За тъжния край на разходката

развихме мащабни разговори-крепости

докато не видях самотния шофьор на такси

и се стреснах как у всеки дреме по един

Шедьовър

Няма по-приятно усещане в изкуството от това да се бориш със зъби и нокти за удоволствието си. Защото самата борба е удоволствие, а дори по-голямо удоволствие идва накрая, когато приятно уморен направиш равносметката, че си изживял един велик момент на всякакво ниво - сетивно, психическо, физическо...

"Ангели в Америка" е като бароков кринолин, който сам не знае откъде почва и къде свършва. Пуска на сцената героите и си ги взима обратно като хазартен играч, прелива от етюд в етюд като откачила матрьошка. Изисква много, невъзможна е за пълен прочит отведнъж. Но в същото време не е тежкотонажна и тромава, не бълва претенции, а стъпва леко и дори пестеливо. По-забързани два часа и половина (без антракт!) трудно могат да бъдат изпълнени - до степен, че когато дойде краят, да си натоварен и потресен, но в никакъв случай изморен или да ти е доскучало. И да искаш още - защото от всяка сцена може да тръгне самостоятелна постановка и в този смисъл няма нито начало, нито край.

Успехът на една творба винаги зависи от два параметъра - предварителна заявка (амбицията) и изпълнението й. И ако можем да видим недостатъци на някои места в постановката, то е защото заявката й е грамадна. Ако виждаме неравностойни пасажи, то е защото винаги ще има по-равностойни от останалите. Което всъщност е още една точка в нейния актив - така представлението може да се тупа като брашнен чувал и да се вади още и още от него. Така си струва да го гледаш отново след известен интервал от време.

Говорейки за заявката, тук дори не става дума за това, че се представят теми, които са слабо засягани или откровено подценявани в съвременния театър. Става дума, че от един водещ конфликт (хомосексуализмът и неговото приемане) представлението се разтваря във все по-дълбоки и опасни води, стигайки накрая до изначалния конфликт за другостта въобще, за парадоксалната среща между природа и култура и невъзможността да решиш противоречието между двете в личния си живот. Всъщност на сцената не щъкаха хомосексуалисти, ами страхливи и объркани хора, търсещи от слабост упование в другия - който също е страхлив и объркан като тях.

Безспорно е нужна предварителна подготовка, за да се хванат препратките към филми като "Клетка за птици", "Бебето на Розмари" или "Сънсет Булевард", безспорно е и че една чисто американска пиеса никога няма да се приеме безрезервно в друго време и място като нашето сега. Но тъкмо в това отношение режисьорската работа успява да извади текста от социалния й контекст, за да видим Етел Розенберг не като жертва от лова на вещици, а като гузната прикрита съвест на безскрупулния адвокат.

В крайна сметка това е модерният театър - динамичен работохолик. Актуален не просто по призвание, а по необходимост и тъкмо заради това ангажиран с подчертано нетеатрални проблеми, които обаче могат да се решат само от театъра. Но не в архаичния смисъл на думата, а театър като пространство на въображението и ексцеса. На голямата сцена на Народния театър, която никога не се е струвала толкова голяма, както сега, се разиграваха пърформанси, танци, бутафорни бягства до Антарктида, публични диспути... Мащабно, но не по карнавалния начин в стил Морфов, а с мисълта, че всичко е свещено и съдържа в себе си Голямата идея. Подобен висок скок може да бъде перлата в короната на всяка европейска театрална столица.

За неравното уравнение

щом те нямам силно те искам

щом те имам няма да те искам

накрая е едно и също

Славна приказка

Един млад мъж се влюбил в една млада, но вече зряла жена, която бегло познавал. Тя била последният му шанс да повярва в Божественото - чието рекламно лице била. Толкова красива изглеждала. В някои моменти дори си въобразявал, че тялото й шепне как телесното ще отмре всеки момент.

Тя обаче говорела по начин, напълно недостоен на съзиданието й - нахакано и насечено. Колкото повече Красотата й дарявала, толкова по-неуместно звучали тези нейни думи - човешки, твърде човешки. Не бивало така. Наистина, кой бил той да говори какво бива и не бива, когато във всеки един момент би застанал под обувките на своята муза? Да, но все пак няма жива сила, която да ни накара или попречи да чувстваме онова, което чувстваме тук и сега.

Тежък парадокс. Мъжът обаче бил умен и преценявал всички възможни варианти, още преди да види парадокса на хоризонта. Ако би ослепял, би се лишил от едничкия си билет към Рая и не само това, ами животът му би се превърнал в безпросветна агония. Ако би оглушал обаче, би се изправил пред най-съвършеното и при все това достойно за обич същество, само за да усети още по-силно невъзможността на тяхната любов. Не само защото не можеш да обичаш съвършени същества, а и защото тя и без това не го познавала особено, та надали тепърва би го заговорила на езика на глухонемите.

Затова мъжът решил нещата по мъжки. Отровил се, след което се запалил, а за всеки случай паднал от 22-рия етаж на блока си. Самоубил се, накратко. Дори не се замислил дали да оставя предсмъртни писма.

Този мъж така и не познал любовта в краткия си живот.

За справянето с претоварването

дефицити от умора

опаковам ги и пращам ги към ада

на този свят мога и без тях

За безсмислието от емиграцията

всеки град е една задача

ако се случи че не я решиш

няма никога да схванеш логиката

За увлекателните комбинации

и аз искам да летим към кошовете

всеки път да викаме правилните решения

но дали ще имаме някога отбор около себе си