aLter-Lego 4: Напънът

Теофил се напъваше. Често сам се надсмиваше над напъните си - например, когато в случайна маршрутка го обземаше страх, че никога няма да може да отвори зле смазаната й врата и ще си остане там завинаги. Оказваше се неведнъж, че напъните му са енергия, оставена на световния произвол.

Да, обаче кичурът...

Теофил се отчиташе на себе си и на светещите стълбове наоколо. Беше ги заклел да пазят историята му, в случай, че той полудее, което не беше никак далечно пожелание. За него денят беше атом, а атомът не можеше да се чупи на часове и минути. Той си беше ден - следователно нито един час не можеше да служи като оправдание за другите. Ето защо Теофил се луташе, нахлупил невидими нишки електричество в чорапите си, и не само се луташе, ами чакаше нещо някак да се появи и той да го глътне. И тогава, глътнал своята мъдрост, да се покаже на света. Обяснаваха ли му духовете, че той е нещото и нещото е той, Теофил мигом променяше темата. Не харесваше религията, но гледаше с религиозен пиетет на идеята, че ако се мота със стъпки, толкова твърди по земята, че да не пропусне да отбележи краката си навсякъде, то един ден мотането му ще се превърне в красив танц. Горкият, какъв ли срам трябва да изпиташ, за да не отидеш и да пробваш да се научиш на танци. "Срам? Не, борба. Ако не се боря, забравям. И не знам в какво се превръщам, но не е нещо непременно добро."

Хората около Теофил се бяха развълнували за някакъв син гущер. Синият гущер не беше дори и тема, той беше легенда. Не само че не съществуваше, но каквото имаше да се каже, беше казано, а каквото нямаше, се казваше отново. Синият гущер представляваше дъвка с приспивателно. Вместо да те изгледат странно, щом поздравиш с "как си" или "какво те мъчи", друго си беше да кажеш "ооо, син гущер". Правеше те различен - е да, еднакво различен в общата посредственост, но поне по-различен от чуждите посредствености.

Теофил се дразнеше от всички моменти на здрасти и на син гущер. Наричаше ги нормативно признати глупости. Макар и скопено, се съмняваше, че трябва да бъде така, да се случва точно така. А се съмняваше, защото разговорите за него бяха въпрос на отчет. Стъпвал си цял ден и си отчел стъпки. Попивал си и можеш да посочиш къде колко си попил. Защо да се занимаваме с останалото? Защо да водим брътвежи за сини гущери? Дори на почитателите им е ясно, че такива не съществуват. Тъй като нямаше как да постави въпроса, защото ако можеше, то щеше направо да говори по същество, а не да минава през тромавата им процедура, Теофил понякога си пишеше разписки, които беше взел отнякъде, и на тези разписки докладваше направеното. Накрая обаче не слагаше подпис, защото тези разписки си оставаха все така безадресни...

Случи се да стане дума за някой нов син гущер. Без оглед да изненада някого освен себе си, Теофил се обърна към човека, който беше най-близо до него и който по една случайност беше от онези, които горе-долу са се научили да слушат. Теофил нямаше какво да губи.

- Усещал ли си, че колкото и да си стабилен, винаги ще закъснееш за онова, което искаш да постигнеш?
- А, е, да, ако не си наясно какво искаш, да...
- Не, дори и да си наясно, помисли за това - живееш в живот, който ти обещава да вършиш нещо, за да получиш нещо. Но няма неща, схващаш ли? Няма нищо всъщност, ох, как да кажа, има един параден ход и един страничен и ние сме набутани на опашка пред страничния, но онези, които знаят, че има параден, за тях...
- Да, и парадният ход е недостъпен за нас. Той е...
- Недостъпен, да. Но не съвсем. Защото животът сам ти внушава, че има нещо недостъпно, това не е илюзия или конструкция някаква; обаче животът не казва как да го достъпиш. И това мълчаливо значи да се откажеш от "нещата", които би получил, и да се втурнеш в нищото, за да получиш не нещо, а всичко.
- Това кой би го направил? Това е... глупаво е, никога не можеш да получиш всичко.
- Зависи. За някои хора всичкото значи просто да си правят дневните вноски, без да ги е страх, че ги внасят в пирамида. И тогава нямат нужда от някое нещо, защото те са над нещата, така да се каже...
- Дневните вноски какво?
- А? Ммм, нека не са вноски, а разписки - разписки за извършен труд. Разписки, вноски...
- Ти ще умреш на трийсет. Не дължиш нищо на никой.
- Така ли? А ти откъде знаеш?
- Това е друга история.

По-късно, когато Теофил си тръгна, те възкликнаха: "Готин човек, да, ама този кичур..." Те така и не виждаха през булото на белия кичур на Теофил, който за него беше просто един бял кичур, не по-бял от другите бели кичури. За тях той беше "онзи с кичура", така както имаше "онзи дебелият" и "онзи с говорния дефект". Каква изненада - никога светът не чу за другата история.

А самият Теофил се върна. Убеден, че времето да променя възгледите на когото и да било е свършило, още преди да започне, той се разтегна на леглото и дори прасецът го заболя от разтягане. Изопнал се до крайност, въздъхна и започна да си удря носа с безименния пръст. Заговори на измислен език думи, блестящи в своята неосуетена от смисъла красота. Напънът беше приключил.

aLter-Lego 3: Пресметливостта

Често Теофил се отбиваше по събития, за които изпитваше дълг, че трябва да посети. Дългът му нямаше адресат както всички познати нам дългове – по-скоро той беше насочен треперейки към всеки един евентуален спасител на живота на Теофил. „Как ще ме разпознае спасителят ми, ако не съм готов за него?”

В трупането на готовност Теофил обичаше да се увърта за спасители из другите посетители на събития. Стойката му подсказваше, че по-скоро изпитва страх от една такава среща, но заседнал в плюша той дори се любуваше на този страх, по същата причина, поради която и не намираше спасителя си – беше срамежлив. Докато разбере, че готовността му никога няма да бъде перфектна, но би могла да стане такава само ако надмогне срамежливостта си, трябваше да мине поне една криза от онази по учебниците. Той така и не я премина.

Любопитно преглъщащ образи, за които знае твърде малко дори за да ги съчини за себе си, Теофил срещна нея. Тя не беше Мария, но едва ли беше и Присила. Все едно, ценното е, че тя носеше нещото със себе си. Нещото – онова, което Теофил единствен се беше отказал да описва, защото единствено то го убеждаваше без необходимост от описване. Ето какво представляваще нещото накратко според него: кофата с боя, която носиш в ръце и пръскаш постоянно по себе си, така че да се различаваш; измерението, през което ти е позволено общуването с жена; свободното пространство, сякаш създадено заради теб, в което можеш да добавяш всякакви митове и при все това обектът ти да остава непокътнат, защото той попива митовете ти. Това последното е особено важно, защото разкриваше, че нещото в жените е същото като всички неща за Теофил – илюзия, създадена да крепи порутения му свят, в който йерархията беше наложителна, при това в стройна композиция, готова за снимка, с която Теофил да спи под възглавницата и да изчисти съвестта си. Така той теглеше нови кредити от илюзии, за да покрива старите и комай това беше единствената стройна йерархия в живота му.

И все пак, нещото наистина се лепваше за обекта на желанията му и му ходеше. Тя остаряваше по начина, по който Теофил й беше позволил да старее, и си обръщаше главата натам, накъдето той й заповядваше. Това не беше нито мечта, нито самоубеждаване – той я владееше. Самоволно организираше обвинение срещу бълнуванията си, но то не издържа. „Ако аз просто регистрирам нещата, които самата тя прави, то тогава защо продължавам да я напътствам, а просто не спра?” Логиката му, както всяка логика на срамежлив човек, забравил за миг задръжките си, беше постеля за бъдещото му оправдание.

Случи се, че Теофил не позна. Червилото й се оказа различен цвят от отбелязания в неговия бележник. Може би си беше повярвал твърде много, може би драматично желаеше да сгреши. А желаеше да сгреши, защото, както се беше убедил, не може да развъждаш любов със страх. Не може да се втурваш в живота, без да имаш такъв. Не може да редиш мозайка от „правилни” плочки и накрая да очакваш, че между плочките няма да има фуги. Но пък не може и да проявиш смелост, по-голяма от онази, с която ще останеш неуязвим за критики. Критиките сриват, тъй както едно огромно мазно петно разваля труда на всички шивачки по света. Как обаче да се изложиш на хората с пълна отвореност, но и с пълна неприкосновеност, така че да не рискуваш? Рискът е толкова скучен, защото с едно махване на ръката разтрисаш света, без дори да ти дадат право да се замислиш.

Събитието вече трябваше да почне. Теофил отмести очи и крака, а страхът му още беше там. Каква досада! Тогава той си представи сцена, в която тя се катери към него и образът й прозира все повече и повече. Това вече беше неговият образ, той я беше създал и нещото я беше изчистило от всичко нейно, всичко, стоящо на три реда североизточно. И щом най-сетне стигна върха и се нуждаеше от финална помощ да се изкачи при него, той я погледна втренчено, пречупи се и й пусна ръката. С най-вялата небрежност, с намек за позиви, но без дори да има сили да ги направи. Отпрати я в небитието и се сепна, че никоя жена няма да стигне жива до върха му.

Събитието не беше особено интересно.

aLter-Lego 2: Самосъжалението

Неделният следобед боли – мислеше си Теофил, докато лежеше в съзерцание към тавана. Той за пореден път беше предпочел да играе на сигурно и да не излага тялото си на показ. „Тялото е открит нерв, достъпен за всякакви унижения” – приумието му беше хубаво, но безсмислено, защото никога не намери достоен да го сподели нему. Или пък той самият не вярваше, че е достоен да споделя. Съзерцанието на Теофил се събуждаше именно в следобедите на неделя, защото във всички останали възможни моменти той страдаше, че ако се отпусне да съзерцава, свободното място бързо ще отеснее и все някой ще го отхвърли с безразличие или карфица от себе си. По-късно, безвъзвратно късно, Теофил научи, че свободното място е онова място, което сам си заявиш и всъщност трудното е не да печелиш от въображението си, а да се грижиш за него, след като си спечелил. Теофил предпочиташе да е на губещата страна. Изповядваше се по губещому.

„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?

Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.

Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.

Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?

Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”

След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.

aLter-Lego 1: Изплуването

Теофил беше изнурен човек. Той сам се определяше така, защото имаше особен уклон към тази дума. Напомняше му времената, когато си въобразяваше, че само той я знае. Разбира се, навярно и други хора са я знаели, но винаги, щом Теофил се сещаше за въпросните времена, му ставаше щастливо от неговата очарователна заблуда. Ставаше му трижди по-щастливо задето още тогава беше избрал безкористно своя път, който не водеше нито нагоре, нито надолу, а навътре и надълбоко. Изнуреният Теофил си повтаряше ден и нощ: "Никой не може да улови музиката, бълвана от думата изнурен, и затова няма да я казвам на никого."

Той вярваше, че тайната между него и думата му ще продължи завинаги и никой не ще разбере, а за Теофил опиянението, че ще e единствен посветен, беше повече от натрапчиво. И - толкова по-зле за колонките на последна страница от венцехвалещите ежедневници - ни най-малко не може да си обясним тази негова странност с премрежения поглед, през който принципно гледаше на света. Напротив, Теофил имаше чисто съдебно и здравно минало, а както се оказа, нямаше проблем и със съдебното и здравно бъдеще. Не, той вършеше не само обществените си ангажименти, но даже не се осмеляваше да пее на висок глас в банята, защото се плашеше, че ще тръгне слух. Просто Теофил боледуваше от симптома на ППП - Перфектните, Пораснали в Парник – залъгваше се, че е отхвърлен, а всъщност всички, от които имаше нужда, му бяха предани и не мислеха да замахват към него дори на шега. Тази илюзия раснеше оттам, че за него перфектното изпълнение на обществените ангажименти, включая непеенето на висок глас в банята, го караше да вярва, че хората ще го избират за любимец и доброволно ще го поставят в своя център. И с глупост недейте си го обяснява - Теофил знаеше, че дава бедна радост за тялото и разбираше, че любимец не ще стане. Но усърдното градене на перфектност беше замъглило съзнанието му и той не можеше да свикне със скучното „така е”. „Така е, да, всички са наблизо, но аз съм никъде” – тормозеше се излишно Теофил, макар че кои сме ние да го съдим? Вие бихте ли приели заради едничкия си вкус към обезтелесеното да се реете без посока? А да организира бунт на обезтелесеното би довело до провал за Теофил - най-много да открие другари обезтелесени и те да са чували за думата изнурен. Или да навлече телесния гняв на съседите си, които биха чули пеенето му през издайнически тънката стена.

Затова Теофил продължи своя път с ръце в джобовете, но без да носи камъни и без да свива кукиш. Страхът му беше, че като срещне някого и му стисне ръката, обикновено го втриса и вкусът на онази плодова гадост срещу втрисане удря право о небцето. А Теофил го втрисаше, защото всеки човек - повтаряше той - е море, където се гмуркаш, плуваш, дори плюеш, търсиш съкровища и в крайна сметка излизаш освободен. Многобройните гмуркания на плитко обаче бяха сринали имунната система на Теофил и поради това го втрисаше. Мисълта, която го успокояваше, бе, че така и така по света има твърде много морета, та надали някой се е гмурнал във всички, и то без често да се наранява. Но той продължи да се изкушава с гмуркането - назначаваше живот на всеки познат, определяше наум как ще го види след двайсет години, макар да знаеше, че седмица по-късно малката им връзка ще е история... Разиграваше въображаеми състезания на въображаеми игри и дори подреждаше прилежно и с леко криволичещ почерк онези, за които се сещаше. Накратко, Теофил беше самотник, който не можеше да понесе, че се нуждае от хора, и затова им се отдаваше безразборно.

Веднъж Теофил се връщаше празен пеша от среща. Толкова празен, че този път разиграваше наум състезание между римските императори, а не между приближените си. Щом се върна – той го знаеше – стаята му говореше. Галейки егото си с убеждението, че това ще остане само за него и завинаги, Теофил умишлено не светна в първия момент. Разбра, че някой го чака. Грижливо прегърна поредната си тайна и светна. И ги видя. Видя предметите. Дотогава ги забелязваше само като елементи от едно цяло, което и той не знаеше какво е. Видя картината, която винаги бе смятал за очевидна. Този път не беше очевидна, сякаш за нейното присъствие точно там и тогава са се борили всички римски императори. Видя и един кабел. Самия него. Битието му, не по-малко телесно от всячие друго, вцепени Теофил. Наскърби го тишината, в която неговият кабел беше принуден да живее. Скоро той се разплака, а сълзите му потекоха в четирите посоки на света. Единственото, което успя да каже, беше следното: "Всички тези неща стоят тук на тъмно и нито веднъж не са се нуждаели от хора. Защо тогава аз да се нуждая?"

Това беше първият път, когато Теофил изпита срам от себе си.