За резюмето в резюме

всяко ново "истинско" идва да покаже

че предното менте било е

и така ще бъде до безкрай

За пропуснатите обаждания

не искам да те виждам
но искам да ме търсиш
макар че няма да умреш за мен

Хазарт, pt. 4

Демиан беше уморен от надмощието на фактите и дори бе сънувал апокалиптичен сън, в който краят на света бе обрисуван без катастрофи, а като призрачно събиране на маси от хора пред паметник-мастодонт, където една социологическа агенция съобщаваше резултатите от глобално допитване, според което "нещата" са малко над 60 % факти и на огромна преднина бяха останали всички други възможни отговори, включително и този, за който Демиан агитираше.

Той се сблъскваше с ежедневни случаи на хора, изпускащи срока или автобуса си от недоглеждане или "нещо" друго; грешни разбирания на грешно казани думи в грешни изречения, при които всичките грешности се неутрализираха и накрая излизаше "нещо" с претенцията за правилно; размествания на огромни пластове, невидими поради това, че навсякъде "нещо" се случва и нашите сетива никога няма да бъдат достойни да наложат своята справедливост над движението на всемира. Демиан се възхищаваше, но отчайваше от положението си на средина между две бездни - тази на глухото пасивно съзерцание, което никога не му беше позволено, и тази на усърдното чоплене в посока безкрайността, което му беше наложено отрано и той така и бе лишен от възможност да стигне сам до него.

Така, за да се освободи от есхатологичното напрежение, Демиан замина сам на велосипед за малкия областен град М., където се захвана да раздава своята справедливост. Неговата справедливост беше от по-различен порядък. Той бе презрял фанатичното повтаряне на познатите ни лозунги за търсене на обективната истина, защото и най-обективно търсещият истина е подчинен на фактите и техните малко над 60 %. Само че в светещите очички, опяващи за "придържане към фактите", Демиан съзираше святата надменност на онзи, внушил си, че добродетелта му е основание да вярва, че е видял фактите. Ами ако това, което твърдите, просто не е така, господа? Питаше Демиан, а отговорът бе светкавичен - "как да не е, вижте фактите". "Не мисля, че мога да ги видя, но се прекланям пред вашия талант да сте едновременно тук и там, при видяните от Вас факти." Ремарката му се удряше в пантите на вратата.

Демиан избираше коя позиция да заеме не според фактите, защото той "виждаше" ограничен кръг факти, а според това кой умееше да се защитава по-добре. По-технично, по-надъхано, по-забавно, ако щете - в опитите за изкривяване на "обективната" истина той виждаше едно мъдро смирение пред нашата ограниченост, обрекла ни да бъдем средина между две бездни. Той не просто защитаваше авангардния поглед, но го защитаваше авангардно - така че онези над него, от които зависеше дали да приемат решението му, не го разбираха и се чудеха какво по дяволите иска да каже. Но тъй като те бяха научени да дирят обективната истина, а не да размишляват за бездните наоколо, за тях бе достатъчно, че написаното от него звучеше образовано, а всеки образован, както знаем, е минал един бърз курс за нуждата от придържане към фактите.

Никой не разбра нихилистичната мъдрост на Демиан. Решенията му налагаха една нова справедливост, нямаща нищо общо с добродетелта, и бяха цитирани като задължителни в търсенето на обективната истина. Това е абсолютен факт!

За детските ясли

да говоря за теб
е като чесане на пъпка
поспира да сърби, но после ме боли

За Т.р.а.г.е.д.и.я.т.а.

... а най-лошото е
че като се събудиш утре
ще разхождаш мъката си на каишка

Темпорално

Щом ме приемеш - тогава съм изцяло в бъдещето и неговите незабавни обещания. Понеча ли да измисля поредната простация, раждат се редици от простации, акуширащи идеи, а идеите подчиняват объркания разсъдък.

Щом ме отхвърлиш - тогава съм изцяло в миналото и неговите досадни напомняния, че не съм за тук. Нещо по-ужасно - не просто се връщам, а отстъпвам по-назад, така че вратите за напред се залостват. Ефектът от отхвърлянето засенчва дори ефекта от "преди".

Ти ми напомняш, че животът може да се сведе до бродене в името на онези и онзи, който ще хване клещите и ще извади най-доброто от тебе, така че да станеш себе си. И пак ти ми напомняш колко нещастно е да не използваш клещите, когато ги имаш - защото чрез теб виждам себе си отвътре и чакам това отвътре да избухне отвън.

А кога ще бъда тук и сега?

Ще изгоря

люшкам се из бездната с лозите

по теб - дълга изтъняла лоза

все по-дълго, все по-дълго...

нека:

стоим далеч от рохките стени

гмурнем се дълбоко до самата смърт

все по-дълбоко, все по-дълбоко...

лепкави неща ме лочат-точат

вдигат ме от пода

а замайването се сгъстява

все по-гъсто, все по-гъсто...

издърпай ме навън

не ме оставяй вътре

нека тъжната канавка да гори

все по-светло, все по-светло...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

сега съм сам

заклещен и изсмукан

завинаги във тъжната канавка

пулсираща, дълбока, изтъняла

не толкова мрачно, не толкова мрачно...

сега съм сам

заклещен и изсмукан
в дробовете шари на любовта
божията кръв - черна и антична
не толкова мрачно, не толкова мрачно...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

ще изгоря

ще изгоря

Extra Life - I'll Burn

You are the long thin vine on which I swing across the Vine Abyss
Longer each time
Don't ever swing back to those firm sides
Let's hang so deep I die from this
Deeper each time, deeper each time

Viscous things are licking up, picking up
and vertigo, it thickens up
Thicker each time

Stretch me out, don't let me out
Let's set that sad pit ablaze
Brighter each time, brighter each time

However all this may turn
I'll burn
Never let up, never learn
I'll burn, I'll burn

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
In that deep-sea hair-thin tar pit where all vibes come from
It's not so dark, it's not so dark

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
Lungs filled with love's blackest and most ancient ichor
It's not so dark, it's not so dark