За предрешеното и без капка интрига

стената отсреща побеждава

не защото е съвършена

а защото няма съзнание за себе си

Конфликт

Имам теб (по принцип). Тогава защо са ми други? Нуждите ми от общуване са задоволени.

Нямам теб (в момента). Тогава защо да си губя времето с други? Сурогатите са ненужен компромис.

Накрая един портиер изхвърлил отрязаните епизоди от Алчност на Щрохайм, защото сметнал, че това са излишни дубли и на тях нямало нищо интересно.

Излъган, pt. 24

Увличаш... Увлич... Ув.........

И така, докато цялата съпротива бъде изрита и изтрита. Безкрайна свобода ще се намести - толкова безкрайна, че да не остави място за друго и да задуши света с най-невидима принуда. Тялото ще говори само, само тялото ще говори. Ще си озарен от онова, което остава неизказано.

Дрогата във вените ще прави забавни реакции, а все по-нервното очакване за още ще роди свръхболезнената абстиненция после. Когато тя се прояви, това ще бъде малък край на света - защото азът пак ще бъде аз, но той ще помни и ще държи обиден сметка за предателството и изневярата с лудостта. Ще напомня на самия себе си, че само съпротивата го е спасявала през вековете, а същият аз ще кима в гузно съгласие, но предимно ще се отчайва от собственото си разпадане на спорещи азове-монади. Ако се накаже, ще се окове и ще признае, че безкрайната свобода е имала обратен ефект, а това ще говори срамно за миналото и страхливо за бъдещето.

Обратно в реалността, азът ще се запрещава превантивно и в мъчителната борба за смирение ще съжалява, че нему не е разрешено да действа от свобода, защото името на свободата му е зависимост. Красотата на веществата във вените ще бъде забранена като порочна. Ще се разпръскваш холерично, освободен от постоянния преход към нови изненади. Ще бъдеш пак навсякъде и ще проникваш в чуждите сфери, без да ги натоварваш с разочарованието, че няма какво равностойно да ти предложат.

И всичко това няма да потуши усещането за жива смърт, при това заслужена. И вратът ще е така огънат под силата на дрогата, че никога няма да се обърне напред.

И така ще бъде винаги, докато желая във всеки един момент нещо, което ако имам всеки един момент, ще убия.

Неизговаряни диалози, pt. 3

- Всичко направих заради теб.

- Е, оплакваш ли се. Хубави неща си направил.

- Ама те бяха за теб.

- Ами виж, толкова по-добре за теб тогава. Те са допринесли за твоето развитие, а аз дори не изявявам претенции към тях.

- Но като ги постигнах, какво? Самото им постигане не значи нищо без теб.

- Е, за това вече няма как да отговарям...

Хазарт, pt. 3

Демиан имаше нужното възпитание, за да бъде политически коректен. Не пропускаше белег на специално отношение да мине през ризницата му и дори вярваха, че това се дължи на необичайна толерантност, макар всъщност да ставаше дума за пълна отегченост и присъствие само тялом в разговорите с досадници. Жестовете, означаващи висша привързаност за останалите, за него бяха изпитана рутина и само той си знаеше колко малко влага в тях на фона на огромния ефект, който постигаше.

Тази провинциална баналност в тълкуването на постъпките му докара позиви. Той се присмя на играещите на сигурно, защото привидя себе си в тях - едни вечно забързани тела, невярващи дори в позата си, а ползвайки я за някакви по-бъдещи цели, никога ясно определени и все по-отдалечаващи се. Защо да спестяваме с мъки за нашата свобода, като тя ни е обещана от самото начало? 

Демиан се освободи да бъде некоректен. Един некоректен човек вече е очернен и няма смисъл да се превръща тепърва в коректен. Един коректен пък, именно заради несвободността си, няма и да си помисли за варианта да бъде некоректен, защото излишното мислене е свързано с излишен риск. В този смисъл Демиан беше най-свободният човек в града. 

Нему се разминаха един-два избора за средно важни ръководни постове, както и няколко казионни хубави спомени на добри познати, с които се беше ръкувал. Но накрая гробът му беше най-красиво извезаният и поддържан, тъй като за него се грижеха няколко умопомрачени негови фенове, вярващи, че именно Демиан е бил най-свободният човек в града.

Степени на блогуването

Пишеш, когато чувстваш, че написаното се отнася не само за теб. 

Публикуваш, когато чувстваш, че написаното би било разбрано не само от теб.

Издаваш, когато чувстваш, че написаното може да излъже някой идиот като теб.

За невъзможното абстрахиране

дори да убия всеки фройдизъм
и да се усмихвам повече след всеки удар
белегът е там диагнозата готова