aLter-Lego 2: Самосъжалението

Неделният следобед боли – мислеше си Теофил, докато лежеше в съзерцание към тавана. Той за пореден път беше предпочел да играе на сигурно и да не излага тялото си на показ. „Тялото е открит нерв, достъпен за всякакви унижения” – приумието му беше хубаво, но безсмислено, защото никога не намери достоен да го сподели нему. Или пък той самият не вярваше, че е достоен да споделя. Съзерцанието на Теофил се събуждаше именно в следобедите на неделя, защото във всички останали възможни моменти той страдаше, че ако се отпусне да съзерцава, свободното място бързо ще отеснее и все някой ще го отхвърли с безразличие или карфица от себе си. По-късно, безвъзвратно късно, Теофил научи, че свободното място е онова място, което сам си заявиш и всъщност трудното е не да печелиш от въображението си, а да се грижиш за него, след като си спечелил. Теофил предпочиташе да е на губещата страна. Изповядваше се по губещому.

„Възможна ли е анонимност като моята? Набелязал съм си целите на един вече известен човек, а всъщност кой съм аз? Един ступор. Прикривам ежедневните си липси с повече цели само за да установя, че увеличаването на цели увеличава моя личен срам от евентуалното им изпълнение. И продължавам, защото не мога да се спра. Създавам си цели, за да успокоя тревожните размисли за моите липси. Но няма какво да ме успокои от огромния товар на целите. Внезапно забързвам ход в своята изостаналост, но така разтягам мускули и приветсвам поредните липси. Защо, след като изпитвам дълг към себе си в най-трезвия смисъл, не мога да се убедя, че този дълг е всичко, което съм и ми предстои? И защо, ако съм толкова изпаднал, не преставам да усещам дълга – в редките моменти, когато повдигам глава и виждам само сенки на моите приятели и техния добре обслужван дълг?

Възможна ли е второразрядност като моята? Когато зрителите случайно забележат с крайчеца на очите си смешните ми движения, тяхната подигравка се отпечатва по лицето ми. В този момент събирам сили и дори понякога се опиянявам от възможността да се докажа. Уви, по-буйно дори от подигравката е онова, което се стоварва, щом разбера, че тази подигравка е била рутинен жест, не смея да кажа дори на внимание. Насочват се към друг и пропадам, сякаш моята съдба е в чуждите ръце и погледи. А всеки, абсолютно всеки, независимо от благостта на характера си и възможните обноски, е един пръст, насочен към мен. Пръст в насмешка. Пръст на доминацията. Ужасно е да не можеш да си представиш света без борба и все пак да ти прилошава от борбата, когато си слаб. Да ме поробват и край! Дори за това нямам смелост. Моето присъствие сред хората с пръстите е по-лошо и от поробване – то е постоянен страх от бъдещото поробване. От тях зависи и времето, и наказанието.

Възможно ли е себеотвращение като моето? Изцапан съм вовеки. Нулите и единиците, представляващи жалкия ми живот, са кофата с кал, полята върху стената. А стената – това трябва да е все по-здравата ми, все по-могъща и уважавана творба, с която ще остана в нечия памет. Паметта обаче се управлява от нули и единици. За какво изобщо градя, като калта няма измиване? Не мога да я измия, защото ще разруша покритието й и няма да се върна никога в онзи същия момент, когато строях това покритие и го свързвах в едно с всичко. Това съм аз – настойчиво градене на фона на кал, лашкащ се между непреодолимото желание да се тласна със засилка към калта, и откъслечните дози морфин, озаглавени „всеки трябва да извърви своя път” и „никога няма да видиш своя живот отвън, за да знаеш със сигурност”.

Възможно ли е безхаберие като моето? Научил съм се на примитивен ентусиазъм, а се отказвам със скоростта, с която измислям оправдание за отказа си. От дълго време е невъзможно да изпитам удоволствие от своя успех, защото моите изисквания към успеха са невъзможни. Той е длъжен да покрива не само времето, през което съм го готвил, но и времето, което съм изгубил. Ако първото е лесно за пресмятане, то второто не е, така че никога няма да се примиря с елементарния факт на успеха си. Посвещавам малките си победи на погребания в небрежност талант, като че ли това ще го върне. Погребаният ми талант иска да живея, а аз умирам с нарастващо усърдие. Признавам си, развих потребност да повтарям, че изпуснатите моменти не се завръщат. Това е емоционална фригидност, не е ли?

Да, всичко това е възможно, но по-лошо – аз само си го представям като възможно, а то се случва – тук и сега, и то без мен. Точно така – няма истина, която да не ме е пернала и завлякла към пропастта. Няма бич, който да не съм понесъл. Само че аз само ги понасям, а някой друг живее живота ми. Този някой все повече не иска и да чува за главоболията, които му създавам. Бездната между двамата се разтваря, а на мен ми се гади от скука.”

След като приключи с измъчената си терапия, Теофил стана, полюля се и видя същия свят, който беше оставил. Май го беше оставил в един привидно отдалечен момент. „Светът никога няма да ме удари по главата с проникновението си, докато аз не се ударя няколко пъти и не го изтупам от небето” – бодро изтърси той и тръгна да тича, докато остане без въздух и покани на гости другия възможен свят.

Юбилейно

Любовта трае три години само по списания, в които хора изживяват живота, който им липсва. Или не, може и да са прави - любовта наистина трае три години, после спира изобщо да "трае" и започва да "бъде".

Sein-ът на любовта се превръща в dasein на четвъртата година. Такова е редовното развитие - три години не си знаел в какво ще се превърне любовта, а накрая тя се превръща във всичко. Но за да се превърне във всичко, тя не трябва никога и по никакъв повод да е била нещо. Погледът над себе си внезапно се изкривява и се трансформира в поглед над света. По същество обаче този поглед е все така разфокусиран, което гарантира ежедневната изненада. Dasein-ът на любовта не се свежда до каквото и да било.

За да обичаш на четири години обаче, трябва да имаш под ръка нещо достойно за обичане, което самият ти да си достоен да обичаш. Трудна задача, доколкото това значи да се движиш в различна посока от другия, но винаги гледайки го в очите. Така поставено, много лесно може да се загубиш, още по-лесно може да се спънеш или да ти се уморят очите, резултатът обаче винаги ще бъде отклоняване на погледа. Или обратното - втренчваш се и хората те избутват в своя живителен тръс към случващото се наоколо. Това е илюзията, на която се крепят много страхливи любови. Техният страх се развъжда от усещането, че все някой все някога все някак ще премигне пръв и статичната им картинка ще рухне.

Болезнено вярно е, че онези, които трупат достойнство в чуждите очи, накрая развиват свръхчувствителност към нечие присъствие - като присъствие, което отнема от друго присъствие и сваля нивото на живот с всяка следваща споделена минута. Четвъртата година ти дава решението, което си търсил цели три преди това - разбираш, че достойнството ти е несъвместимо със суетата и обичта, която ще получиш, винаги ще се нагласи в безумно точната пропорция и ще пристигне готова за консумиране на прага на дома ти. Четвъртата година е архитектурна.

Онези с трите години смятат, че готовата постройка задушава. Аз казвам, че освобождава, защото вътре в нея най-сетне можеш да шариш спокойно гол до кръста и да знаеш, че настъпваш свой терен. И щом се събудиш, да почувстваш онова тихо успокоение на съзерцанието и да си кажеш - това всичко се е случило на мен.

Това всичко се е случило на мен.

Излъган, pt.2

Събудиха ме в три през нощта. Точно когато боли най-много. Предполагах, че е нарочно, но на тях им липсва финес, че да ги обявиш в нарочност. Преобръщах се, докато ги слушах.

Не се страхувай! Отпусни се! Водата сама ще те поеме и ти ще заплаваш. Краката ти ще те носят по повърхността!

Получих позиви, но не знаех как да го заявя. Намериха ми леген, за да се оправдават с капризите ми. Натопих си краката - предупредиха ме, че без отпускане няма никога да се науча да плувам. На мен ми беше просто студено, но това заглъхваше като ненужна фраза из тяхната далечина.

Ще излъжа, ако кажа, че не се намерих дълбоко надолу заради собствената ми гордост. И гордост, и страх от себе си сред това гъмжило от непревземаемо кротки и доброжелателни хора. Сега те щяха да получат наказание за своята кроткост.

Вдишах вода. Дробовете ми загълчаха, кожата ми избуя. Вече не чувах какво ми викат. Нищо не можеше да ме нарани повече. Отпуснах се и потънах целият. Дори не се опитах да се спася, защото всеки път нагоре беше верен, а аз исках да знам точно един и да избера него. Но как, щом съм отпуснат? Нищо не можеше да ме нарани.

Когато ме намериха, кроткостта им беше изчезнала. Върнах се в съзнание. Върна се и вината ми. Чувствах се неприятно, че съм развалил чуждата кроткост, макар че именно тя ме стовари на дъното на водата. Бях отново стегнат и можех да гледам в очите, без да премигвам. Водата не успя да ме пречупи и аз останах безизразен от тази победа.

Излъган

Ти беше единственият ми свободен вход към света. Вярвах, че щом веднъж проникна от другата страна, хората ще отворят своите прозорци, а мъдреците ще раздадат своите отличия. Вярвах.

Влях се в живота заради теб. Но докато той се вливаше в мен, аз усещах, че ще нося белега си до самия край. Тогава за първи път ти казах, че разреденият въздух ще ме убие. Ти се засмя и полата ти също се засмя с теб.

През цялото това време се присягах да разбера какво ми се случва. Но ти - неозъбена чистота на духа - ми забрани всеки опит да не живея. А аз исках да знам защо точно живея.

И сега, препълнен с живот, но все така празен отвътре, се обръщам към теб и виждам чудовищното. Не си ме хвърлила в света, а в твоите обятия. Моят вход е бил една задънена улица. Няма да изляза никога оттам.

Завинаги твой. И никога себе си.

Полит обзор, август 09

Силни страни:
- Уволнението на Петко Сертов. Сега едва ли медиите ще имат запазена страничка за ДАНС, което е чудесно. А последвалото напускане на Алексей Петров е още по-добър сигнал, независимо, че едва ли ще узнаем какво стои зад него.
- Премахването на мълчаливия отказ от екоминистерството. Идея, която е редно да бъде възприета от цялата възможна администрация и без нея оптимизацията няма да се случи дори с трицифрен брой съкращения.
- Свързването на системите на НАП и митниците. Всяко намаляване на човешкия фактор в тези области е идеално, друг е въпросът, че ако контрабандните стоки не влизат у нас, нищо чудно потреблението да падне още повече.
- Специалните звена на МВР и ДАНС ще бъдат подлагани на детектор на лъжата. Повече комерсиален трик, но важното е, че промяната настъпи по желание на самите полицаи.
- Конкретните мерки за ревизия на предишното управление - одит и парламентарна комисия. Най-сетне да видим действия, а не лаене по оставеното наследство.
- Изискването за 2 лв. минимален капитал за ООД. Наивно е да вярваме, че това е великата краткосрочна панацея за бизнеса, след като мотането из банки и други институции е все така мудно. Но тази реформа беше необходима.
- Разпореждането за рязко намаляване на заплатите по бордовете. Имайки предвид липсата на прозрачност по тези бордове и познатите лица там, то съвсем не мисля, че е популистки ход. Иначе не по-малко правилно би било висшите етажи на администрацията да настигнат заплатите на бордовете, но това ще е жив цинизъм точно сега.
- Минаването на НАПИ към МРРБ. Важната новина тук е, че размиването и дублирането на компетентности най-сетне ще отпадне.
- Решението за намаляване на осигуровките от 2010 г. Дъвкано до припадък и най-сетне реалност. Няма нужда да повтаряме, че у нас не данъчната, а осигурителната тежест е истинската пречка.

Слаби страни:
- Правителството все още не дава вид на управляваща партия, а на конкурент на досегашните управляващи. Предизборната реторика, стигаща до агресия, винаги прикрива невъзможност за справяне с настоящето. Разбира се, и българинът не може да осъзнае, че доброто управление няма нужда от крещящо медийно присъствие.
- Неяснотата и противоречивите информации относно големите проекти като АЕЦ Белене, Булгартабак, Кремиковци и пр. Дянков е убедено анти, Трайчо си трае, в крайна сметка единственото ясно е, че има анализи, срещи, конференции, дружески напивания и ще станело още по- и най-ясно. А разходите по тези проекти са половината дефицит.
- Поредната порция "защитници на националната сигурност", този път назначени за областни управители. Както и с Божидар Димитров, проблемът е отново в противоречието между намеренията на ГЕРБ и тяхната реализация, както и в двойния стандарт, при положение, че обществото си има ясно формирано мнение по въпроса.
- Типично физкултурното изказване на Цветан Цветанов, че полицаите няма как да са виновни и той би ги оправдал винаги. Няма нужда да си припомняме случая с Чората, за да стане ясно защо не е прав, по-скоро ми е чудно как политик, научен като робот да повтаря, че "законността е най-важното в държавата" си позволява да излезе от схемата. Хм?!

Възможности:
- Септември идва, а с него изтича срокът за редица жизненоважни доклади - например за строежа на трите магистрали, които вече се превърнаха в символ на амбициите на ГЕРБ. Е, значи най-сетне няма да има доклади и конференции, а нещата ще започнат да се случват.
- Отпадането на план-приема в училищата е сред ултимативните мерки, които са заявени отсега. Най-сетне училищата няма да лежат на стари лаРВи, а качеството на обучението ще стане критерий.
- Закриването на държавните агенции - равносилно на реформата с НАПИ: ясно разделение на отговорностите и компетентностите. Относно БЕХ работата е доста по-сложна и избягвам да я коментирам, но безнаказаността им, която се разкри в последните дни, не може да не намеква недвусмислено какво се случва и там.
- Сигналите за корупция срещу предното управление няма как да избледнеят само два месеца по-късно. Тепърва ще се разкриват още практики, защото всеки ще търси оправдание защо министерството му е пред фалит.

Заплахи:
- Съкращенията вече стават ежедневие, а синекурниците от предишния мандат са едно доста силно ядро, което отсега настръхна срещу Борисов. Ако се изпълни цялата административна реформа, нищо чудно и това управление да влезе в аналите като неразбрано и непопулярно.
- Актуализацията на бюджета закъснява фатално много, а антикризисните мерки от предизборната програма все повече се удрят във всевъзможни законови, финансови и други рамки и се пукат.
- Законът за амнистията препречи всякаква възможност за търсене на отговорност на предишните управляващи. Освен ако не се докаже умисъл, с което България ще запише името си в Гинес. А ако направим проучване, то хората на първо място искат изедниците да бъдат тикнати зад решетките.
- Шавливият електорат на ГЕРБ ще иска поне по една пикантерия на месец, а Борисов е склонен да се подаде на емоциите, сякаш това ще убеди най-скептичния народ в света да му се довери до гроб. Поне благодарение на това хора като Дянков започнаха да пускат шеги.

Магистратика на бита

... А всъщност проблемът на българските магистрати може да се обедини под клеймото "липса на технократщина". Те просто се вълнуват твърде много от всичко, което се случва извън съдебната зала. Съвсем не мисля, че корените на явлението са в човеконенавистния им характер, съчетан с трудно детство, безброй удари под кръста и мания за величие. Не! Магистратската шавливост е също така белег на нездравословно любопитство или дори просто на ненавременно авантюристичен натюрел, попаднал не където трябва. Във всеки случай, стигам все повече до извода, че българският магистрат трябва да расте в саксия, докато един ден саксията не бъде преместена на алабинския перваз. За да си остане там завинаги...

И ето, аз почвам и вече си мечтая за перфектния магистрат, който "с добродетел и сила съдбата си сам изковава". И мечтая...

Той става от сън по-рано от вас, защото ветровитата ръка на уюта го отблъсква далеч от всяко хоризонтално положение. Тревожен се отдава на своето хоби, за което вие никога няма да разберете, а дори по сводки и анкети той ще го прикрива умишлено. Че как, нали иначе сам ще се изнесе на борсата за усмихнати корици... Преглежда пресата, колкото да се увери, че всичко е по старому, значи нервите не си заслужават. Щом нервите не си заслужават, той има брилянтно алиби да се изпъне на случайността, тя да нареди алгоритъма си и животът му да свърши като едно обикновено бачкане-ядене-спане. И да е щастлив от това. Мрънкате ли? Еснафщина ли? Намерете тогава вие щастието в еснафщината. Или не, по-добре си отрежете главата и се разходете с нея в ръка, докато не разберете безсмислието на собствения си бунт.

На обяд си взима баничка, от мазните. Но не припарва до баничарницата на магистратите, а се разхожда до другата, вечно подценяваната алтернатива. Винаги ще има друга. Важно е да не битува по места, известни като сбиртоци на магистрати. Важно е също така за физиологията му да се пречисти от занаята си за момент - та нали е единственият, който се занимава с него в работно време. На връщане среща познат, но се отнася студено с него, оглежда се уплашено за досадници. Я, ама той имаше рожден ден днес. Честитрожденден - пестеливо. Всяко честитрожденден се тълкува разширително, значи е опасно.

Време е за заседание. Приятно му е пък. Хората са школа, за която му плащат. Той винаги ги е насърчавал - дори когато му отмъкнаха това удоволствие и той страдаше малко, след което за първи път разбра, че процедурата няма да го сломи. Насърчавал ги е и въпреки ниската им култура, която би отказала онези, жадуващите да надвиснат над хората и да скрият зад институционния си силует уплахата, че някой се съмнява в тях. Всяко оправдание с хората за сметка на правото би накърнило репутацията му - не онази, разбира се, а тази, да, същата. Репутацията на огледалото в пет сутринта. Излизайки от залата, той не оставя хората там, а ги взима със себе си. И твори въображаеми епизоди, така че да компенсира липсващия живот чрез правото. Интересно, че никога няма да разбере дали е успял да постигне ефекта, защото едната половина винаги ще липсва.

Докато другите приключват деня с мисълта за поредния слух, той махва с ръка и отказва да коментира. Макар да знае, че слуховете са все по-верни, а хората - все по-грешни, и макар да няма излишни илюзии, защото не е сляп пред проблемите. Не е сляп, просто премигва. Отказва да коментира, тъй като всеки слух парадоксално снижава морала. Така де, ако те плюят, няма да се поправиш, а ще разпериш ръце като ангелче с думите "каквото и да направя, не мога да променя общественото мнение". Той обаче не се влияе от общественото мнение - има си факти, да ги гледат. Знае, че дори да е плешив и с шкембе, не могат да го побутнат пред силата на фактите (му). Затова излиза доволно преуморен от работата си. Стига чистачките да му напомнят колко е часът.

Той никога няма да управлява, макар че знае всичките ви игрички и дори си позволява да гледа коментарните студия по изборите. Нему не липсва воля за разправии, пък и дори той е склонен да повярва, че има дълг към интелекта си. Знае обаче, че извисеността не се докладва от вещо лице, а идва тогава, когато си стъпил на мястото си и никой не може да те убеди, че има по-хубаво. За него няма по-хубаво от безплатната школа в зала. Не му обяснявайте, че да си мениджър е все по-ценно в нашия ултра-хипер-гига свят. Той го знае по-добре от вас, защото наблюдава как мениджърството убива дори красивия в своята фригидност към настоящето занаят, заради който спи по-малко от вас. Но точно заради това, ако ще мениджърите да изтровят живота му, ще вярва, че те ще изтровят само настоящето на правото, но не и него самото.

А ако щат да изтровят и правото, то вярата му ще остане непокътната. Защото той е отвъд настоящето. И е технократ.

Каква поредна мачо драма

Каква наистина?

Водещ: Много лесно е да кандидатстваш за това, да се бориш в кампания, много трудно е да носиш отговорността, вие сега ми казвате, че е лесно. Защо е лесно?
Бойко Борисов: Лесно е, защото имаш телефон с копчета и който министър ти трябва, какъвто проблем има зависи от теб да го решиш, затова е лесно.
Треньор от А група: Вижте, ние сме сработена машина, ако ми позволите сравнението, отборът представлява един добре работещ организъм, който... Като имаме проблем, просто се събираме и го решаваме, това е...

Бойко Борисов: Като отидох в МВР да навестя министерството, първо отидохме в моя кабинет.
Треньор от А група: Усещането да се върна на родния ми стадион беше, как да кажа, неописуемо. Сърцето ми завинаги ще остане там. Радвам се, че феновете още ме помнят с добро.

Бойко Борисов: Затова, как, „визионер” ли беше тази нова дума, която чувам...
Треньор от А група: Смятам, че вътрешният интериор на отбора е добре сложен.

Бойко Борисов: Божидар Димитров в момента се занимава с българите в чужбина. Помага и на Вежди Рашидов.
Треньор от А група: Момчето е младо, талантливо... Еднакво добре играе на всички постове. Слуховете на кого е син само му пречат. Пак казвам, важното е, че чете играта, има всички качества да е в титулярните единайсе.

Бойко Борисов: Той каза, благодаря ти за това отношение. И каза, знам, че имате колан черен по карате, аз имам по джудо, искам така да водим разговора вече с вас, детайл по детайл.
Треньор от А група: След като ходих на стаж в школата на Барцилона мога спокойно да кажа, че отборът ни по нищо не им отстъпва. И те като нас залагат на пакетното придвижване и честите пасове по земя. Всички в школата се развълнуваха, като им споменах за нашия отбор. Досега ни свързваха само с киселото мляко, но това скоро ще се промени.

Бойко Борисов: Ами, защото тръбите минават през Русия. Той казва – аз ви давам още два млрд., препродайте си го, ама се разбери с Путин как да си го докараш. Сиреч, това е малко като на сватба. Това, което се обещава, не се дава веднага. Един казал – аз давам и кравата, и телето, и всичко нататък.
Треньор от А група: Ами, вижте сега, отборът не може да се движи само на вода и въздух, нали? Трябва много пари, трябва да налееме много пари във футбола и тогава ще гледаме красива игра по стадионите. Ама как да стане, като младите само знаят да стоят в компютърния клуб?

Бойко Борисов: Ама „ние ще арестуваме колите на наркодилърите” – абе, нареди ги на паркинга пред НТВ и кажи – ето това е на Ицо Шпека от Коньовица, ето това е на Пешо Тарабата, да ти кажа браво. И сега съм казал – щом ще ги, искам ги.
Треньор от А група: Аз съм казал на отбора - излизате и биете, това е. Направили сме разузнаване, знаем кои са силните черти на противника, направихме разбор. Вярвам, че ще биеме. Ако не сега, то в следващия мач сто процента.

Водещ: Желю Бойчев тук стоеше вчера...
Бойко Борисов: Пожалих го човека. Гледах го. Той щеше да заспи и няма какво каже.
Треньор от А група: Мисля, че изпуснахме съперника и трябваше да го довършиме в края. Доказахме, че тяхната държава е изкуствено създадена, с указ, и не могат да се мерят с нас. На реванша ще ги смачкаме с повече.

Водещ: БЕХ е енергийният холдинг.
Бойко Борисов: Да. Абсолютно ненужен, който съм сигурен, че ще го затворя.
Водещ: Кога?
Бойко Борисов: Ами сигурно в най-скоро време, защото е абсолютно ненужен орган.
Водещ: Защо?
Бойко Борисов: Е за какво е?
Треньор от А група: Не ги знам тея, чиновници ли са, какви са, но ако мислят, че могат да се гаврят с нашия скромен клуб, то да видят първо какво се случва по богатите страни, така да се изразя, какви далавери и корупция е... Ще получиме лиценз за стадиона, защото така трябва.

Водещ: Четохте ли интервюто на Станишев?
Бойко Борисов: Не. Не се интересувам от провалени политици.
Треньор от А група: Няма да коментирам съдията. /Сваля микрофона с отработено движение, макар и забравил да го изключи, става и слага край на пресконференцията./