aLter-Lego 1: Изплуването

Теофил беше изнурен човек. Той сам се определяше така, защото имаше особен уклон към тази дума. Напомняше му времената, когато си въобразяваше, че само той я знае. Разбира се, навярно и други хора са я знаели, но винаги, щом Теофил се сещаше за въпросните времена, му ставаше щастливо от неговата очарователна заблуда. Ставаше му трижди по-щастливо задето още тогава беше избрал безкористно своя път, който не водеше нито нагоре, нито надолу, а навътре и надълбоко. Изнуреният Теофил си повтаряше ден и нощ: "Никой не може да улови музиката, бълвана от думата изнурен, и затова няма да я казвам на никого."

Той вярваше, че тайната между него и думата му ще продължи завинаги и никой не ще разбере, а за Теофил опиянението, че ще e единствен посветен, беше повече от натрапчиво. И - толкова по-зле за колонките на последна страница от венцехвалещите ежедневници - ни най-малко не може да си обясним тази негова странност с премрежения поглед, през който принципно гледаше на света. Напротив, Теофил имаше чисто съдебно и здравно минало, а както се оказа, нямаше проблем и със съдебното и здравно бъдеще. Не, той вършеше не само обществените си ангажименти, но даже не се осмеляваше да пее на висок глас в банята, защото се плашеше, че ще тръгне слух. Просто Теофил боледуваше от симптома на ППП - Перфектните, Пораснали в Парник – залъгваше се, че е отхвърлен, а всъщност всички, от които имаше нужда, му бяха предани и не мислеха да замахват към него дори на шега. Тази илюзия раснеше оттам, че за него перфектното изпълнение на обществените ангажименти, включая непеенето на висок глас в банята, го караше да вярва, че хората ще го избират за любимец и доброволно ще го поставят в своя център. И с глупост недейте си го обяснява - Теофил знаеше, че дава бедна радост за тялото и разбираше, че любимец не ще стане. Но усърдното градене на перфектност беше замъглило съзнанието му и той не можеше да свикне със скучното „така е”. „Така е, да, всички са наблизо, но аз съм никъде” – тормозеше се излишно Теофил, макар че кои сме ние да го съдим? Вие бихте ли приели заради едничкия си вкус към обезтелесеното да се реете без посока? А да организира бунт на обезтелесеното би довело до провал за Теофил - най-много да открие другари обезтелесени и те да са чували за думата изнурен. Или да навлече телесния гняв на съседите си, които биха чули пеенето му през издайнически тънката стена.

Затова Теофил продължи своя път с ръце в джобовете, но без да носи камъни и без да свива кукиш. Страхът му беше, че като срещне някого и му стисне ръката, обикновено го втриса и вкусът на онази плодова гадост срещу втрисане удря право о небцето. А Теофил го втрисаше, защото всеки човек - повтаряше той - е море, където се гмуркаш, плуваш, дори плюеш, търсиш съкровища и в крайна сметка излизаш освободен. Многобройните гмуркания на плитко обаче бяха сринали имунната система на Теофил и поради това го втрисаше. Мисълта, която го успокояваше, бе, че така и така по света има твърде много морета, та надали някой се е гмурнал във всички, и то без често да се наранява. Но той продължи да се изкушава с гмуркането - назначаваше живот на всеки познат, определяше наум как ще го види след двайсет години, макар да знаеше, че седмица по-късно малката им връзка ще е история... Разиграваше въображаеми състезания на въображаеми игри и дори подреждаше прилежно и с леко криволичещ почерк онези, за които се сещаше. Накратко, Теофил беше самотник, който не можеше да понесе, че се нуждае от хора, и затова им се отдаваше безразборно.

Веднъж Теофил се връщаше празен пеша от среща. Толкова празен, че този път разиграваше наум състезание между римските императори, а не между приближените си. Щом се върна – той го знаеше – стаята му говореше. Галейки егото си с убеждението, че това ще остане само за него и завинаги, Теофил умишлено не светна в първия момент. Разбра, че някой го чака. Грижливо прегърна поредната си тайна и светна. И ги видя. Видя предметите. Дотогава ги забелязваше само като елементи от едно цяло, което и той не знаеше какво е. Видя картината, която винаги бе смятал за очевидна. Този път не беше очевидна, сякаш за нейното присъствие точно там и тогава са се борили всички римски императори. Видя и един кабел. Самия него. Битието му, не по-малко телесно от всячие друго, вцепени Теофил. Наскърби го тишината, в която неговият кабел беше принуден да живее. Скоро той се разплака, а сълзите му потекоха в четирите посоки на света. Единственото, което успя да каже, беше следното: "Всички тези неща стоят тук на тъмно и нито веднъж не са се нуждаели от хора. Защо тогава аз да се нуждая?"

Това беше първият път, когато Теофил изпита срам от себе си.

Ведър поздрав

Лято е, "Левски" отпаднаха безславно от Европриказката си, хората все още се глезят, не предусещайки наближаващата сянка на края, дори хлебарките се развъждат с по-обилна суматоха из пантите... Как да не ви поздравя с нещо подходящо и концептуално.

Типично в свой стил ще акцентирам върху една подробност и спирам да ви развалям кефа. Забележете как любезното съобщение е издържано в учтивата форма "Ви". Може би това е сигнал, че преходът все пак е завършил - щом в бележките под некролозите сме почнали да се държим почтително с ближния. Е, весело лято и честит край на прехода!

Комедиотрагедия

Знаете ли къде се намира сглобката на трагедията и комедията? Не е нито в "Бурята" на Шекспир, нито в предварителните кръгове на Мюзик Айдъл... Верният отговор съдържа кумулативно а) смърт; б) на форумски "любимец"; в) изкоментирана в най-скверното място на форумците. Ако пък се питате откъде се сетих за думата "скверен", то категорично не е от "Бурята", а от поетичната импресия (експресия?) на име "Коментар под новината за смъртта на Александър Божков".

Това, че евреинът, безбожник е умрял е много добра новина. Като умря Луканов (също юда, безбожник и крадец, като Божков) цял ден преглеждах безплатно, за радост на пациентите си. И всички се радваха. Сега по скайпа си пиша с хора и всички много се радват, че този чифут с израелски паспорт, комунистическа свиня и юда от еврейския род на Соня Бакиш е пукнал. Дано да се е мъчил много. Че ще гори в ада е ясно. Дано мъките му да са жестоки, както обрече през крадливото си управление народа ни на жестока бедност и глад за години напред. И Корупция. На скверния му гроб вместо името му трябва да се изпише "КОРУПЦИЯ".

(...)

Пожелавам на всички една много, много сурова зима, за да може след 3-4 месеца, когато се събудите и излезете навън, челюстта ви да изпита такова изтръпване и да блокира по същия начин, по който блокира моята след изчитането на горното.

Има моменти, когато стоиш, стоиш, гледаш, па се чудиш откъде да захванеш онова-пред-теб. Например, когато ангажиментите те надпреварват или когато стаята ти стои неоправена от двуцифрен брой месеци. Е, не по-различно е сега.

Но някъде там, сред признанието на хуманния лекар, че нарушава Хипократовата клетва, сред юдейското жидомасонско еврейско чифутско натъртване на потеклото на един български гражданин, си казваш - ами, това е, край, nec plus ultra. Светът е твърде напомпан с емоции, за да се опитваш да се движиш между тях. Все някоя ще те отнесе от невнимание. И да не те, ще те избута към следващата, тя - към по-следващата и скоро ще забравиш за удоволствието от хоризонталното спокойствие на тялото.

Краят остава в смеха. И смехът ще спаси света. Защото трагедията, дори в най-раздутия си вид, може да бъде доведена до гротеска и осмяна, докато смехът никога няма да допусне чуждо тяло, което да се застои неопитомено в него.

Затова точно сега възнамерявам да се посмея, след което да напсувам форумците и да се хоризонтирам. Пробвайте и вие.

Зов за помощ

Опитвам се да събера на едно място всички онези неща, които не могат да бъдат разбрани, ако не ти дращят в гърленцето, така де, ако не са иманентни до степен да презираш онези, които ги нямат. /Тази омраза прочее е едно очарователно самозабравяне, при положение че необикновеността трябва да се защитава всеки ден, а не да я вееш на площадЯ по мачовски./ Интересуват ни два елемента - явлението да го има при един и да го няма при друг, от което между двамата да тегне мъчителна стена, непроникната от никаква логика. За розовото масло, черните дупки и расизма си има логика. За други неща - не.

Да видим:

- Талантът. Онези, които нямат талант, могат да имат всичко. Но не и талант. Тези, които имат талант пък, могат да нямат нищо и често нарочно се докарват до това дередже, за да им лъсне талантът. Сами разбирате колко увлекателно е да усещаш мистичното си, необяснимо, ненакърнимо и винаги блясващо превъзходство над някого, ако ще той да те е свалил с технически туш на земята. Затова и неталантливите никога не ще разберат колко лесно може да се губи всичко и колко досадно е да се печели заради печалбата.

- Депресията. Не, разбира се, няма да чуете когото и да било да признава, че светът страда от излишък на проблеми и затова депресията не е нищо повече от медитация на безделниците. Профаните по отношение на депресията грешат именно в частта, където разглеждат депресията като резултат от определени проблеми. И наистина, от гледна точка на недепресирания не е сериозно да се мисли, че хората са асансьори между световете и спирката им точно на този е толкова случайна, колкото мачовете, които чакат да излязат. И не, ако някой има проблеми, не е длъжен да ги оправя, нито пък да се самосъжалява. Не е длъжен и да живее. А и да е, нищо подобно не би го спасило - депресията /не позьорски нарязаните по вертикала емо вени/ е преди оправянето, преди самосъжалението и дори преди живота. По-правилно е да се каже, че депресираните не живеят депресирани, а депресереят, живеейки.

- Ритъмът. Ритъм е мелодията, която си запомнил с две нарочни грешки и не можеш да си я представиш отвъд тях. Ритъм са и цветовете, които миришеш, както и звуците, които виждаш. Ритъм е и натрапчивото усещане, че щом е станало два часа, значи непременно трябва да отпуснеш погледа в една точка и да го оставиш там - и това без да чувстваш нужда да обясняваш.

- Паметта. Първо, паметта е въпрос на стил, а стилът - това е човекът. Второ, паметта лесно може да бъде сведена до инструмент на из-живяното и съвсем да се пренебрегне по-крехката й и със сигурност по-сложна и непопулярна функция да следи за пре-живяното. Лесно можем да разберем информативната памет за събитието между нас и него, ако то се изчерпва с последиците за нас. Ами ако събитието е провокирало безвъзвратна промяна или е отключило друг спомен? Без да се споделя тезата за дисперсията на паметта и нейния постоянен рефлекс в бъдещето, няма как да разберем чуждата дисперсия. Длъжни сме да сънуваме кошмари със специалното участие на днешния ден и тогава ще разберем, че онова, което държим в джоба, не е онова, което държим в джоба.

- Кърлингът. Предавам се.

- Отдадеността. Тъжно попадение от последните години. Парадоксът е налице - щом си отворен, защо отваряйки се, се затваряш с глупости? Как така отвореността ще те вади от оборота, където се ценят първите две изречения по темата и после се минава на следващата? Защо ще гледаш филми, ако после не може да си говориш с хората за тях? Как ще се пристрастяваш към някого така, че да губиш сладкото удоволствие да го коментираш зад гърба му? Изобщо кога минаха две минути, без да сме сменили темата??

- Ислямският фундаментализъм, ениуан? Поолях се.

Който събере пет, печели споменаване в следващия брой. Вие сте.

Мен пък...

Мен пък чувството за хумор не може да ме увлече истински по някого. А съм наясно, че не само манекенките си подбират партньорите по този критерий. Истина е, че чувството за хумор сближава по един сетивен, подразбиращ се начин - ритмичното синхронно смеене, говорещо и казващо много повече от двете страни, замества тактическите им стремежи. С езика лицемерничим свободно, със смеха - никога. Не че не пробваме, просто не се получава. Но едно е да се сближаваш чрез нещо, друго е нещо да доказва близостта ти. Все си мисля, че второто е по-ценно. И съответно по-подценено. Нека го наречем условно "усет за хумор". Така ще нарека методиката на предизвикване на хумор в противовес с "чувството за хумор", което е рефлекция на нечий усет за хумор. Разликата, която стига да прокараме, се състои в това, че усетът е предизвикан от субекта, наблюдаващ обекта, докато чувството - от обекта, предизвикал субекта.

Когато осъзнаваш близост с някого чрез усета за хумор, ти съзираш предзададена връзка. Тя все едно е побутвала двамата деликатно с ръка, докато се срещнете. Френетичната емоция от срещата с човек, който разваля очарователната заблуда, че си уникален, но в същото време съдържа в себе си един възможен друг Теб, носи белега на съдбовното и по друга причина - докато чувството за хумор засяга сфери на несъзнателното и личното пространство, то усетът е резултат от години упорит и целенасочен труд, при това в посока навън, а не навътре. На простоцарски казано, няма как да обвиним, нито да си обясним защо човекът Ч се смее на нещо определено, а и не е наша работа изобщо да го обговаряме, след като засмиването у Ч се е активирало съвършено безразлично от абстрактното чуждо присъствие. Но затова пък редовно се изкушаваме да анализираме уклона на Ч да осмива точно определени факти и състояния. Има защо - зад усета за хумор на Ч се крие нещо повече от субективен вкус и интуиция. Крие се алгоритъм.

Ето защо като близки хора следва да призова онези, които биха ми сътрудничили не в доброволното съсмеене на един и същи факт, а биха осмяли факта по начин сходен на моя. Всъщност манекенките май също правят така, но не са се замисляли по този въпрос?

Порочното зачатие

Всеки от нас може да знае. Разполагаме напълно служебно с време, здрав разум и схватливост. И все пак майсторите са няколко. За да надмогнеш "знаещите" и да се превърнеш в "познаващ" /да превърнеш нулите и единиците в живот/, се нуждаеш от любов. Ни повече, ни по-малко от ирационални количества любов, като под любов разбирайте всяка доза вода между клетките и всеки среден пръст, насочен към авторитета. Но най-лесно може да определите любовта-двигател на познанието спрямо вътрешното усещане за съдбовност. Когато вярвате, че познанието е избрало вас, а не вие - него, тогава никой не може да ви отнеме тази вяра.

Любовта обаче носи в утробата си познанието, което отрича.

Когато приемате съдбата си да служите на точно определено познание, любовта ви дава нужните сигнали, но ви заблуждава за какво става дума. Ако се повлияете от някого, то влиянието идва не от неговото собствено познание, а от специфичната осанка, която вярвате, че ще придобиете и вие, познавайки. Ако се повлияете да прогресирате отвъд наличното, то е, защото любовта ви настройва негативно към догмата, а не защото знаете какво има отвъд. Накратко - любовта не подозира за собствената си ирационалност.

Често се говори за пределната възраст на 30-те, след която творческият заряд се прекършва. Всъщност единственото, което се прекършва тогава, е заблудата, че любовта ви е водила към познанието. На около 30 всеки, разполагащ с време, здрав разум и схватливост, разбира, че любовта никога няма да води към нещо друго освен към самата себе си. Резултатът е връщане към линейното "знаене" на детството през вратичката на сериозността. Клетките остават без вода.

Детска му работа

Пързаляме се по огромна пързалка. Размерите й не се виждат в обозримото от нас пространство.

Пързалката е силно наклонена и води към калния прашен пясъчник. Усещането да се хлъзнеш право там е гадничко. Не гадно, но гадничко.

Когато сме се хързулнали и ни е гадничко, си мислим - ей, мамка му, сега ставам и отивам да се чистя. После пак ще се кача горе. Рядко се замисляме - хм, а защо не спра това фамозно зацикляне и не почистя пясъчника. Още по-рядко се сещаме, че може проблемът да е в наклона на пързалката.

Ако някой си разбие главата в пясъчника, слагаме дежурна линейка и съвестта ни е чиста. Цъкаме с език, повтаряме си, че това няма как да се случи на нас, и се връщаме обратно горе.

Гледаме другите и ни е срам да им подшушнем, че може да променим нещо. Но всъщност не ни е срам от другите, а от собственото ни незнание какво представляват пързалките и как могат да се променят. Колко странно само - пързаляш се с най-очевидната очевидност, а не знаеш нищо за собствената си пързалка. И защо да узнаваш, като другите така и няма да те разберат, а и да те разберат - няма да те подкрепят. Най-много да си развалиш контактите с тях.

В крайна сметка пързалянето ни привлича. Достатъчно много, за да приспи бдителността ни. Удобството на тялото винаги ще победи съмненията на разума. Дори разумът да се съмнява, че на тялото му е удобно.