прилагаш, а когато тя е перфектна не заради рентабилността си, а заради естетиката си, имунитетът е налице. Мълчанието на Лорна наистина не прави изключение от предшестващите го - това е педантичен мониторингов доклад, който отразява същата картина като през 96-та, началото на игралните филмови опити на братята. (Друг е въпросът дали това "игрално" кино не е по-документално и от Кинопрегледа на петилетката.) И ако си търсите виновник, нека бъде "клишираната" действителност, заседнала като ихтиозавър във времева киста. Уверен съм, че в мига, когато двамата се оттеглят от пейзажи, различни от западащите белгийски еквиваленти на Люлин, то светът ще се е спасил от Апокалипсиса. Още по-уверен съм, че това няма да стане.

Второто, което знаеш за новия Дарден, е, че от самото начало ще се наложи да узнаваш неща, които няма как да знаеш. Но ако си гледал внимателно каталога им, ще установиш, че това не е страшно - до самия край ще си разбрал не само задължителните елементи, но и поне част от дузината паралелни сюжетни линии, които те приканват да търсиш плотхолове. Безуспешно. Защо тогава не устояваш на изкушението да гледаш за гафове? Навярно, защото не си привикнал на "подвижни" сценарии, които не произхождат от конвейера, нито пък от разваления конвейер на нечие объркано самовлюбено въображение. Сценарии, които са винаги там, на площадката, и авторът им събира страниците всеки ден под фарта. Неповторима е тръпката да тръгнеш от нулата без грам информация за герои, които от първия момент са задъхани и трескави, а пък в края да чувстваш същите анонимници по-близки от себе си.

Но най-приятно е усещането, че щом угаснат светлините (на десктопа), няма да слушаш драматично-симфонично-сеизмично-патетична музика, а ще се мъчиш под съпровода на триони, банциги, обществени перални, мотопеди и пирони, забити накриво. И мълчание...

Грегор Замза: Reloaded

Човек за човека е насекомо. Така се оказва, ако проследим обичайната формула за "външно оценяване", изразяваща се в произволно наслагване на представи, а не в очертаване на облик. Досущ като насекомите, чиято оптика допуска съществуването на няколко съвсем различни свята, ако ще да става дума за един и същ обект на наблюдение, и ние налагаме на себе си "фасетъчната" философия и парцелираме някого в безсилието си да го осмислим автономно от антенките си.

Така например сме склонни да упрекваме във фанатизъм заради дълбочината на нечия емоция, а не заради широчината й. А в действителност фанатичното се пръква не от количеството ресурс, хвърлен за защитата на идея, а от разпростирането на идеята отвъд обичайното й местоположение и дори в ядрото на комфортната ни зона. Не е фанатизъм да даваш живота си за нещо, фанатизъм е да нямаш какво да заложиш, когато се кълнеш, че си даваш живота. Хората насекоми обаче застъпват, че самото намерение да се посветиш на нещо означава ексцесия. Хората насекоми не схващат, че ексцесията може да е разположена във фасета, а отвъд него съществува друг фасет, който е неразривно свързан с предишния.

Друга хипотеза - обектът сам по себе си, извън всякакви схеми и сравнения, притежава две особености - едната е по-определяща за него, но по-популярна като статистика сред останалите, а другата е по-малко определяща, но очертава по-голяма доза уникалност сред същите тези останали. Какво ще изберат насекомите? Безспорно втората. Без даже да питат какъв дял от личността заема първата, тъй като при фасетите пропорцията е претопена в самодостатъчността на един фасет - при това последният и най-атрактивният. Дълбочината отново надделява над широчината. А ако двете особености привидно си противоречат или дори не е очаквано да са съвместими в един обект, то по-определящата изобщо ще бъде отречена. Все пак когато си вкаран в оборота, ти трябва да носиш прякор, а прякорите винаги са членувани. Предполагат уникалност спрямо нечия преходна статистика. И ако притежаваш една много популярна особеност, която обаче и друг притежава, без да има нищо друго, то ти биваш вкаран в оборота с изкривен образ и никой няма да те пита.

Вие насекоми ли сте?

Двустранно подставяне?

Това трябва да е финалната точка от един тенис мач. Подробностите не ни вълнуват. Предполага се, че говорим за истински тенис мач.



Такааа. Поне две групи фактори ни смущават в случая. Първо, къде блее Дейвид Линч, а не хваща ръчната (камера, де) и не се залавя да инкорпорира този блестящ момент в следващия си филм? (Можем да го извиним само ако си признае, че именно той го е снимал и качил в тубата). Второ, трогателно е колко некадърни могат да бъдат двама симулиращи актьори, макар че в случая дори им липсва публика.

Понеже второто ви учудва повече, почвам с него. Съвсем бързи щрихи: мачът между двамата е уговорен. Говорим за изпечени лъжци, които са разорявали букмейкърите безброй пъти, уговаряли са включително и друг мач помежду си, да не говорим, че припечелването на някое леФче от измама е единственият им шанс да оцелеят в кризисния нов световен ред. За този мач са регистрирани необичайно големи залози за човечето с шапката и съответно коефициентите са паднали със скорост, която би убедила и най-заблудения зрител, че има уговорка. Не това е важно - важно е как пред неидентифицираната камера (дали пък не са го снимали сами, за да видим за каква драма става въпрос?) се разиграва едноактна трагикомедия, на която й липсва само финалното "Въх, уби ма" и Геновева да се разциври.

Особено впечатление прави тройният тулуп на безпощадния доминатор след победата, придружен от смях на 14-годишна ученичка, прекалила с екстазито за пръв път в живота си. Още по-забавно изглеждат "заканите" на съперника му, който освирепял от яд, не здрависва съдията и му трябва само още малко, за да пребие унизилия го пред очите на настървената тълпа. Е, съвсем малко наистина, защото щом идва до него, за да "му каже нещо", виждаме как спира и си избърсва веждата по същия начин, по който аз си закривам профила, когато минавам в близост до някого, който не искам да ме забелязва. Очевидно това избърсване има характера на достигане до съгласие и нараненият звяр може да бъде отпратен с почести "у дома" според заръката на тенисиста фигурист с майсторския тулуп. Изводът? Върнете ни парите!

Това е евтината версия. Ако погледнете по-разчупено обаче, ще ви побият тръпки. Няма хора, тихо е. Затова пък някой снима?? Нито едно движение не е естествено. Кулминацията идва около 0:18, когато като на запис чуваме виене на звънци, сякаш стадо крави са влязли на корта, но ние не ги виждаме. На привидно ненормалните реакции отговаря и привидно ненормален диалог, пред който абсурдистите биха ахнали. Най-вече повторената мантра You are bad, която съдържа в себе си мистериозност, двусмислие и обикновено незнание на английски наведнъж. Съдията и момчетата с топките са замръзнали, а фактът, че са единствените хора в радиус от километри подсилва стряскащото усещане, че в следващия кадър може примерно всички да умрат ритуално. Липсва само един свещеник накрая, който да дойде и да закрие цялата пародия. Шокиращо.

И все пак, истеричното хилене в началото не ви ли прилича на това?