Показват се публикациите с етикет a dream within a dream. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет a dream within a dream. Показване на всички публикации

06 декември 2011

Je te cherche dans les ombres

Тук е. Ето там. Тук, където се надявах да се скрия от мисълта за нея. Там, зад онзи щанд - как го е избрала?! Трябва да избягам, но... Не, не трябва да бягам, как ще бягам, като тя е ето там. Защо не се втурна да я прегърна, да й кажа нещо, да кажа всичко, което не успяхме да си кажем? Ясно защо - тъкмо се уча да свиквам със загубата й. Нагласям се. Ритуалствам. Как да я погледна и да й кажа - ами, загубих те, свиквам. Явно е, че не съм. Нито загубил, нито свикнал.

Лабиринтът на супермаркета ме издава. Засича ме и не мога да откажа разговора - иначе ще стане скандал, а никой не иска да си повишаваме тон. "Хей" - вяло и виновно. Строгият й поглед е самото то, разочарованието, зад което притаена лежи най-чистата любов. Най-правилната любов. "Какво правиш? Да не страдаш за мен?". "Да" - вяло и виновно. "Казах ти да не го правиш. Предупредих те! Как можа да ме предадеш по този начин? Всичко друго очаквах, но не и това." 

Всичко друго очаквах, но не и това - думите отключват случили се модели. Модели, снемащи съпротиви; модели, пред които нямаш права. Не можеш да питаш как се е озовала тук. Не можеш да кажеш всичко, което не успяхте да си кажете. Наказанието - вечна липса. Става и си тръгва. Защото страдам за нея. Този път завинаги.

19 септември 2011

Аз съм...

... лъжепророкът на алтернативното право, което ще снеме субект-обектното разделение или поне неговата средношколска формулировка. Никога няма да запиша на обикновен лист хартия провидението, което изпитвам, щом се загледам в мислите си по темата, защото акцизите по пътя към написаното ще убият оригиналното на моя разказ. Затова пък ще наситя света с мистична казуистика, пълна с носталгия по питагорейството.

... идеологът на удивителни нови социални мрежи. В тях участието ще е не просто въпрос на чест или статус в обществото, а ще се свежда до въвеждането на единен уникален код, визитка на всеки аспект от начина на живот. Кодът ще повлече след себе си бум на сувенирите с негово участие и ще стои красиво на всеки ревер.

... представителят на България на ежегодното първенство по синкретични спортове. Макар все още да не съм спечелил дългочаканото злато, в моите хореографски спектакли се правят епични възстановки на сложни концепти, обяснени с движения вместо с думи. Въпреки че не мога да бъда разбран напълно, съвременниците ми уважават моя провокативен стил и работната ми етика.

... лицензираният мениджър на собственото си време. Зад деловия ми технократски тон лежи корпусът на най-танатологичния комплекс - този, че сме твърде подравнени от времето и следователно хватката е да работим с него отвън, като изкривяваме рамката, а не отвътре, където всички рамки имат еднакви размери. В този смисъл вместо да се завивам с одеялото ми, идентично с чуждите одеяла, ще се науча да го сгъвам по-талантливо от останалите, за да се събира в багажа за планина.

... спартанецът, борещ се физически с вечността. Няколко дребни болки не биха могли да ме спрат от това да се цедя на място със стоманенотежък въздух, докато доброволците поставят невидимите тежести върху цялото ми тяло и очакват да ги понеса при минусови температури. Справям се поне за няколко часа.

... автозаконодателят си, воглаве със съвестната прилежаща му хазна. Също така и полицията, съда... - целият апарат, необходим да се регулирам по един обективен начин. Предстои годишното общо събрание за обсъждане на належащите реформи.

... професионалният интервюиран, предвидливо изпреварил задаването на първите въпроси. Ще им дам да се разберат на медиите с мимики и покашляния, заварващи неподготвена тяхната рутинна мръсотия. Дори няма да съм наясно за какво става дума, тъй като моята задача е само да отговарям.

... отрезвеният и оял се общ работник, който ще се усамоти на село, за да се разтовари от мислите за горните образи.

14 декември 2010

Apparition

Видях те на първия ден, или по-скоро си въобразявах, че съм. Ти беше с някого и съвсем не напомняше на последния славен спомен. Кое е по-вярно - че твоето създаване бе прекалено завършено, за да те сбъркам, или че от самото начало съм градил върху илюзия? Кое е по-силно - желанието да те видя най-накрая или егоизмът да огледам себе си в твоето отражение? Срещах те случайно, питах за теб и дори бях готов да жертвам някое пиянство, за да обявя дългоочаквания шах. Ти обаче беше далеч, а аз бях скучаещ високоплатен мениджър, който играе на пасианс, така че срещата ни беше възможна, колкото онази между шевната машина и каквото там. Аз пък не съм машина, но не ми останаха много доводи да се защитя. Затова те търся - теб, и още повече момента, когато ще се престраша да дойда в кафенето и да поискам личната ти карта. А после - да се усмихна за пръв път, като разбера какъв точно цвят са очите ти.

20 август 2010

Летен сняг

Красива и висока руса дама ме стряска със самото ми влизане в купето. "Защо гледаше така жадно краката ми?" - пита ме ядосано тя. "Защото са хубави?" - решавам да отговоря, научил наскоро урока си, че оригиналността в напечени моменти е надценена. "Но защо точно краката ми?" - настоява тя и се налага да вляза в обяснения как всеки си има различни фетиши, а нейните крака са един чудесен повод за фетишизиране... През цялото време, разбира се, не мога изобщо да си спомня кога и защо съм я гледал, нали току-що съм се качил във влака?!

Мами ме да се разходим, а аз разбирам редица неща за нея - коя е, кои са родителите й, какво прави в същия влак като мене. Август е, но вали сняг. Защо трябва да вали сняг точно през август?? Така и не ми отговаря на упоритите атаки кога сме се виждали, нито пък какво особено отношение има към краката, които не спирам да зяпам. Води ме към купето си с бясно темпо, защо ли? Решавам да не се съпротивлявам, явно имаме история, но паметта ми е изневерила в най-неподходящия момент.

"Изчакай, само да отида да си взема багажа. Минутка, не повече!" - уверява ме, малко преди да стигнем където ще стигаме. Чакам. Часове. Накрая не се сдържам, отивам и я виждам просната на пода, с ампутиран крак. Календарът на стената показва датата десети декември. Снегът се усилва и не вярвам, че някога ще изляза от прокълнатия си влак.

13 юни 2010

Върху един край на света

Запустяли релси на крайпътна гара в двуизмерен свят. Обрасло и плесенясало, а отпред - един човек, буен и бесен, оклюмал от безброй битки, но все още годен да убива. Каквото и да се появи, ние чуваме само изстрела и продължаваме нататък. Дори лютите му псувни се топят в четиридесетипетградусовата жега.

Синът му се появява на втората релса. Той не може да се обърне, светът е двуизмерен. Каква грешка, да забрави, че не е избил всичките си синове. Злото може да изгуби само по тъп начин. "Татко, - казва той отчаяно - твърде топло е, за да убиваме. А представи си още колко ни остава." Синът е същият като баща си, но жегата го е тласнала да потърси окончателния край. Не чуваме нито звук от неговия изстрел.

Жужането на един милион досадни същества се усилва, докато не виждаме изоставената хвърлена от сина книга. Това е тетрадка, на която с обикновено лепило е залепен етикет "история на света". Отваряме и виждаме безброй снимки и кратки анекдоти за неизвестни хора. В бъдеще по тази тетрадка ще разбираме за всичко, което някога се е случило.

31 май 2010

Метанекрозата

- Върнете ми сънищата!
- Имаш си сънища достатъчно.
- Не онези с хората, другите!
- С какво си ги заслужил?
- С нищо.
- Тогава как се сети?
- Вижте, покаях се. Без причина, просто така, просто сега... Разбрах всичките си грехове да търся истории в сънищата, така че и аз да разказвам на другите, вместо да стоя като идиот и да се радвам на поредния си образ.
- Но ти сам отрече образа...
- Знам!
- Сам го нарече "импотентен"...
- Защото животът беше импотентен.
- И какво искаш?
- Представям си следното: взимам малко момиче от тъмната нощ на моите първи сънища. Превеждам я през площадките на моя безсюжетен театър, в който не само имаше повече логика, а и сънят сякаш беше по-насищащ... Както и да е. Момичето се среща с бездомните кучета, които ме ядат денонощно, а после с влака, който няма как да не ме блъсне. И тъй като тя никога няма да се върне обратно в блудкавия свят на хората, който съм принуден да живея по два пъти на денонощие, то заедно се превръщаме в търкалящи се черно-бели кръгчета и почваме да си търсим мястото в равнината. Срещаме много оранжеви квадрати и винени мушици и поттегляме дружно.
- И след вас няма нищо, защото това вече не е сън, а е реалността, нали?
- Да, да!
- Ха-ха.
- Как разбра?
- Ох, не мога да спра, ха-ха-ха...
- Защо се смееш?
- Много просто. Ти си черно-бяло кръгче.

18 октомври 2009

Матрьошка

Сънувах, че правят филм, в който половината от действието се състои от истинския живот на актьорите. Един от тях се съмняваше, че използват кадрите му за друг филм. Другият филм беше документален и се занимаваше с проблема за следенето на личния живот. Тъй като не беше сигурен дали режисьорът не е пробудил тези съмнения у него нарочно, актьорът играеше и се мъчеше да изглежда неестествен и режисиран. Режисьорът плесна с ръце и каза: "Ето това е животът!" Актьорът плахо му отвърна: "Не, това е киното." А аз ги снимах отгоре.

Откъде почва моята режисура и докъде свършва - не знам.

Освен това сънувах как един кон ми казва "здрасти".

07 май 2009

Интермецо в сол ташак

С наближаването на края на почивните дни се наблюдава едно върховно бомбардиране от сънища на моя територия. Или не, по-скоро изпразванията в и без туй празния ми живот ме придружават насаме с паметта за нощта като наказание за пропиляните 12 часа (или айде 12-х, където х е броят часове, позволен на красивите и умните). В общи линии, нищо ново - много се дразня как ценното време от 03:20 до 03:25 бива заето от упорито повтарящи се мотиви на места, които бих искал да не запомням изобщо поради тяхната анонимност. Но... Който не вярва в споделянето на сънища, да приеме това като споделяне на нещо си друго.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Безупречен следобяд, уважен единствено от скука. Кой знае колко по-безупречно бели стени те зоват, ако не излезеш. Урбанизирана магистрала със строежи от двете страни на изтърканата мантинела. Това трябва да е Младост. Тук не е стъпвал кракът на никой африканец. Отломка от табелата на Верона, но истинският ужас не е нито в тишината, нито в опустялостта, ами в усещането, че всъщност хора дебнат. Разхождам се със забравеното в килера бавно темпо и дори не си помислям, че може да има друга траектория освен съвършено правата. Двуизмерността на моята сънливост ме запраща в една от онези лавки, покрити със зеленина, за които твърдях, че съдържателите им доброволно да се отказали от живота, времето и всичко останало, за да ги държат. Поръчвам си огромно шоколадово яйце и очаквам ресто. Връщат ми петорно повече пари, а угризенията ми са толкова минимални, че угризенията на угризенията заповядват да си тръгна час по-скоро. Накрая си тръгвам с огромно яйце и огромна сума, но бягам. Сигурен съм, че е по-срамно да ме хванат в средата на посредствеността. Защо? Нямам право да показвам емоции по протежение на проклетата си права линия. Тичайки, се обръщам постоянно и не забелязвам, че прецапвам локви от мастило. Спомням си, че съм избягал от квартален театър в идеалния център, като аз останах последен, за да не се окажа най-безпросветен от всички. Вероната се появи отново и си наумявам, че съм на един завой път. Не съм сгрешил. Един завой към какво?

Виелицата зад ъгъла е спомен от задължително забравен филм. Режисирана е по холивудски и един макет на тролей се опитва безуспешно да ме блъсне. Винаги се разминава с малко, но защо - така ми се иска да попадна под него и да сменя мизансцена, докато е време. Такситата стоят простряни и чакат да избера грешното. Готово. Шофьорът е обрасъл Хю Джакмън, който положително няма да ме заведе, където искам. Където и да искам. Всъщност нищо не искам. Повежда ме към квартали, чиито имена съм чувал само от трети лица. Не съм сигурен, че принадлежа на техния град. Доближаваме архаични форми, оживяли кучета, които готвят други кучета, хора без лица и дим. С всеки следващ метър се отдалечаваме от пространството и навлизаме в празнота. Вече нищо не може да ме впечатли по-малко. Кога ще се преметна? А, преметнах се. Гледам отдалеч как безлицев глашатай доближава моя авантюрист в гръб и понечвам да извикам. Празнотата поглъща гласа ми. Следващият опит ще дойде от петите ми. Дали ме чу? Виелицата приключи.