Милосърдие

Той е постоянно нападан, само за да се озове жертвата накрая.

Само той коментира съдържанието на анонимните СРС-та, изпратени от "един човек с каскет и очила", всички други биха махнали с ръка поради липсата на източник.

Само той се занимава с глупави изхвърляния за това кой бил по-по-умен и кой кого натискал. Всички други биха ги игнорирали и биха коментирали по-важните теми като влизането ни в Шенген. Не че той не иска да коментира тези теми, тъкмо там е проблемът.

Само той не е довел до знанието на своите свободни подопечни, че са подслушвани. Всички други биха ги уведомили, за да "не стават такива грозни скандали". Не че той е искал скандалите, но ето, нещата се случват в реално време, никой не е имунизиран срещу гаф и съответно порицание. Към никого не се обръща по малко име. Само една гола фамилия.

Той е милосърден. Каквото и да ти е казал, той вече се е жертвал в твое име, така че не може да изискваш нищо повече. Не че, бидейки милосърден, не налага своята визия за нещата, но пита ли те някой, като самият премиер се отнася милосърдно с теб?!

Няколко въпроса към т.нар. "Президент"?

Прочитайки това упражнение по стил (и пъчене на мускули), не мога да се сдържа да не отправя няколко прости питания.

Какво точно означава, че "промените в избирателната система трябва да бъдат част от една цялостна реформа на политическия модел"? Президентска република, anyone? И изобщо докога Първанов ще говори с приказки, които могат да означават всичко и точно затова означават нищо?

След като тези промени отразявали "политическите" виждания на правителството, какво точно да кажем за промените, отразявали "разумния политически компромис" между партиите от предишното правителство? Това правителство, на което именно Първанов бабува и което прие промените в последния момент, а те от своя страна отразяваха изцяло техния политически интерес (по ирония на съдбата излъган, когато слушахме оплаквания от "липсата на мажоритарен вот").

Защо Първанов критикува ограничаването на избирателното право, когато 1) подобни и много по-сериозни ограничения има и в Европа; 2) подобни ограничения има и в момента у нас, така че не са прецедент или някаква нова рестрикция, а единствено се променя прага им поради променената обществена обстановка или просто защото изборите са скъпо удоволствие? Последното впрочем добре го знае някогашната "социална" партия на Първанов от скорошния си опит, когато отказа провеждането на два вота в един ден.

Последно Първанов за или против уседналостта е? Защото критикува идеята, но с аргумента, че тази уседналост била лесна за заобикаляне, а не защото ограничава нечии права. И така както в началото на аргументацията си изкарва подобна промяна неевропейска и едва ли не нехуманна, след това цитира Венецианската комисия, която сама допуска взимането на подобна мярка.

Откъде накъде намаляването на броя на общинските съветници ще попречи на партии извън "големите" да пробият, като порочното явление на местно равнище са бизнес партиите, чийто потенциал изобщо не зависи от това какви големи партии се състезават с тях, след като те нямат техните напълно неполитически, а житейски лостове за влияние сред обществото? И не е ли "социално" или поне "част от реформата на политическия модел" това да намалиш броя на депутатите, респ. общинските съветници?

С какви очи Първанов се изявява като върховен гарант на демокрацията точно сега, а не когато ГЕРБ въвеждаха редица лобистки поправки (за нотариуси, ловджии и всякакви други заинтересовани лица), нарушаваха процедурата по гласуване на закони, а сега готвят и напълно противоконституционна поправка в Закона за съдебната власт?

Във връзка с горното, как точно можем да се убедим, че цялото "възмущение" не е един приятен повод за "президента" да 1) трупа политически дивиденти, развивайки пред народа ролята си на единствена годна опозиция на правителството - нещо, което е недопустимо, докато все още тече мандата му; 2) предупреди ГЕРБ, че винаги могат да бъдат бламирани - особено в контекста и на скорошния скандал с отзоваването на дипломатите от ДС, който явно също не случайно е "разпалил" страстите?

Всичко това няма толкова общо с конкретния спор за съдържанието на Кодекса, който безспорно страда от недостатъци, най-вече свързани с тайната на електронното гласуване и назначаването на районните кметове в големите градове. В случая обаче става дума за по-важни неща като срам и политическо достойнство. Не че някой разумен човек ги е очаквал от Първанов след девет години мандат.

Метафизика на България

Малки сме.

Но не достатъчно, че да се гушнем на дъното.
Точно толкова малки, че да се боричкаме настървено да гледаме през прозорчето към големите.
И така да ставаме още по-малки.
Не сме незначителни.
Няма да ни оставят на мира.
И ние знаем, че не сме незначителни.
Но нямаме сили за повече, освен да знаем, че не сме.
Няма да се напънем настоящето ни да отговаря на "вродената" значителност.
Разглезени сме от нея, сякаш няма други значими на света.
Обаче не ще я заглушим, защото тя е именно "вродена".
Може да не е генетично заложена или такива глупости, просто всеки я носи в себе си.
А който не я носи, съзнава, че прави напук и така не е "редно".
Приличаме на двойкаджия със амбиции.
И той всеки път обещава на себе си, че следващия път ще си научи, а сега само да мине.
То и без това актуалното не е важно, може да го претупа.
Нали разбира всичко от "живота", ученето е за незначими.
Така сме надушили кое е правилното,
уж имаме амбиции, как да бъде иначе.
Само че от всичко това се раждат агонии и пак агонии.
Поне да не ни беше срам от себе си, че да се радваме на воля.
А ние сочим на даскалицата - вижте, днес прочетох 348 страници,
мъчих се, мъка, мъка, мъка... и защо?
Като се мъчим, тази мъка не ни прави годни да вървим напред.
Даже напротив - докато не стане кеф онова, на което му викат напредък, няма накъде да мръднем.
И още, като онзи от парадокса на горящата стая.
Гори наоколо, но ние, макар да сме наясно що е то пожар,
не забелязваме или не схващаме какво следва от този факт, докато не ни опърлят.
И като ни опърлят, се чудим къде сме бляли дотогава.
А нашето блеене не е нищо повече от безумния навик на всеки прокрастинатор
да отхвърля работа с илюзията, че чарковете на машината са самата машина.
И щом сме заучили имената на чарковете, че дори и техните свойства
все едно сме готови да боравим, и то без упътване.
Толкова ли сме любопитни, че си щъкаме и крачим по хоризонтала, вертикала
със самочувствието и наивността на начинаещи?
Не мисля, по-скоро сме си същински начинаещи,
които обаче виждат своята съдба,
прогледнали са в далечното бъдеще с мъдростта на народите, преживяли тази съдба.
Безумно лесно е да скочим с думите, че бъхтенето води до импотентност,
а сериозността е бъхтене и нищо друго.
Но няма как да се изкачим по стълбата, ако не пострадаме от своята импотентност.
Страдание! Това е думата.
Първото убождане е най-болезнено за самата сетивност,
но оглеждането в собствената кръв действа и на мисловно ниво,
калява - тъкмо на мисловно ниво.
И тогава дори прорезните рани са един ежедневен епизод
от вечната борба, която ти предстои да водиш.
Тогава бъхтенето придобива романтичен облик,
(не че предотвратява импотентността).
Единствено тогава - с горещи очи, пък макар и замъглени от кръв -
единствено тогава рушиш статистиката, която не спира да ти мели, че си малък.
Иначе замръзваш в чакане на примирението, че вече сме стигнали дъното.

На селски мач

Това трябваше да е нормален концерт.

Случка първа: http://twitter.com/NickHolmesPL/statuses/9014143821

Случка втора: Отиваш. На уреченото място. То обаче не е уречено, защото липсват задължителните ограждения пред залата. Пребърква те "охрана", по-клощава от теб самия (б.р. - от мен). Идва ти наум думичката "лиценз". И липсата му. Хмм, нямам билет.

Случка трета: Няма билети. ?!? Ама как така, то няма хора, нали ги изпъдихте с малоумните си изпълнения ?!? Аа, не, нее, казах, че няма напечатани билети, иначе влизайте, заповядайте.

Случка четвърта: Влизаш вътре. Ток в залата няма. Кое ли е по-абсурдно - да пестиш от най-важното (тока) или дори от най-най-малкото (сандвичите и хартията за билети)? Поне концерт има. И то нормален. Още един абсурд. Но едва ли скоро пак ще има.

PS: Има нещо толкова глобално в провинциалния минимализъм, че даже не се и замисляме по въпроса. Като да бъдеш на селски мач и да си се сраснал с атмосферата на пълен провал, до степен, че ти е уютно. Защото знаеш, че няма друго и следователно виждаш от различен ъгъл как всъщност нещата са очарователно елементарни и аха да се присегнеш, и ти можеш да организираш мач, концерт или целия обществен живот направо.

И всичко това е толкова приятно след първото претръпване, че забравяш за явната му порочност.

Да живее Доган!

Когато четеш някое от малкото премерени изказвания на Доган, ти идва да се блъснеш в стената. Не е честно хората, които имат най-много власт, да знаят най-много за нея и да са толкова напред с материала, че да обезсмислят всички твои размисли и най-вече страсти относно политиката в България. Каквото и да става, ти просто ще регистрираш промяната и ще си пълниш блога с глупости...

Ето няколко категорични отговора на онези FAQ, които ни мъчат със своята очевидност и в същото време нерешимост. Струва ми се, че преходът ще приключи, когато се освободим от робството на всички тези "ами ако", "ами защо" и най-вече - "ами какво можеше всъщност да се получи". Уви, толкова по-лесно щеше да е да бъдем посредствена средноазиатска страна, която се изхранва от рехавите си залежи и не пита много въпроси.

Българинът пита: Защо политиката у нас умря и се превърна в занаятчийство, запазено за кастоподобна група хора, от които не можеш да търсиш отговорност?

Доган: С идеята за „нежна революция” (на д-р Желев), „пътя към Европа”, политическия плурализъм, свободата на словото, артикулацията на темата за правата и свободите на човека, фиксирани в основните клаузи на Новата конституция, в основни линии се провежда политическата реформа на Държавата и социално-икономическата структура на Обществото. И с това се изчерпва необходимостта от Национална Визия за развитие на страната.

Българинът пита: Защо, след като студувах по площадите и изпитвах смисъл от това да съм обществено ангажиран, всичко се провали с такъв гръм и трясък?

Доган: В този смисъл т. нар. Десен проект, като алтернатива на предишния режим имаше тактически цели и задачи, но нямаше средносрочни и дългосрочни цели за цялостната реформа на обществото. По време на целия преход България никога не е имала в истинския смисъл на думата десен проект с мотивиращата сила на политическа кауза, като стратегически модел за развитие на страната при новите евроатлантически условия. (Подчертавам, че частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията са само условие и средство, а не дългосрочна стратегическа цел.)

Българинът пита: Защо не ни предупредиха, че няма да настъпи рай на земята, а ще стане много по-тежко, защото колкото повече можеш да напреднеш, толкова по-отвисоко можеш и да паднеш и това второто е далеч по-нормално?

Доган: В началния етап на Прехода се говореше за демокрация, но понятието „капитализъм” беше все още политическо табу. Тази роля обикновено се вменяваше на “съветската перестройка”. Иманентната вреда на демокрацията с частната собственост, пазарната икономика и конкуренцията, не само, че не се осъзнава и приема, но има и сериозни реакции срещу тях. Разбиранията за Демокрацията се редуцират основно до свободни избори, падането на БКП от власт, политически плурализъм и свободата на словото. Подобно стеснено разбиране на Демокрацията има и във връзка с основните права и свободи на човека и на малцинствата в страната: правата и свободите се свеждат до свобода на вероизповеданията, възстановяването имената на насилствено преименуваното турско малцинство в България, и с половин уста „признаване” на репресираните от тоталитарния режим в страната.

Българинът пита: Как да забравим травмата от това, че не забогатяхме поради предателство и на кого остана да се оплачем?

Доган: Приватизацията беше по-скоро процес на финансово-икономическо окопаване и нямаше нищо общо с навременна и ефективна реформа за създаване на икономическа база за развитие на демократичния процес в страната. А родната медия, която вече усещаше бъдещата си роля на четвърта власт в новата социално – политическа структура на обществото, само между другото фиксира темата, че приватизацията е легитимна кражба на труда на две поколения български граждани и въпросът приключи. Тъкмо затова първите 10 години от прехода страната беше в положение “разкрачен стоеж” в икономическо и ценностно отношение.

Българинът пита: За какво да гласувам, така че моето гласуване да изразява воля, а не носталгия или гняв?

Доган: Нещо повече. В условията на двуполюсния модел противопоставянето на “комунизъм-антикомунизъм” първите десетина години безпардонно изместваше Националната Визия за развитие на страната. Дори и идеите за НАТО и ЕС, в крайна сметка, се реализираха на тази плоскост. И най-интересно е, че десетина години по-късно , т.е. към днешна дата и двете страни на двуполюсния модел по различен начин конституират образа на врага в лицето на ДПС.

Това е истината. А аз отивам да се блъскам.

Welcome back, my friends, to the show that never ends!

Бях се изплашил, че в скоро време така любимите ми от детство коментарни студия по изборите ще скучнеят не само заради 8210-тия сблъсък между Андрей Райчев и Огнян Минчев, но и защото двама-трима кандидати ще си разменят заучени фрази, а пресконференциите ще приключат още към единайсет вечерта. Нямам много спомени, но мисълта за времената на цирка, когато всеки човек и кучето му (нескопосан превод от английски) си имаха партия и участваха по избори ме гони и до днес. Даже ме гони и един спомен отпреди осем години, когато се заливахме от смях как в България имало двама и половина националисти - отец Гелеменов и д-р Иван Георгиев, а Волен Сидеров бил половинката. Но времената се менят, реалполитикът се настани (балканизиран, разбира се) у нас и от националистите остана само солташакът. Отец Гелеменов май даже се покри в бункера, но д-р Георгиев е готов да върне цирка в политиката ни на тези кметски избори. Предлагам на вашето внимание програмата на кандидата на любимата ми БНРП за кмет на София.

================КЛИКНИ МЕ!!!================

Следвайки това прогресивно четиво, си затварям очите и си представям как битувам в мегаполис, обединил най-напредничавото от европейските столици. Събуждам се рано-рано от шума на камшик, с който жителите на някогашното гето Филиповци рекултивират района около градинката под блока, за да я превърнат в паметник на падналите в борбата за чиста раса (по примера на древен Египет). Още неизмил зъбите си, ми звънят от доброволен отряд "Редута" за паспортен контрол и справка дали не укривам врагове на народа в къщата си. Все пак стигам до банята, където съм изправен пред широк избор - дали да ползвам огледалото или камерата, която са ми монтирали вчера на ключовото място над шкафчето с бръснарските ножчета. Излизам навън и още на изхода на блока се спъвам в строящия се музей на жертвите на комунистическите лагери, който ще почва от нашия блок и ще свършва в Слънчев бряг (не този, другия). Питам местния командир-обергенерал защо музеят ще е толкова голям, а той ми посочва, че от отсрещния ъгъл до Перник ще има подвижна сцена с "непрекъснати представления, оркестри и танци", на които ще се изявяват родолюбиви изпълнители като Епизод, Кокоша глава и Срам и позор. Така било в Барселона, как не съм знаел... После отправям молитвата си към Светещия кръст на Копитото и бързам да не закъснея за часа по вероучение, където ще ме учат на приложен анти-юдаизъм. И като казах анти-юдаизъм, ето и биографията (и библиографията) на нашия бъдещ каудильо.

Д-р Антонов никога не е стоял пасивен към обществено-политическите процеси. Той е автор на следните книги: „Тяхната борба или как евреите завладяха света”, „Краят на света или новият глобален ред на третия Израел”, „Дневникът на един евреин”, „Тайните на Юда”, „Бенито Мусолини”, „Фюрерът”, „Основите на национал-социализма”, „Войната на расите, културите и антикултурите”, „Ритуалните убийства на избрания народ”, „Делото Израел – народите обвиняват” и др. През 2000-та година, неговата книга Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел е на първо място по продаваемост сред читателите според читателите „Хеликон”.

Но стига сме говорили, да Му дадем думата на самия него, а ние само ще следим и ще болдваме, където трябва.

- Д-р Антонов, кое ви накара да се кандидатирате за кмет на София?
Емил Антонов: Да се боря с юдео-масонската мафия, която от 9 септември 1944г. Държи България в своите лапи.

- Не сте ли доволен от бутането на незаконните цитански къщи в кв. Горно Езерово в гр. Бургас ?
Емил Антонов: Това е един добър знак от управляващите, разбира се ако не предоставят на циганите общински жилища.

- Неотдавна се навършиха 65 години от датата 09.09.1944г. – какво е Вашето отношение към тази дата?
Емил Антонов: Би трябвало да бъде обявена като траурен ден за убитите след нея.

- Д-р Антонов от казаното си проличава, че сте с анти-комунистически възгледи, защо не се кандидатирате от СДС?
Емил Антонов: Както аз, така и моя предшественик по перо Никола Николов смятаме, че СДС е създадена от БКП. Не случайно, за пръв председател на СДС е замислено да бъде Андрей Луканов.

- Ако успеете да спечелите изборите в гр. София какво е първото нещо, което ще направите за града?
Емил Антонов: Ще разруша и ще унищожа циганските гета.

- Ще работите ли в областта на културата?
Емил Антонов: Ще работя за възстановяване на Римската арена на бул „Дондуков”, отчасти на римската баня , превръщането на паметника на Съветската армия в пантеон на героите и създателите на България.

- В края на интервюто кажете какво желаете за читателите ни?
Емил Антонов: България за българите.

И още по темата с политклоундата:
* БББ се завръщат! Десет години след последното им участие на подобни избори и 12, след като /упорити слухове/ Николай Добрев за малко не даде мандата за управление на Жорж Ганчев, те отново ще ни призоват да се събудим. Само не съм сигурен, че "Софиянецо, събуди се" звучи толкова ефектно, колкото оригинала.
*Георги Жеков. Георги Жеков. Георги Жеков.
*Венцислав Кърпачев - Кандидат за кмет на София, издигнат от Българската работническо-селска партия. Бюлетина номер 16. Този не беше ли кръстникът на Литекс?
*Сава Гърбузанов - Кандидат за кмет на София, издигнат от Обединена партия на пенсионерите. Ето го и него или поне тленните му останки.
*Георги Жеков, бе!
*Татяна Папазова - Кандидатурата й за кмет на София е издигната от Българска работническа партия (комунисти). Явно цепенето на Столетницата е неминуемо. Но по-важното е, че самата Татяна заявява, че "по образование съм доктор по право, по убеждения – комунист". Пак че не е обратното...

PS: Моля ви, подарете ми Краят на света или Новия глобален ред на третия Израел за Коледа. Не искам да съм по-назад от посетителите на Хеликон.

Vivre Sa Vie

Ние не сме природно кастрирани индивиди, които не схващат на какво ги учат.

Не сме и чак толкова ужасни характери, които да опропастяват всяка чиста, спретната идея.

Проблемът защо не се учим на онова, което трябва да правим цял живот, и следователно - как безсрамно влизаме в Машината с повредени чаркове, е проблем на живеенето, а не на научаването. Недоучили винаги ще има - затова пък мнозинството, припознато като недоучили, са хора, които имат всичко необходимо, за да се научат: схватливост, логическо мислене и чувство за действителност.

Кое липсва тогава?

Липсва организираност какво след какво следва в ежедневието ни. Ще се учим за живота, нали така - да, но това учене все пак обслужва живота, а той... той така или иначе си е тук, тогава защо му трябва нещо, което да го обслужва? Редовен въпрос, който може да бъде преодолян само с много воля - но и волята е по същество живот, така че цикълът се затваря.

От гледна точка на объркания субект напъпилото влияние на "аз трябва да успея!" пречи на едно истинско изкачване, стъпка по стъпка, което да отведе до успеха. Тъй като при нас успехът е статус, а не кауза, той се появява твърде рано, твърде непросветено (поради липсата на институции, които да обяснят, че успех без стратегия няма) и твърде абстрактно. Ето защо в своето учение виждаме една буца, която хващаме и пренасяме от точка А на точка Б и после идва следващата буца - тази на кариерата, чиято финална дестинация е успехът. А това не е така. Буцата е ирелевантна, защото тя е монолитна и ще я влачим цял живот - ясно е, че промяната ни от днес спрямо вчера може да е доста по-голяма от промяната ни от деня, в който нещо е станало спрямо предния. Само че ние не разсъждаваме в дни, а в някаква друга единица - години работен стаж примерно. Което спъва.

Денят е работната единица на ученето. Успехът е пряка функция на механизъм, колкото и у нас да се насажда обратното. А ученето е период, в който трябва да възпиташ своя механизъм, а не някак си по някое време да постигнеш резултат. Резултат няма. Крайна победа няма.

"Нещата са свързани, но не искам да си изоставям лентяйството просто така, просто сега." Не бъркайте това с Бай Ганьо.

Магистратика на бита

... А всъщност проблемът на българските магистрати може да се обедини под клеймото "липса на технократщина". Те просто се вълнуват твърде много от всичко, което се случва извън съдебната зала. Съвсем не мисля, че корените на явлението са в човеконенавистния им характер, съчетан с трудно детство, безброй удари под кръста и мания за величие. Не! Магистратската шавливост е също така белег на нездравословно любопитство или дори просто на ненавременно авантюристичен натюрел, попаднал не където трябва. Във всеки случай, стигам все повече до извода, че българският магистрат трябва да расте в саксия, докато един ден саксията не бъде преместена на алабинския перваз. За да си остане там завинаги...

И ето, аз почвам и вече си мечтая за перфектния магистрат, който "с добродетел и сила съдбата си сам изковава". И мечтая...

Той става от сън по-рано от вас, защото ветровитата ръка на уюта го отблъсква далеч от всяко хоризонтално положение. Тревожен се отдава на своето хоби, за което вие никога няма да разберете, а дори по сводки и анкети той ще го прикрива умишлено. Че как, нали иначе сам ще се изнесе на борсата за усмихнати корици... Преглежда пресата, колкото да се увери, че всичко е по старому, значи нервите не си заслужават. Щом нервите не си заслужават, той има брилянтно алиби да се изпъне на случайността, тя да нареди алгоритъма си и животът му да свърши като едно обикновено бачкане-ядене-спане. И да е щастлив от това. Мрънкате ли? Еснафщина ли? Намерете тогава вие щастието в еснафщината. Или не, по-добре си отрежете главата и се разходете с нея в ръка, докато не разберете безсмислието на собствения си бунт.

На обяд си взима баничка, от мазните. Но не припарва до баничарницата на магистратите, а се разхожда до другата, вечно подценяваната алтернатива. Винаги ще има друга. Важно е да не битува по места, известни като сбиртоци на магистрати. Важно е също така за физиологията му да се пречисти от занаята си за момент - та нали е единственият, който се занимава с него в работно време. На връщане среща познат, но се отнася студено с него, оглежда се уплашено за досадници. Я, ама той имаше рожден ден днес. Честитрожденден - пестеливо. Всяко честитрожденден се тълкува разширително, значи е опасно.

Време е за заседание. Приятно му е пък. Хората са школа, за която му плащат. Той винаги ги е насърчавал - дори когато му отмъкнаха това удоволствие и той страдаше малко, след което за първи път разбра, че процедурата няма да го сломи. Насърчавал ги е и въпреки ниската им култура, която би отказала онези, жадуващите да надвиснат над хората и да скрият зад институционния си силует уплахата, че някой се съмнява в тях. Всяко оправдание с хората за сметка на правото би накърнило репутацията му - не онази, разбира се, а тази, да, същата. Репутацията на огледалото в пет сутринта. Излизайки от залата, той не оставя хората там, а ги взима със себе си. И твори въображаеми епизоди, така че да компенсира липсващия живот чрез правото. Интересно, че никога няма да разбере дали е успял да постигне ефекта, защото едната половина винаги ще липсва.

Докато другите приключват деня с мисълта за поредния слух, той махва с ръка и отказва да коментира. Макар да знае, че слуховете са все по-верни, а хората - все по-грешни, и макар да няма излишни илюзии, защото не е сляп пред проблемите. Не е сляп, просто премигва. Отказва да коментира, тъй като всеки слух парадоксално снижава морала. Така де, ако те плюят, няма да се поправиш, а ще разпериш ръце като ангелче с думите "каквото и да направя, не мога да променя общественото мнение". Той обаче не се влияе от общественото мнение - има си факти, да ги гледат. Знае, че дори да е плешив и с шкембе, не могат да го побутнат пред силата на фактите (му). Затова излиза доволно преуморен от работата си. Стига чистачките да му напомнят колко е часът.

Той никога няма да управлява, макар че знае всичките ви игрички и дори си позволява да гледа коментарните студия по изборите. Нему не липсва воля за разправии, пък и дори той е склонен да повярва, че има дълг към интелекта си. Знае обаче, че извисеността не се докладва от вещо лице, а идва тогава, когато си стъпил на мястото си и никой не може да те убеди, че има по-хубаво. За него няма по-хубаво от безплатната школа в зала. Не му обяснявайте, че да си мениджър е все по-ценно в нашия ултра-хипер-гига свят. Той го знае по-добре от вас, защото наблюдава как мениджърството убива дори красивия в своята фригидност към настоящето занаят, заради който спи по-малко от вас. Но точно заради това, ако ще мениджърите да изтровят живота му, ще вярва, че те ще изтровят само настоящето на правото, но не и него самото.

А ако щат да изтровят и правото, то вярата му ще остане непокътната. Защото той е отвъд настоящето. И е технократ.

Каква поредна мачо драма

Каква наистина?

Водещ: Много лесно е да кандидатстваш за това, да се бориш в кампания, много трудно е да носиш отговорността, вие сега ми казвате, че е лесно. Защо е лесно?
Бойко Борисов: Лесно е, защото имаш телефон с копчета и който министър ти трябва, какъвто проблем има зависи от теб да го решиш, затова е лесно.
Треньор от А група: Вижте, ние сме сработена машина, ако ми позволите сравнението, отборът представлява един добре работещ организъм, който... Като имаме проблем, просто се събираме и го решаваме, това е...

Бойко Борисов: Като отидох в МВР да навестя министерството, първо отидохме в моя кабинет.
Треньор от А група: Усещането да се върна на родния ми стадион беше, как да кажа, неописуемо. Сърцето ми завинаги ще остане там. Радвам се, че феновете още ме помнят с добро.

Бойко Борисов: Затова, как, „визионер” ли беше тази нова дума, която чувам...
Треньор от А група: Смятам, че вътрешният интериор на отбора е добре сложен.

Бойко Борисов: Божидар Димитров в момента се занимава с българите в чужбина. Помага и на Вежди Рашидов.
Треньор от А група: Момчето е младо, талантливо... Еднакво добре играе на всички постове. Слуховете на кого е син само му пречат. Пак казвам, важното е, че чете играта, има всички качества да е в титулярните единайсе.

Бойко Борисов: Той каза, благодаря ти за това отношение. И каза, знам, че имате колан черен по карате, аз имам по джудо, искам така да водим разговора вече с вас, детайл по детайл.
Треньор от А група: След като ходих на стаж в школата на Барцилона мога спокойно да кажа, че отборът ни по нищо не им отстъпва. И те като нас залагат на пакетното придвижване и честите пасове по земя. Всички в школата се развълнуваха, като им споменах за нашия отбор. Досега ни свързваха само с киселото мляко, но това скоро ще се промени.

Бойко Борисов: Ами, защото тръбите минават през Русия. Той казва – аз ви давам още два млрд., препродайте си го, ама се разбери с Путин как да си го докараш. Сиреч, това е малко като на сватба. Това, което се обещава, не се дава веднага. Един казал – аз давам и кравата, и телето, и всичко нататък.
Треньор от А група: Ами, вижте сега, отборът не може да се движи само на вода и въздух, нали? Трябва много пари, трябва да налееме много пари във футбола и тогава ще гледаме красива игра по стадионите. Ама как да стане, като младите само знаят да стоят в компютърния клуб?

Бойко Борисов: Ама „ние ще арестуваме колите на наркодилърите” – абе, нареди ги на паркинга пред НТВ и кажи – ето това е на Ицо Шпека от Коньовица, ето това е на Пешо Тарабата, да ти кажа браво. И сега съм казал – щом ще ги, искам ги.
Треньор от А група: Аз съм казал на отбора - излизате и биете, това е. Направили сме разузнаване, знаем кои са силните черти на противника, направихме разбор. Вярвам, че ще биеме. Ако не сега, то в следващия мач сто процента.

Водещ: Желю Бойчев тук стоеше вчера...
Бойко Борисов: Пожалих го човека. Гледах го. Той щеше да заспи и няма какво каже.
Треньор от А група: Мисля, че изпуснахме съперника и трябваше да го довършиме в края. Доказахме, че тяхната държава е изкуствено създадена, с указ, и не могат да се мерят с нас. На реванша ще ги смачкаме с повече.

Водещ: БЕХ е енергийният холдинг.
Бойко Борисов: Да. Абсолютно ненужен, който съм сигурен, че ще го затворя.
Водещ: Кога?
Бойко Борисов: Ами сигурно в най-скоро време, защото е абсолютно ненужен орган.
Водещ: Защо?
Бойко Борисов: Е за какво е?
Треньор от А група: Не ги знам тея, чиновници ли са, какви са, но ако мислят, че могат да се гаврят с нашия скромен клуб, то да видят първо какво се случва по богатите страни, така да се изразя, какви далавери и корупция е... Ще получиме лиценз за стадиона, защото така трябва.

Водещ: Четохте ли интервюто на Станишев?
Бойко Борисов: Не. Не се интересувам от провалени политици.
Треньор от А група: Няма да коментирам съдията. /Сваля микрофона с отработено движение, макар и забравил да го изключи, става и слага край на пресконференцията./

Комедиотрагедия

Знаете ли къде се намира сглобката на трагедията и комедията? Не е нито в "Бурята" на Шекспир, нито в предварителните кръгове на Мюзик Айдъл... Верният отговор съдържа кумулативно а) смърт; б) на форумски "любимец"; в) изкоментирана в най-скверното място на форумците. Ако пък се питате откъде се сетих за думата "скверен", то категорично не е от "Бурята", а от поетичната импресия (експресия?) на име "Коментар под новината за смъртта на Александър Божков".

Това, че евреинът, безбожник е умрял е много добра новина. Като умря Луканов (също юда, безбожник и крадец, като Божков) цял ден преглеждах безплатно, за радост на пациентите си. И всички се радваха. Сега по скайпа си пиша с хора и всички много се радват, че този чифут с израелски паспорт, комунистическа свиня и юда от еврейския род на Соня Бакиш е пукнал. Дано да се е мъчил много. Че ще гори в ада е ясно. Дано мъките му да са жестоки, както обрече през крадливото си управление народа ни на жестока бедност и глад за години напред. И Корупция. На скверния му гроб вместо името му трябва да се изпише "КОРУПЦИЯ".

(...)

Пожелавам на всички една много, много сурова зима, за да може след 3-4 месеца, когато се събудите и излезете навън, челюстта ви да изпита такова изтръпване и да блокира по същия начин, по който блокира моята след изчитането на горното.

Има моменти, когато стоиш, стоиш, гледаш, па се чудиш откъде да захванеш онова-пред-теб. Например, когато ангажиментите те надпреварват или когато стаята ти стои неоправена от двуцифрен брой месеци. Е, не по-различно е сега.

Но някъде там, сред признанието на хуманния лекар, че нарушава Хипократовата клетва, сред юдейското жидомасонско еврейско чифутско натъртване на потеклото на един български гражданин, си казваш - ами, това е, край, nec plus ultra. Светът е твърде напомпан с емоции, за да се опитваш да се движиш между тях. Все някоя ще те отнесе от невнимание. И да не те, ще те избута към следващата, тя - към по-следващата и скоро ще забравиш за удоволствието от хоризонталното спокойствие на тялото.

Краят остава в смеха. И смехът ще спаси света. Защото трагедията, дори в най-раздутия си вид, може да бъде доведена до гротеска и осмяна, докато смехът никога няма да допусне чуждо тяло, което да се застои неопитомено в него.

Затова точно сега възнамерявам да се посмея, след което да напсувам форумците и да се хоризонтирам. Пробвайте и вие.

Детска му работа

Пързаляме се по огромна пързалка. Размерите й не се виждат в обозримото от нас пространство.

Пързалката е силно наклонена и води към калния прашен пясъчник. Усещането да се хлъзнеш право там е гадничко. Не гадно, но гадничко.

Когато сме се хързулнали и ни е гадничко, си мислим - ей, мамка му, сега ставам и отивам да се чистя. После пак ще се кача горе. Рядко се замисляме - хм, а защо не спра това фамозно зацикляне и не почистя пясъчника. Още по-рядко се сещаме, че може проблемът да е в наклона на пързалката.

Ако някой си разбие главата в пясъчника, слагаме дежурна линейка и съвестта ни е чиста. Цъкаме с език, повтаряме си, че това няма как да се случи на нас, и се връщаме обратно горе.

Гледаме другите и ни е срам да им подшушнем, че може да променим нещо. Но всъщност не ни е срам от другите, а от собственото ни незнание какво представляват пързалките и как могат да се променят. Колко странно само - пързаляш се с най-очевидната очевидност, а не знаеш нищо за собствената си пързалка. И защо да узнаваш, като другите така и няма да те разберат, а и да те разберат - няма да те подкрепят. Най-много да си развалиш контактите с тях.

В крайна сметка пързалянето ни привлича. Достатъчно много, за да приспи бдителността ни. Удобството на тялото винаги ще победи съмненията на разума. Дори разумът да се съмнява, че на тялото му е удобно.

Брак по сметка

Твърде много се дискутира ролята на ГЕРБ като отдушник на негативизма от досегашните управляващи, като събирателно за рейтинга на Борисов и т.н. А се забравя за една не по-малко определяща черта на партията, която за разлика от култа към личността и протестния вот е малко по-особено и дори полезно явление.

Става дума, че между ГЕРБ и дясното съществува един перфектен брак по сметка, чиято реализация може да бъде записана в учебниците по конституционализъм. Още тук отварям една скоба, че под "дясно" се разбира не дясна политика (такава към момента не може да бъде разграничена, а дори да може, не е възможно да се фиксират нейни носители), а за дясното като философия - философия на бачкане, максимална независимост и зачитане на обективните неравенства между хората. Колкото и нагло БСП да откраднаха идеите на СДС и колкото и европейски флагчета да размахват сега, тези "постулати" на дясното няма как да вземат, защото те са въпрос не само на зазубрени фрази и политика под крилото на Брюксел, а и на възпитание, разбиране за живота и прочие.

Неведнъж съм смятал, че най-реалистичният и най-идеалистичен в същото време строй е онзи, при който народът доброволно отдава властта на елита. У нас това най-накрая може да се случи чрез преходното звено на Борисов. Народът избира един от себе си - Пожарникаря, а той от своя страна доверява управлението на подбрани хора, в чиято работа не се меси. Стига да се въздържа от намеса, това действително ще се превърне в най-съвършената формула за нашето общество. Десните получават легитимация от представителя на своя суверен, а представителят на народа използва тяхната компетентност, за да си приписва заслуги. Защото, каквото и да си говорим, хора като Дянков и Боев никога не биха били избрани без гласовете на бакшишите персонално за Борисов. И пак каквото и да си говорим, евентуалните успехи на кабинета ще се впишат по-скоро на личната сметка на Борисов.

Ако трябваше да избираме хипотетично личност за длъжността министър на икономиката, ние сигурно щяхме да заложим на Румен Овчаров. Просто защото е име и дори ние, които знаем колко струва, бихме се чувствали сигурно сред него. Наш човек е. А един Дянков не би бил избран, защото веднага ще го погнат, че "е твърде чист и не знае каква е мръсотия тука" и "хубаво говори, ама май не е наясно у нас как стоят нещата". Сами си просим порочността на политиците и единственият начин да вкараме елита във властта е чрез опосредстващото "народняшко" звено.

Вероятно помните великолепните кандидатури на Гаврийски и Мартин Заимов за кмет на столицата. Защо не ги избраха? Защо синя София не гласува за тях? Защото първо, Костов бил зад тях и защото били твърде далеч от реалността, единият живеел с майка си (втф?), другият пък не можел да се изразява пред публика (затова си заслужихме отлично говорещия Сергей Станишев, хак да ни е). Сега мечтата на най-мислещите, но за съжаление, вечно наблюдаващи българи е на път да се реализира - мечтата на хората от ИПИ, на "Отворено общество", на различни неправителствени организации, на кръга "Капитал". Мечтата да има ясни мерки и много, много работа за осъществяването им. Сигурен съм, че мнозина от тези хора биха се ориентирали към Синята коалиция, но знаейки, че сините се свързват единствено с "крадливия Костов" това би пратило усилията им на вятъра. А усилията им е време да дадат резултат.

Синьото в момента се представлява от - заслужено или незаслужено, това е положението - компрометирания Костов и апаратните игрички и опърпаната реалност в СДС. И колкото и политики да измислят от Синята коалиция, таванът им е твърде нисък. Затова Борисов се появи в точния момент като магнит, а пък дясното се появи в точния момент, за да го "облече" в политическа нормалност. Разбира се, че ако например левицата у нас беше закъсала и разцепена, а десницата - силна и управляваща през по-голямата част от прехода, то Борисов щеше да яхне "лявата" идея и да замени дясното говорене на "частника" с ляво говорене за уроците от бай Тошо, социалната политика на Столична община и тъй нататък. Но ние не можем да го виним за това, след като така или иначе дясно и ляво са извинения, за да не четем програми и да не се вълнуваме какво реално се върши от политиците.

Важното е самият Борисов да не забрави, че той има нужда от дясното не по-малко, отколкото дясното от него. Боя се, че при евентуален успех би го забравил с лека ръка. Това е рискът при брака по сметка. Възможностите обаче са повече - защото, както вече казах, проблемите в момента са хем достатъчно явни и наболели, за да доведат до силна подкрепа при решаването им, хем една голяма част не изискват нищо повече от най-обикновено дясно мислене. Такова, за което дори и Борисов знае достатъчно.

Общество на шубето

Щом бръкнем в родната кутия на Пандора, предварително сме си наумили, че ще открием едно от двете: корупция или некадърност. При това първото е категорично привилигеровано. Хм, дали? Струва ми се, че тази оценка произлиза от ирационални, а не от рационални съображения. Ако беше рационално, нямаше да привилигероваме по-трудното за осъществяване, по-ограничено като приложно поле и по-съвършено в еволюционен план явление. Но това е отделен въпрос.

Корупция и некадърност има навсякъде. Тук били в по-широки граници. Окей, но не е сериозно да смятаме, че глобалността на двете се дължи единствено на типичното у тях. Тоест, корупцията не е толкова силна заради хората, които искат да "гепят", нито некадърността е толкова силна заради хората, които просто не "зацепват". Факт е, че колкото повече се отдалечаваме от периферията и вървим към центъра на властта, толкова повече негепващи и зацепващи се намират. Както и се увеличава контролът върху тях. Доказано е, че един порок, ако ще да е безумно разрастнал се, би могъл да се срине за някакви секунди при наличие на алтернатива и енергия за реализирането й. Десети ноември доказа поне това, ако не друго. Защо тогава пороците корупция и некадърност не се изчистват от дневния ни ред? И защо дори и контролиращите потъват в пороците, които са призвани да контролират?

Представете си следната ситуация. Питат ви нещо, очевидно важно, разчитат на вас. Дори и да сте сигурни, ще се замислите добре, защото върху вас лежи отговорност за нечие (не)знание, което ще бъде мултиплицирано и върху събеседниците на питащия. Ще си кажете - абе, една грешка да направя и после АЗ ще бъда оправдание за поколенията и моите действия ще се запишат веднъж завинаги като първопричинител на каквото ще се случва. А там, където не е възможно да си винаги безгрешен, такива съмнения ще се появяват дори и в случаи на увереност, защото частната психоза вдига и общото ниво на психозата. Накратко, ако от едно ваше действие се изисква да промените нещата или да запазите статуквото, везните винаги ще клонят към запазването.

Корупцията и некадърност са частни случаи на липса на смелост и, обикновено принудително наложено, късогледство. В такъв смисъл, да, навсякъде има корупция и некадърност, но навсякъде има и малък елит от хора с визия, който не само отразява текущите проблеми, но и изкоренява тези проблеми. У нас тези хора са критично малцинство. Хора, които не наемат линейки да бдят по пътищата, а знаят къде и как да построят качествени пътища. Които не потвърждават решенията на другите власти като подразбиращо се правилни, ами защитават интереса на своята власт. Които са не просто запознати с наличното, но са запазили автентичния поглед над него.

Това последното обаче изисква смелост.

За липсата на мярка и всичко останало

В момента ние мислим за изминалите избори като за мандра, от която ще бъдат разграбени постове, длъжности и ще се раздаде справедливост, а може би пък няма? Все още мислим за изборите еуфорично и с признатата, но негарантирана от закона форма за контрол на повдигането на вежди. Това е в момента. След десетки години изборите ще бъдат запомнени с едно конкретно нещо, чиято конкретност ни се губи поради болезненото свикване с неговото присъствие.

Става дума за липсата на мярка. Пътниците видни от досегашното правителство ще останат в историята с криминалното подценяване на народа и с най-мащабния и заради това първи истински сгромолясал се опит за фалшифициране на демокрацията. Да си призная, очаквах да успеят. Не е лесно за едно неосъзнато гражданско общество да се бори наведнъж със злоупотребата с власт, манипулацията и огромните пари отвън и от друга страна, с апатията на негласуващите, порочността на неинформираното гласуване и отчуждеността на гласопродажниците отвътре. Очаквах не повече от десетина процента наченки на гражданско общество, което ще рече вот, основан на поне една идея или принцип.

И ако моето очакване беше основано на песимизъм, то това на управляващите беше основано на наглост. Закърняващото им зрение, което не вижда през ситото на партийния апарат нищо повече от статистическа бройка автобуси и червени бабички, прекали с натрапването на недосегаемостта си. Парадоксално е, но политически неинтелигентният ни народ се обиди на онези, които му казаха в лицето, че е политически неинтелигентен и ги наказа със същата тази неинтелигентност, формулирана в аксиоматичното "я са че им еба мамата на сички политици!" Разбира се, ГЕРБ печелеха така или иначе, но всяко социологическо проучване ще потвърди, че без гнева, събран на финалната права, отивахме на предсрочни.

Триъгълното съглашение направи всички усилия, за да изкриви представите ни за нормалност. Мултиплицира явления като купуването на гласове, които са крещящо престъпни с идеята техните безпощадни размери да ни кастрират. Въведе мажоритарни избори, които бяха престъпление поне по две причини: първо, правилата на играта се променят навсякъде и мръсните игрички са напълно редово европейско явление. Обаче времето за промяна не е непосредствено преди изборите, защото това вони на конюнктура. Във всеки друг момент управляващите биха имали оправданието, че така виждат нещата за в бъдеще, но тогава, когато са застрашени и оставането им на власт е възможно само със служебна победа, оправдание няма. Второ, Станишев и компания осъзнаваха по-добре от всички, че мажоритарни избори у нас не могат да се състоят, но това го чухме пост фактум. Не само заради хората, уж млади софиянци, в моята секция, които смятаха, че мажоритарно избираме кметове на квартала. Не дори заради този уродлив мелез "мажоритарен избор" (има мажоритарни СИСТЕМИ и пропорционални СИСТЕМИ), който няма никаква традиция у нас. А защото Станишев и Доган си мислеха, че техните механизирани електорати ще изкопират пропорционалния вот върху мажоритарния, а малцината мислещи - няма. И когато не се получи така, Станишев първи се оплака, че мажоритарният вот не се състоял. Няма по-сладка гледка от тази управляващите да реват, че собствените им приумици не са се състояли, защото са сбъркали фундаментално. И то в момент, когато електоратът беше доволно апатичен и всичко, което трябваше да направят от 3-5-8, беше да поддържат това ниво на апатичност, отблъсквайки вниманието от себе си с поредната жълтения, която да завземе медийното пространство. Те обаче искаха да доведат апатичността до най-високата й стойност и сгрешиха фатално. Дори и най-търпеливият народ на света има предел. Време беше и при нас да стигне. Ирония на съдбата, която се обърна трижди повече срещу Президента, решил да блокира само осемте процента изборен праг за коалициите в опит да симулира демократичност.

През апаратните очила народът беше достатъчно злобен, за да бъде контролиран чрез негативна кампания. Така си мислеха от БСП, но прекалиха. През апаратните очила се стигна до най-нелепото ПиАр явление - безхарактерния Станишев, чиято единствена отчетлива силна черта беше умереността, се превърна в провокатор от световна величина, зает да плюе конкурента си във време, когато трябва да се взимат важни управленски решения. Народът може да приеме един безхарактерен номенклатурчик без грам визионерство, но не и когато този лидер се превръща в плашило пред очите му. Азбучни истини в учебника на всеки социалист/комунист. Преди време с това оръжие те отмъкнаха сигурната победа на Петър Стоянов, сега те сами паднаха в капана. Да видиш социалист/комунист да се самозабрави до такава степен - ето това е безценно.

На изборите си пролича и разликата между двуполюсния модел и противопоставянето ляво/дясно. Докато за първото стига желание да се псуваш с другия полюс, то за второто е необходимо и основание, което нито политиците, нито избирателите, а най-вече обективната действителност не са способни да дадат. В този смисъл двуполюсният модел се завърна във формата, в която беше заченат - "ние сме по-хубави и по-умни от вас, ние сме ние, а вие сте вие и ще ви борим докрай". Знаете ли защо двуполюсният модел отпадна от дневния ни ред? Защото дори и "Левски" и ЦСКА спряха да ни го вдигат и изгубихме състезателния си хъс. На тези избори хъсът се завърна, макар и чрез типичното българското негативно и инфантилно "борене" с "тях". Кои са те и защо ги борим - ами те са лошите и ги борим, защото са лоши. Примитивно мислене, което може да окаже и лоша шега на амбициите на ГЕРБ, ако те изведнъж поемат функциите на "лошите".

За разлика от предните избори, този път народът беше излязъл на битка, без недомлъвки, без излишен прагматизъм. Битката беше ясна - Доган да бъде изгонен. Философията на недосегаемостта проработи още веднъж - вместо да се снишат с течение на годините във властта, ДПС изнагляваха все повече и повече. Вътрешната им кохезия се оказа право пропорционална на външната разпищоленост. Доган обаче знае на колко и какво да разчита ("Автобус и след автобуса - 600 хиляди, какво тук значи някаква си демокрация"), така че голямата грешка беше на БСП, които се водеха по акъла на Доган. И забравиха, че те си нямат подръчен електорат, който да глезят по бащински и да разчитат на него в същата степен. Същото се отнася и за НДСВ. Даже и другарките на Цола Драгойчева имат по-реална представа за света, отколкото крепостниците на Доган.

И докато двуполюсният модел бавно, но славно се завръща, то е наистина забавно да слушаш как бъдещите управляващи ще са "ЕНП-ейци", след като на тези избори лявото и дясното окончателно изгубиха валидност. Ако не беше така, то България щеше да гласува социално във време на криза. Или ако не социално, то поне щеше да гласува политически. А Борисов привнася в политическия елит силен неполитически привкус. Никой не може да отрече умереното му държане на пресконференцията, но "шефският" почин на формиране на политики го отличава фундаментално от всички досегашни лидери. Факт е, че Борисов е слаб реторик и е факт, че това се харесва на хората. Те не искат да слушат фрази от типа на "при изпълняване на очакваната финансова рамка е постижимо евентуалното увеличение на заплатите", а предпочитат "вдигаме заплатите" или дори "няма да вдигаме заплатите, но ще построим три магистрали". И наистина, след като управляващите всячески разрушават политическото, то и избирателите не желаят да слушат политически изказвания само по пресконференции. Което безспорно работи в полза на ерозията на ляво и дясно. С Борисов начело България ще се превърне в огромна фирма. Ако някой хубав ден предложи да разкараме герба и знамето, все по-малко ще са онези, които ще се трогнат. Примерно.

Надявам се, че ГЕРБ осъзнават историческия си шанс - те могат да са първата партия, продължила мандата си (ДПС не са в класацията) и имат прекрасни шансове да го направят. Проблемите към настоящия момент са дотолкова предъвкани и изтощени от обговаряне, че решението на дори малка част от тях ще бъде посрещнато възторжено. Ако преди години "построяването на Тракия", "прекратяването на безобразията по черноморието" или "възстановяването на еврофондовете" звучаха смътно, то сега това са пароли за успех. В този конкретен момент българите са изтерзани до степен да простят всичко, стига да видят поне един важен проблем решен. В същото време поне част от проблемите не изискват нищо повече от целенасочена воля и добър подбор на кадри - първото уж ни го гарантира Борисов с припознатата от българите "харизма", второто уж ни го гарантира фактът, че строителството на партията започна още преди две години и за две години експертният потенциал би следвало да бъде оптимизиран. Евентуалното преизбиране на ГЕРБ е ключово, тъй като хората са на път отново да се запалят по политиката и един успешен мандат би бил прецедент, след който политическата нормалност ще се настани удобно в обществото ни. Да не говорим, че в отделни сфери като здравеопазването и образованието физически не е възможно да си проличат резултати в рамките на един мандат, а приемствеността е твърде важна и твърде пренебрегвана черта в последните двайсет години.

Кризата също е възможност, колкото и налудничаво да звучи. Принудителната ситуация, в която живеем, е лекарство за политиката, защото в кризисни моменти тя отново намира своя смисъл и язви като купуването на гласове отпадат сами по себе си. Нещо повече, дефицитът на земетресения, преки и преносни, е една от причините за провалите ни, колкото и цинично да звучи. Битуваме в малка спретната посредствена среда, в която нещата, ако ги погледнем безстрастно, придобиват дори умерено успешен вид. Ако щете, и последното правителство не загроби икономиката, което за БСП си е чиста проба успех. Защо сме недоволни тогава? Размерът на неудовлетвореността ни идва, знаейки, че можем много повече и че губим кръстопътни възможности заради нерешителност, некомпетентност и корумпираност, тоест единствено и само заради себе си. Вярвам, че в състояние на криза волята се прочиства от леността си, а всички сме ставали свидетели как под напрежение постигаме най-добрите си резултати.

Мнозина вече теглиха паралела между ГЕРБ сега и НДСВ тогава. Общи признаци навярно ще има - невъзможно е в партия, която с две-три известни лица и две-три организирани структури взима почти пълно мнозинство, да не се намърдат кариеристи и бояджии. В това отношение аргументът на поддръжниците на БСП, че тяхната партия единствена има достатъчно експерти и равновесие между различните нива на организацията им, е силен, стига тези експерти да не бяха подчинени на машината и да не поставяха по стара традиция партията преди държавата. ГЕРБ обаче не са се пръкнали от нищото - проектът е готвен организирано две години, а намеренията на Борисов датират още от времето, когато стана политикът с най-висок рейтинг. НДСВ бяха израз на личното отмъщение на Царя, който не получи разрешение за президентските избори. Стихийното и аморфното начало в създаването на НДСВ бяха далеч по-силни, отколкото влизането в Парламента на единици като Маниака. Политическият и обществен контекст също е диаметрално различен - не може да се сравнява време на възход, което беше анулирано от медии и навярно тайни служби под формата на Царя с циничната ненормалност на последните четири години. Не може да се сравнява и разрушаване на двуполюсния модел с неговото относително реформиране. Колкото до експертите, няма нищо общо между Симеон Дянков, който е отишъл в чужбина не просто за да учи, а за да управлява екип от хиляда души и който има постижения, говорещи вместо него, с един Милен Велчев, да кажем. Дори и двамата да разбират еднакво много от финанси, то Дянков няма интерес от далавера и пристига в момент, когато е невъзможно да се възползва от инерцията както заради кризата, така и защото не можеш да разчиташ на инерция след управление на многократни съсипници на държавата и Доган. И още нещо, институции като Мерил Линч и прочие гъмжила на юпита се управляват изцяло от пазарни механизми, въз основа на спекула и на развитието на капиталовите пазари. В такава институция се учиш на хитрост и бизнес нюх, но не и на лидерство и прилагане на ефективни мерки.

Няколко думи и за останалите партии. Атака тепърва ще преживее тежки времена, тъй като изгуби чучелото, срещу което лаеше, за да плаши гаргите. Вариантите са два - Атака подкрепя ГЕРБ и се обезличава, тъй като Атака е създадена да бъде опозиция, или пък Атака лае срещу ГЕРБ, но по този начин се приравнява с немезиса си ДПС, които също ще лаят. Очаквам с нетърпение мига, когато двете партии ще гласуват колективно вот на недоверие на правителството. Това ще бъде кончината на Атака. Ако познавате хардкор атакист, който все още намира нещо в тази партия, то проследете какво ще стане с него и дали след този евентуален вот на недоверие няма изведнъж да се окаже, че Атака е ксенофобска, антиевропейска, шуробаджанашка партия. Очевидно е, че единствено патологичната омраза към Доган държи Атака живи още от скандала на АМ Тракия насам. За справка, другите "патриотични" формации събраха един файтон гласоподаватели. В този ред на мисли Атака е полезна, за да се види колко постоянна може да е българската омраза в контраст с признанието и уважението, което показваме към политиците.

Ролята на сините е особена и в краткосрочен план трябва да се прояви в две насоки: от една страна, наложително е да бъдат вкарани във властта дори и с няколко символични министерски кресла, за да носят колективна политическа отговорност, а не всички негативи на управлението да бъдат фиксирани върху ГЕРБ. Пък и предсказанието, че българите ще търпят оттук нататък само коалиционни правителства, като нищо ще се окаже правдиво. Забележете, че критиките към самия Костов за едно време изхождат от позицията, че десните тогава имаха пълно мнозинство и овладяха цялата власт в себе си, т.е. дори и да се отчитат успехите на кабинета, критерият е твърде завишен, понеже Костов нямаше с кого да се оправдае за неуспехите. Друг е въпросът, че предвид факта, че през годините Борисов се оправдаваше и със съдебната система, и с правителството, то носенето на колективна отговорност може да ни върне в близкото минало, когато Костов според Борисов беше Гаргамел, отговорен за всички злини в София. Огледалната система, която сините също не бива да забравят, е, че за наблюдателния им и почти зомбирано принципен електорат ще бъде предателство да се осланят върху мястото си в управлението, за да не подемат никакви критики към ГЕРБ. Признавам, че и на мен ми е трудно да си представя, че Костов отново ще има достъп до властта, а какво остава за опозицията и самите ГЕРБ, така че присъствието във властта не бива да е самоцел и да оправдава клякането или гузното мълчание на Синята коалиция. В крайна сметка, това, че Доган е в опозиция, все още не значи, че е в затвора. Ценно е да отбележим, че кампанията на сините изрази за пореден път безизходността им - в опит да привлекат по-елементарно мислещите с лозунг като "Време е за добрите", те отвратиха верните привърженици. Но за съдбата на сините ще си говорим друг път, защото това е една история за шампанско и сълзи.

РЗС влязоха с последния влак, но на финалния етап на мандата ще осъмнат гарантирано с по-висока подкрепа. Неориентираното съществуване на Яне Янев, който вече се коалира с партията, на чието събрание хвърли димка, и който се представя за консерватор, но желае тотално сриване на досегашния строй, предвещава, че каквото и да се случва, той ще е най-гласовитият бард на тълпата. Ако правителството е успешно, ще натяква как го е подкрепил от самото начало и е спомогнал за краха на Тройната коалиция. Ако е неуспешно, ще си измие ръцете, че не е влязъл в правителството и между цялата предизборна гълчава, е намерил време и за две-три слюнки към Борисов. РЗС може да "свали" всеки вид електорат без онзи, който има поне малко памет и мисъл в главата си и се чуди как некорумпираните борци за справедливост издигат кандидатурата на първия официално признал се за изборен прекупвач Веселин Марешки например. И един съвет към управляващите - не се оставяйте да зависите от патерица като РЗС, защото ще завършите на куц крак.

Накрая ми се ще да повторя, че успешността на идното правителство е колкото необходима, толкова и реалистична. Боя се обаче, че поредният неуспех ще тушира всякакви месии в близките години и ще ни застопори на нивото, на което ни оставиха Станишев и Доган: малка спретната посредствена среда, наблюдаваща сламките, които й подават, с безизразно почесване по топките.

R.I.P. политика

Тези избори естествено нямаха никакъв смисъл освен генерална (или както беше лозунгът на БББ - ГЕНЕРАЛна) проверка преди парламентарните. Отгоре на всичко, социолозите познаха почти всичко и това беше доста по-голяма изненада от разликата между ГЕРБ и БСП или високия процент на ЛИДЕР. Разбира се, никой не разбра какво точно ще правят тези 17 души в ЕП, но по-притеснителното (и вече тенденциозно) е, че политиката умря ритуално на тези избори. Официално можем да декларираме, че си създадохме свой си малоазиатски вариант на Реал политик. Вакуумът от (липсата на) преход се запълни и удобно се настаниха алтернативи на политическото. Това са:

1. Безпросветното псевдомесианство. Или иначе казано, вие със сигурност не знаете коя е очарователната Румяна Желева, но именно тя е лидер на листата на ГЕРБ. Винаги съм смятал, че фолклорът ни е изиграл крайно вредна роля в политическото ни възпитание. Няма друга причина за това "кифленско" залитане по отделни личности с "факирски" способности, а от него автоматично и най-чистата идея се превръща в инструмент за налагане на нечие его.

Очевидна е тъжната истина, че само БСП и СДС не са лидерски партии, и то не заради настоящето си, а заради миналото. Все едно само ЦСКА и "Левски" да могат съществуват без сегашните си президенти, при това не за друго, а заради историята си и някак си без двете единствени марки ще е скучно. Това е положението в политиката ни. Разбира се, личността е ракета носител по целия свят, само че у нас месианството е псевдо и е безпросветно. Псевдо, защото уж сме излязли от прехода, а образите се налагат по същия "преходен" риалити формат на "хората с истории, които ги показват по телевизията", а не примерно на "успелите в своята тясна, но необхватна ниша хора". Безпросветно, защото натоварваме образите с очаквания, които те чисто физически не могат да оправдаят. Пак заради противоречието "преход" <-> "пост-преходност". В пост-преходните общества се гласува за колективи, способни да оптимизират работния процес. У нас се гласува за ПожарникарЯ, КомандирА и НовиЯ Левски. В това отношение Меглена Кунева действително е единственият ни европейски политик и тук става дума не само за липса на корупция, афери и прочие, а за нещо повече - европейски формат на мислене. Единствената, която не коментира социологическите сметки, беше тя. И мотивът й беше именно този - това не е нейна работа. Реал политик в действие.

Всъщност ГЕРБ могат да използват "невинността" си по отношение на кадрите много качествено, като основание дават разни такива позитивни вибрации. Най-силното нещо, което каза БББ тази вечер, беше, че липсата на известни имена в екипа им може да бъде използвана, като привлекат необременени хора и те да бъдат запомнени с добро. В това отношение едно управление на ГЕРБ с подчертано експертен характер би могло да даде реален старт на прагматизма в политиката ни. А без прагматизъм политиката ни затъва на нивото на обсъжданите в момента фалшиви алтернативи на политическото. Друг е въпросът доколко самият БББ се вписва като визия и поведение в европейските стандарти, но все пак ако работата по някакъв тайнствен начин се издигне в ценност сама по себе си (а при ГЕРБерите това е възможно да се промъкне измежду лютите закани за набитите, пребитите, избитите противници на вездесъщия генерал), то малоазиатщината би изчезнала.

2. Войнственият популизъм. Както разбрахме от Слави Бинев, сегашният цар бил единственият, който не положил усилия да се бори срещу турското робство. Не може да му се отрече, че се е понаучил да говори, де. Но двамата атакисти са си чиста загуба на гласове, защото ще се присъединят към парламентарната група на евроскептиците, поставяща си две цели: 1. Не на Турция в ЕС..... (дотук добре) и 2. Вън България и Румъния от ЕС. Симпатично, нали? В същото време АТАКА тества абсолютната търпимост на хората - за 4 години наблюдавахме масово отлюспване, законопроекти като този за национализацията, който трябва да бъде разлепен сред студентите от ЮФ със забавна цел, скандали, много скандали, а дори погледнато от ултраконсервативните схващания на електората им, АТАКА смекчи тона, което по скАлата на нашия въртиопашчест капризен народ трябва да значи вечна забрава. Вместо това АТАКА се затвърждават и дори развиват партийно строителство. И то поне те играят честно. Как става това? Става, защото АТАКА = "Долу ДПС", т.е. нищо не може да убеди електората им, че АТАКА са нещо повече от анти-ДПС, а тъй като има достатъчно доводи за анти-ДПС вот, АТАКА си маркират територията, без да полагат кой знае какви усилия извън обичайния им кабеларски подход. Ако ще да са най-дискредитиралите се, те са просто анти-ДПС. Дори могат да се преименуват. Така действа популизмът.

И ако си мислите, че АТАКА изчерпват нишата, то РЗС показват колко много още може да се дълбае. Нужно е само чувство за скандал, пълен непукизъм и еластичен пръст, който да сочи трескаво лошите. Описах ви кварталния луд? Е, намерете му пари за костюм и той ще събере 5 % за месец и половина, стига политинженерите да го харесат. За последното не се притеснявайте - щом са харесали Яне Янев, биха харесали и вашия квартален луд. Важно уточнение е, че всеки популизъм си има свой лайтмотив, за да се разграничава от останалите популизми. АТАКА не е по-малко "анти-корупцията" от РЗС, нито РЗС са по-малко "анти-ДПС", даже понякога имам чувството, че са си разпределяли лайтмотивите на челик. Веднага ми идват наум няколко идеи, които с нужното одобрение от политинженерите могат да докарат 5 процента на всяка новоизлюпена партийка за месец и нещо: анти-замърсяването (нещо като "зелената" идея, но агресивно поднесено), анти-монополът на Здравната каса, анти-плоският данък, анти-отричането на баташкото клане... Чойс ис йорс.

3. Корпоративният вот. Това е явлението на избори 2009, като тук големият проблем лежи не само в контролирания вот, а по-скоро в доброволно корпоративния вот. Самият Ковачки обясни за какво иде реч, говорейки за неговите хора, които са искрени, вярват му и, забележете, наслушали се били на речи на политици и сега смятат, че е време да се случи нещо различно. С други думи, корпоративният вот легализира отдавна насъбралите се енергии у народа за обсебване на политическото от икономическия интерес. До някаква степен сме длъжни да разберем тези хора - бизнесът у нас се развива на различна честота от политиката, не следва нейната извратена логика и смело можем да кажем, че членството ни в ЕС се дължи именно на факта, че бизнесът си намери своя механизъм на развитие, отделен от държавата.

Какво е посланието на Ковачки? ТЕ са политиците, които са се наговорили с празни приказки, НИЕ сме онези, които са постигнали всичко сами, дали сме храна и подслон на хората, тогава как искате гласоподавателите да не ни вярват? В това послание е зарито кучето, а не в историите за заплахи и загуба на работните места. Последното е частно престъпно деяние, което ще отшуми, стига да има воля от МВР и прокуратурата. Само че нарастващото съзнание на работещите, че реалният им принос към държавата ги прави по-можещи от политиците е страшно. Страшно е, защото представлява присъда за самите политици, но и защото тепърва предвиждам вълна от роящи се бизнес партии, сливащи политика и икономика в едно. Така корпоративните интереси ще изядат изцяло идеологическата нишка в политиката, а партиите ще бъдат изместени от лобита, при това напълно легални и още повече - морално оправдани. Няма как да не са оправдани, когато политиците не дават аргументи, че намесата им в бизнеса може да бъде полезна.

Наблюдаваме особен вид корпоративен комунизъм, в което явление най-вероятно също сме уникати на света. Пролетариите наказват върхушката чрез собствените си омразни изедници, защото предпочитат като са роби, да робуват само на един господар. Колко очарователно. И ако теглим един поглед назад, ще осъзнаем, че този императив се практикува от ДПС вече 20 години. Махнете тези истории за едната обувка и ромите, които не могат да четат, но знаят номера на бюлетината - те са верни, но са част от жълтенията покрай изборите. Ние обсъждаме жълтенията, защото е много по-тежко да признаем, че това са хора, които изпълняват своя дълг към работодателя, като гласуват за партията. И обикновено дори няма нужда да ги заплашиш, за да го направят. Техният свят се изчерпва с тяхната работа. И оттам - с техния дълг.

А може би ние в удобните столове и с денонощния Интернет не бива да даваме такива категорични мнения за хора от съвсем различна среда?

Та така. По ирония на съдбата всички партии спечелиха на тези избори, но политиката загуби. И според мен оттук насетне започва голямото противопоставяне между прагматизма и ерозиите на политическото, за които стана дума. От партиите се изисква освен много работа, най-вече едно преосмисляне на стратегията и концентриране от позицията на "какво искаме да направим" към "какво може да се направи". Реституцията приключи и е време да свикнем с този факт.

Видове порочно гласуване

Тъй като по всички блогове и паланки става дума колко важно е да се гласува и как негласуването е грях, то ще се опитам да изброя няколко вида гласуване, които според мен са по-лоши и от негласуването, защото не само смекчават волята на народа, но я изкривяват. И ако негласуването е понякога простимо поради липсата на достатъчно знание, информираност и политическо съзнание, то порочното гласуване предполага една напълно съзнавана воля, която обаче страда от заблуди.

На първо място, това е "тактическото гласуване". Общата формула: "Тия нямат шанс. Защо тогава да гласувам за тях?" Къде е глупостта? Глупостта е, че "тия" нямат шанс до голяма степен, защото няколко процента биват изядени именно от хора като теб, които смятат, че са били нямали шанс. Още помня как заради социологическите манипулации поне десетина приятели не отидоха да гласуват за Гаврийски през 2005-та, защото разликата между него и Дончева била "твърде голяма". Накрая се оказа, че ако всички манипулирани бяха отишли да гласуват, то тази разлика изобщо нямаше да я има. Още повече, че изборът предполага да се довериш на идея, на човек, а не да конструираш правителство, сякаш от теб зависи да дадеш мандата. Онези, които гласуват тактически, поставят каруцата пред коня, защото математическата част от гласуването е предназначена да отразява вота, а не обратното. И трето, "тактиците" явно имат твърде повърхностна визия за смисъла на гласуването, защото дивидентите не се извличат само от победата, но и от нарастващата подкрепа, от факта, че си опровергал социолозите, от факта, че си завзел територията на някой съперник, без да си надминал някой друг и прочие. Подкрепата за онзи, който заслужава вота ти, винаги ще намери своята благоприятна последица, ако ще да не спечели пълно мнозинство.

Второто порочно гласуване е наказателният вот. Чрез него ти де факто признаваш собственото безсилие и мързел да откриеш конструктивното в някоя от партиите/идеите. Тук се поставя въпросът защо ако не гласуваш за наказаните от теб, гласуваш за партия Х, а не за партия У, например? С какво партия У е по-малко "наказваща" от партия Х? Ето защо повечето случаи на наказателно гласуване са обвързани с тактическия вот - гласуваш за онзи, който събира най-много спрямо наказаните, без значение какви идеи изповядва. Друг аргумент срещу наказателния вот е, че никога не получаваш гаранции, че наказващите са по-добри от наказаните само защото те показват най-ясна позиция спрямо наказаните. Защото самите наказващи се възползват от ресантимента на народа и настройват кампанията си така, че да крещят по-силно от останалите. Крещенето обаче не е платформа. Наказателният вот е вреден именно заради това, че преосмисля философията на самите партии и те отсяват достатъчно ресурс за крясъци, а не за платформи. И накрая, наказателният вот е символ на черно-белия поглед над обществото. Първо, защото едностранното отношение към наказаните е често погрешно - дори и в сегашното правителство има хора като Орешарски и Даниел Вълчев, чиито усилия са довели до нещо добро; второ, защото ако толкова държиш на позицията си анти-някого, то ти ще положиш усилия да се информираш за останалите и шансът да намериш нещо за себе си е достатъчно голям. Дори да не е цялостна програма, ще е конкретна идея. Едни пирати се крепят на две-три идеи и с тях ще влязат в ЕП, при това в далеч по-разумна страна като Швеция. Дори и да не е конкретна идея, ще е конкретен човек. Статистически все ще има някого, за когото да гласуваш и който да осмисли позитивно твоя вот.

Третото изкривено гласуване е шеговитото. При него несериозното отношение към политическото лъсва с все сила. Шеговито е всяко гласуване, при което отричаш смисъла на гласуването - а именно, да се довериш на някого или нещо с цел този някой или това нещо да се реализират. Шеговито гласуващите не се доверяват, тъй като живеят в свят, където доверието може да се извършва само сред непосредствено обвързани хора. Това е глупост, защото държавата е реален организъм с реално влияние и тя, макар и безлична, е не по-малко обвързвана с теб, отколкото гаджето или най-добрия ти приятел. Освен това дори и у нас да има разминаване между политическия и "човешкия" свят, то с несериозното отношение към вота ти само го затвърждаваш, а не запълваш бездната. Бездната ще бъде запълнена, когато всеки заяви своя интерес пред "онези там" и така държи "онези там" тук, на земята, с контрола, който упражнява на всеки вот. Колкото повече дейности на политиците биват контролирани чрез интересите на избирателите, толкова по-малко поле за злоупотреби ще им оставим. Затова изходът от бездната между политическо и човешко, който би премахнал шеговитото гласуване, е не да чакаме политиката да придобие човешки облик, а самите ние да придобием политически облик чрез повече активност и оглеждане извън гаджето и най-добрия приятел.

Siren's Song

Наглеждайки какви страсти се вихрят за ишус, които уж минават за ежедневни, реших и аз, барабар кадарко с блогърите, да кажа две-три неща. Понеже няма да правя изводи накрая, то този път изводът би бил, че щом осиротяхме откъм теми за развитието ни за в бъдеще, то логичният регрес е да се палим за неща, които вече ги има и които ни примамват да си изберем едно "за" или "против" не за друго, а защото сме принудени да ги съпреживяваме. Дали вярваме в това "за" или "против"? И дали не го избираме, защото на такова ниво можеш да общуваш и с последния бакшиш, това... не е друг въпрос. Именно за това става дума.

Един голям проблем, съвсем не само български, е задоволяването с наличното като достатъчно "разумно". Един вид - щом нещата са такива, каквито са, значи по-умните са ги измислили и няма нужда да ги пипам. Или щом са изкристализирали във формата, в която аз ги осъзнавам, значи няма нужда да ги пипам. Или щом не ми пречат, няма нужда да ги пипам. Това последното - особено често. Само че това мислене типизира по-скоро едрия рогат добитък.

Та куриозното е как неутралната посредственост се оказва най-поляризиращата част от обществото, защото тя е достатъчно силна като количество, за да надвие полярните малцинства и достатъчно "извъноборотна" като качество, за да я впечатлиш с аргументи извън собственото й разбиране за живота като бит на квадрат. Ако тръгнеш да развиваш идеята за кухите традиции, нейният отговор ще е: "Е к'во ти пречи толкоз?", сякаш общественият интерес трябва да е винаги частно мотивиран. Някой каза ли едър рогат добитък? Но по същество.

Сирените на втори юни са типичен пример за куха традиция. Ето защо не сте прави да възразявате.

- Да, традицията е куха, защото съществува като нещо подразбиращо се, при все, че по нищо не се подразбира нейното съществуване. Значи един път ограничаваме пряката демокрация заради съмненията в разумността на народа, но на същия този народ се пробутва нещо наготово? И се приравнява на национален обичай? Това е пагубно, най-малкото, защото принудителните светини неизбежно настървяват двете гледни точки по въпроса. Онези, които не ги спазват, са санкционирани от псувнята на излезлия на балкона гологлав "патриот", защото... ами, защото някой си е решил, че светините трябва да се пробутват наготово, а същите тези "патриоти" биват санкционирани от безразличието на шофьорите, минаващи под балкона. И в двата случая се касае за порицаеми деяния, и то само защото трупането на принуда винаги отключва скрити комплекси и разпалва обществено разногласие.

- Не, сравнението с химна е меко казано нелепо, защото едно, че химнът е белег на държавата въобще и неговата стойност е предвидена на конституционно равнище, а второ, тази стойност е напълно отделима от химна, тоест налице са ясно разграничими "химн" и "химнично". А такава субстанция като "сиренично" няма. Общественото недоволство под формата на безразличие е най-ясният знак за това. Сравнението с поднасянето на венци или поклонението пред паметници също е далеч от истината, защото там не действа принуда, а възможност за реализиране на напълно индивидуално осмислено поведение. Тоест, не се поставят бариери над принадлежността към народа, която е винаги лична и нищо друго.

- Да, асоциирането на процедурата с духа е дотолкова очевидно погрешно, че ми идва да го изкажа с най-завъртяните думи, за да има смисъл изобщо да се изкоментира. Духът на свободата, патриотизма и всичко останало, което декларират, че се чества, никога не е предзададен, а избуява, без да го контролираш. Разбира се, неговото подбуждане е необходимо, но то не се случва с ежегодни процедури, извършени безлично от някакъв деус екс махина, ами чрез методично налагане на личен пример. Чрез възпитание. И после чрез образование. Процедурата не представлява дори прашинка от волята да извършиш нещо в чест на историята и предците си. А ако тази воля зависи от ежегодно виене в 12 на обяд, значи трудно можем да разчитаме на нея. Във всеки случай, имам леки съмнения към отчетността на повечето "патриоти" пред героите, които смятат, че почитат. Защото накрая се оказва, че именно тази за щастие намаляваща прослойка гвардианци и тангранисти се възползва от безалтернативното налагане на една куха традиция, за да размахва пръст.

- Не, нямам частно мотивирана вреда от сирените. Дори може да се каже, че ги отбелязвам. Което не значи, че не обичам да се мотам и извън своята кочинка.

И в крайна сметка, какво представляват сирените? Представляват профилактиката на една държава във вечна профилактика.

Костов?

Четете новина за смъртта на щерката на Тайсън. Какво очаквате да видите? Да, точно така, Костов е замесен.


Предлагам във ФМИ да се открие дисциплина "форумен антикостовизъм" (съкратено ФАК), а в закона да бъде предвидена не само договорна и деликтна отговорност, но и отговорност за Костов (или Костов? по-точно). Даже може последният да е универсален ответник по всякакви спорове. Жалко само, че ако Атака вземат властта, ще изпреварят събитията, като дадат дефиниция на словоформата "национален предател" и почнат да съдят на това основание. Освен това очаквам скоро време петиция за производство на самолетчета БГА Балкан на стойност 150 000 еврейски шекела, а на цигарите да пише "Внимание, внесени контрабандно по времето на Костов".

Само едно не разбирам - как така изстисканият като войнишки гащи електорат на Костов все още всява страх и ужас сред ретардиралото общество на форумджиите, дори осем години, след като няма обективни причини за това. Или май има?

Хубав КС, ама български

Както всичко в могъщата ни славна история, и днешното решение на КС относно изборния закон символизираше един могъщ и славен наш проблем - липсата на воля за една цялостна промяна, която да не се съобразява с принципа "дай да покажем заинтересованост, ама отдалеч" или пък "ние малко да побутнем, колкото да не ни търсят отговорност, пък другото ще се нареди само". Не може да правиш промени с недомлъвки. Няма адекватно обяснение с какво принципа на чл. 10, според който избирателното право у нас е общо, равно, пряко и тайно важи различно при неравния старт на партиите и коалициите и от друга страна, при неравния старт на кандидатите в различните мажоритарни райони. Един вид, едно неравенство се оказа неравно спрямо друго неравенство. Хм.

Иначе смешните изказвания не закъсняха. И всички си приличаха по едно - виждаха политически акт там, където имаше съвсем логично правно решение. Все едно боричканията за Парламента трябва да са критерий за преценка на конституционосъобразност. И всички виждаха цифрички (4, 8, а според Яне - 6, 7 и 9) там, където имаше неравенство не в цифричката, а в неравнопоставеността спрямо цифричките. Все едно фактът, че общините си поставят самостоятелно изборни бариери има общо с това, че на ЕДНИ избори щеше да има ДВА различни изборни прага. Понякога се чудя дали властта е толкова опияняваща, че може да те накара да се излагаш открито пред онези, на които ще се молиш да те изберат утре. И май отговорът е положителен.

Притеснителното е, че от гледна точка на изборите, това решение може да се окаже дори негативно за десните, тъй като при осемпроцентова бариера избирателите щяха да са много по-сплотени и мотивирани да гласуват, а веднъж минали осемте процента, десните си гарантираха управленската коалиция с ГЕРБ. В действителност ГЕРБ и десните имаха много по-голям политически интерес да паднат мажоритарните кандидати, тъй като там ще наберат едно 10-15 мандата изоставане от БСП и ДПС, които могат да се окажат фатални накрая. Но пък, чисто принципно погледнато, опозицията взе победа над управляващите, което ще послужи за предизборна реклама и ще спечели доверието на останалите 4-5 принципни избиратели, които още не са решили за кого да гласуват.