Accidents In Mutual Silence

За томаноидите

2012-02-01T11:55:00.001+02:00

всичко хубаво
но щом не видиш
ще повярваш ли?

За лятото на "нашия" живот

2012-02-01T11:28:00.001+02:00

по-добре да бъде вечна зима
от всяко ново стопляне
ще втриса и ще помня

За предвъзнасянето

2012-01-27T22:35:00.001+02:00

саксофон са пипали няколко от нас
и това не е заслуга на гарбарек
но не е и негова вина

Reality Shopping

2012-01-24T00:07:00.000+02:00

в суматохата на последните секунди
в синекдохата на вечните минути
в епохата на малките часове
пишеш дълго и подробно
почеркът ти е послание
и посланието опива
и изпива мисълта
извивка след извивка
извива мисли и ръце
приспива
а задачата остава нерешена
условието отдавна е изтрито
и край
хартия
точка

Хазарт, pt. 6

2012-01-19T23:20:00.001+02:00

Демиан твърдеше, че всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, твърдеше Демиан. Невинаги всичко беше наред, но всичко ще бъде наред, твърдеше Демиан.

Приятелите на Демиан нерядко поставяха актуални въпроси за дискусия, тъй като във време на несигурност, когато нямаш готов модел за живота от самото начало, проблемите на бъдещето висяха над всеки един работен ден. Хубаво се смееха на каламбурите на ежедневието, докато един тревожен глас не довеждаше до знанието на останалите, че оцеляването трябва да се конструира под формата на стриктен режим.

"Всичко ще бъде наред" беше отговорът на всяка тревога за бъдещата кариера и другите не толкова интересни неща от живота. Малцина чуваха, повечето привиждаха клише, други храчеха над Демиан с усмивки. Никой не вярваше. Никой освен един. Той също не вярваше, но си позволи да пита Демиан какво да прави, за да бъде наред всичко. "Нищо - слънчево заявяваше Демиан. - Стой и вярвай. Или по-скоро не стой, но вярвай. Всичко ще бъде наред."

Години по-късно, застигнати по неволя или с отворени ръце от кариерата си и другите не толкова интересни неща от живота, някои оцеляха, други - не. Няма значение. Онзи дошъл при Демиан един работен ден и му се похвалил, че най-накрая започнал да вярва. Дали заради спомена от напътствията на неговия приятел или просто го беше напекло слънце, но вярвал. "Е, вярвам, а сега?" "Сега - каза Демиан, - сега всичко ще бъде наред. Видя ли? Готов си."

"Но кое ще бъде наред, сега, когато вярвам, че ще е?" "Същото, което е сега. Това беше проектът. Изкачването до върха. На върха няма да се играе спектакъл, и без това е ветровито и може декорът да се разруши. Нищо няма да ти покажат. Ти стана самото показвано. В теб са по-интересните неща от живота."

Всичко беше наред за човека, изслушал Демиан. Каквото и да се случваше с него по дългия му професионалния път, вместо да се гърчи над финалното пенсионно признание, че нещата са били наред, той финтира набедената еволюция и работеше с най-горещата утеха, че всичко ще бъде наред.

За страха от страхливи сигнали

2012-01-19T15:37:00.001+02:00

някъде наоколо едно момче
е пълен двойник и адепт но
тренира пет минути повече

Форми на ужаса

2012-01-19T15:06:00.000+02:00

като очакване за гаф в движение
като самия гаф в движение
като мирис на очакван гаф
като непристъпен град нахлут от всички
като всички смеещи се непристъпно
като неангажиращ смях който ангажира
като ограбена мечта на запис
като субект обект и автор наведнъж
като историк пристигнал след потопа
като жертва историк читател

като преживяващо се преживяно
като гладък басов ритъм от реклами
като късно сещане за явното
като днес не си във форма
като вече няма те защо си тук
като вече няма те защо те няма
като думи на умрял човек
като включване след срока
като хаос от лекарства и устройства
като грозен белег в красотата

като задавяне от ужас след кошмара

Бърза приказка

2012-01-18T01:16:00.000+02:00

Малката хх не помнеше и това я дразнеше много, защото така не можеше да си купува роклички и да ходи по партита със същия ищах. Затова тя стоеше по цял ден вкъщи и четеше, четеше, четеше, така че да поспре времето и да може винаги да има нещо, което ще помни поне за десетте минути, които й бяха отделени за помнене. Един ден малката хх, вече изчела всичко, се научи да помни - да, скъпи зрители, дори това се научава с необходимата доза четене, ако ще да е необходимо да изчетеш всички книги на света. Сега обаче паметта на малката хх си го върна тъпкано за всичките години насилие и я затрупа с помнене на абсолютно всичко, което беше чела дотогава - всеки ред, всеки знак - вече ги помнеше и знаеше, защото се беше научила как да го прави. И така, малката хх никога не се отърва от своето знание и никой нямаше полза от него, защото хората си бяха тръгнали отдавна, убедени, че малката хх е луда и нейната единствена цел е да се научи да помни, ако ще връз техните трупове.

Дотком

2012-01-11T23:13:00.000+02:00

намръщена колона
за теб ще се говори тайно
като шлифен-молтке ще звучиш
в ушите киномански
обладани от киномания
в коя глава се споменаваш
в чия глава се споменаваш
окултни теории ще купуват
да оправдаят обговарянето
на липсващото ти присъствие
все едно дали апостол или демон
издънката на стара ера
възвестилка на нова ера
дъвки и легенди ще разменят
с лика ти неименован
в ложата на грешни премиери
в ложето и в можето
там ще обитаваш
литература и театър
ще сключат труден договор
да те заснемат в профил
кожата ти нека издържи
на бъдещия ламинат
очите ти обаче
непрестанно ще се въртят
само ти няма да се забавляваш

За себесебеотрицанието

2012-01-07T15:10:00.000+02:00

моето твоемногозначене за теб е нищо
не заради липсващото многозначене за твоемногозначенето
а защото ти липсва многозначене за себе си

За полезния афект

2012-01-05T00:01:00.000+02:00

вече осемдесет и малко години
жан-люк не ме е разочаровал никога
защо тогава хора

Новогодишно

2012-01-01T11:44:00.000+02:00

очарованието ми не е от твоите черти
чертите ти не забелязвам
но само щом захапя твоите черти
чертите на света изтривам

както хубавата музика захапва
и прехапвам свойта плът за да се слеем
така захапвайки те бих се слял със теб
и от рамото ни музика ще свири

заплетени в едно ще знаем
отговора на въпроса вечен
как се утолява жаждата когато
музиката и любовта не стигат -

хапеш още

Азбуката на годината

2011-12-30T17:58:00.001+02:00

Албум на годината - White Lies - Ritual

Блог на годината - Flavorwire ; алтернативно този

Възстановяване на годината - Баничарницата на Позитано/Лавеле

Градоустройствен детайл на годината - Тоалетната в Синият лъв

Дума на годината - Eмпатия ; алтернативно Флагрантен

Еркер на годината - Онзи неправилният, на ъгъла на Омуртаг и Крали Марко

Жест на годината - Показалецът на Роджър

Заглавие на годината - Hardcore Will Never Die, But You Will

Интро на годината - Tower 7

Йоко Оно на годината - Деница Гаджева

Клипче на годината - Ще те бия винаги! (tx to GNR)

Лъжа на годината - Ако си го имал, ще те боли повече при загубата, отколкото ако си го нямал

Министър на годината - Ивайло Московски

Находка на годината - Ироничните политпърформанси на Red Crayola

Обръщение на годината - Хелоу, дог от Love.net ; алтернативно Довиждане, вещо лице в СРС

Постановка на годината - Пухеният (макар и технически да не е на годината)

Реплика на годината - "Гледай реклами, те ще ти дадат решението"

Сън на годината - Краят на света като изветрели рокли и разпадащ се пъзел

Топ 10 на годината - Топ 10 на Филмите за 1921 г.

Улица на годината - Марин Дринов

Филм на годината - Меланхолия

Химн на годината - Nyan Cat

Ценност на годината - Паметта

Член на годината - 646 ТЗ

Шишманщина на годината - Нарисуваното ел. табло Зубра до 7-мо СОУ

Ще на годината - "Ще стане", алтернативно "Ще бъда безизразното хлапе и ръката няма да трепне"

Ърбан разказ на годината - Етика на насилието на Васил Георгиев

Юлияна на годината - Дончева

Яснота на годината - "Хората на това парти познават всички, макар че не познават никого"

За промъкналото се ненадейно

2011-12-26T12:53:00.000+02:00

трябваше да се усетя
още щом разбрах
че не обичаш животинки

Post

2011-12-13T00:41:00.002+02:00

в понеделник след големия финал
когато циркът е сгънат
вървя из похабените павета
прозявам се ритмично с тях
мисля си какво да облека
мисля дреболии
мисля паузите от днес
в понеделник вечер
нямам дъх да те обмислям
и се чудя
какво пък ако точно тук
земята спре да се върти
и настани се понеделник вечер
като заседнала планета
нещастието ще гръмне във контакта
освен това се чудя
колко скучно щеше да ни е сега
и заспивам

Сухо

2011-12-11T13:47:00.001+02:00

вятърът ще излекува болката
но няма вятър сухо е
сухи предчертани диалози
накрая е еднакво
остават монолозите проклети
но тях не можеш да споделяш
тялото и разумът са твои
езикът само общ е
но тълкуванията много
и винаги ще се измъкнат
формално ще са прави
неформално друг ще гонят
а ти ще пишеш не защото
има какво да пишеш а защото
те боли и трябва
кожичките ще натискаш
при спомена за нещо свято
свято несподелено
/конструкция идиотска/
несподелено свято чуждо
монтаж с конци по твойто тяло
сухо овъглено тяло
истинският мрак е неописуем
когато дойде нас ни няма
другото е намерение за мрак
без него можем и да минем
а впрочем
как да те боли
когато нямаш право да боли
но как да нямаш право
когато те боли?

Пиеса за живота като рана

2011-12-11T00:00:00.000+02:00

Пиеса за умиране

Лимбо

2011-12-08T02:52:00.001+02:00

ако можеш винаги да бъдеш там
но никога да не отговаряш
то в моите представи ще си
и макар непълна ти ще бъдеш
ще си говоря с теб
ще те създавам
без да ме е срам
ще бъда себе си чрез теб
ще кажа здрасти чао благодаря
ще бъда онова хлапе
за което писах ще умея
да не се отдавам на компромис
необходим но отчуждаващ
ще бъда онова хлапе
което ще крещи безсрамно
ще слуша приказки родени
от хаоса ще бъда
творецът на игри ненужни
за света но не за нас
ще слушам приказки щеслушам
как разказваш
паузите във времето ще слушат
растенията ще плачат щемечтаят
да са както аз и ти
ще бъдем себе си мечтани
ще мечтаем дали мечта е или не
ще забравим себе си мечтани
да бъдем себе си реални
телесни истински могъщи
но сега спокойно спи
за мен каквото си ще бъдеш
но ще бъдеш себе си самотна

Je te cherche dans les ombres

2011-12-06T12:32:00.001+02:00

Тук е. Ето там. Тук, където се надявах да се скрия от мисълта за нея. Там, зад онзи щанд - как го е избрала?! Трябва да избягам, но... Не, не трябва да бягам, как ще бягам, като тя е ето там. Защо не се втурна да я прегърна, да й кажа нещо, да кажа всичко, което не успяхме да си кажем? Ясно защо - тъкмо се уча да свиквам със загубата й. Нагласям се. Ритуалствам. Как да я погледна и да й кажа - ами, загубих те, свиквам. Явно е, че не съм. Нито загубил, нито свикнал.

Лабиринтът на супермаркета ме издава. Засича ме и не мога да откажа разговора - иначе ще стане скандал, а никой не иска да си повишаваме тон. "Хей" - вяло и виновно. Строгият й поглед е самото то, разочарованието, зад което притаена лежи най-чистата любов. Най-правилната любов. "Какво правиш? Да не страдаш за мен?". "Да" - вяло и виновно. "Казах ти да не го правиш. Предупредих те! Как можа да ме предадеш по този начин? Всичко друго очаквах, но не и това."

Всичко друго очаквах, но не и това - думите отключват случили се модели. Модели, снемащи съпротиви; модели, пред които нямаш права. Не можеш да питаш как се е озовала тук. Не можеш да кажеш всичко, което не успяхте да си кажете. Наказанието - вечна липса. Става и си тръгва. Защото страдам за нея. Този път завинаги.

ПРО-ехидно

2011-11-22T13:13:00.001+02:00

:) :)

За неравната крачка

2011-11-21T22:21:00.001+02:00

колкото по-интересно става
толкова преоценявам миналото скучно
и бясно се размазвам по стените

Меланхолия

2011-11-20T23:16:00.001+02:00

"Меланхолия" е един пределно оптимистичен филм. Пределно, защото след него няма нужда да се страхуваме от смъртта - когато тя дойде, нас наистина вече ни няма. И обратното.

"Меланхолия" подсказва, че след края на света идва най-страшното спокойствие - толкова страшно, че можем да преживеем още един край на света, без да ни мигне окото. Но това спокойствие не говори нищо друго, освен че сме необратимо мъртви.

В "Меланхолия" смъртта е занимание самотно. Но краят е еднакъв - not with a bang but a whimper.

Херменевтика за глухи

2011-11-12T19:30:00.000+02:00

вчера от медиите научих
че друго искали да кажат
с тази песен
друго е било посланието
друг сюжет ги вдъхновил
не са я писали нещастни
не се отнася за дъга
останах заблуден но знаеш
клишето е че така е редно
да виждаш онова което виждаш
да оглеждаш себе си във друг
изкуството е нещо лично
огледах себе си но ти ми каза
че това не е изкуство
че нямаш нищо лично против мен
но и нищо друго лично
как могъл съм да не зная
остави песента без текст
като евтина мелодия
като онази пианола
фалшива и нелепа
красивата лъжа изтри
разбра ли ме изобщо?

Неприлично ръкомахане

2011-11-09T10:27:00.000+02:00

Клик-клик.

La vida es sueno

2011-11-08T01:58:00.001+02:00

в съня си се плаша
от сън че се плаша
сънят уязвен е
от чуждо присъствие
на сънища живи
приключили мъртви
те идват за още
в интимната зона
на крайното бягство
ръсят свободност
да бъда поробен
поробвам се сам
свобода да спечеля
да ме оставят на мира
и утре да съм
така си представям
сънища не хора
по улиците
и будя се щом
желая а не
когато съм буден
веднъж обаче
в съня си щом видиш
сън как живееш
на живо ще грееш
и няма да смееш
дори да слепееш
от сън да отстъпиш
сън те развежда
сън те довежда
до пакост
до пропаст
до наркост
и напаст

Истини от пух и прах

2011-11-08T01:54:00.002+02:00

Точно тук.

Агонален манифест

2011-10-30T13:11:00.001+02:00

ще дойдат ще питат
ще искат отчет
какво да им кажа

защо е така
защо не решава
защото за мен е
за тях е така
така без защо
и щом е така

остава ми само
натам да отмина

дори и с причина
причина от глина

и в тази картина
значение няма
дали съм живял
мигът е дошъл
пред него не става
с едно извинение
дълг да не плащам

народът ще чака

за чиста клоака

за светло във мрака

а тялото трака

и то душа носи

и щом се загледа

далеч от народа

от медиите злъчни

от всичко рутинно

ще мисли за свои

лични проблеми

макар че не бива

синдромът подбива

и някоя дива

е кривата нива

на която се жъне

фалшив диалог

твори!

дали?

твори!

уви...

и всичките диви

красиви лениви
сънливи и сиви
и други активи
са друго но не и магия

и нищо банално
не ще е фатално
само фантазия
по някоя аспазия
фикция болна
напук доброволна
не недостижима
не не не не достижима!
и пак диалози
няма магия!
дай докажи го!
няма магия!
и сам не си вярваш!
и сам не си вярваш
но как без магия
дълг да изпълниш
той като не пита
защо не решава
преди е изтрито
но там е преди
с каталога вреди
аварии беди
кой ще подреди
утре щом днес
изгубих интерес
към този процес
да трупам абсцес
боли да бъдеш
но трябва да бъдеш
"не искам трябва
трябва ли да искам"
рано сутрин
ще убия магията
само да стана

само да стана...

Един час по-рано

2011-10-30T04:43:00.001+02:00

някой ще влезе след малко
ще пита защо сме малцина
ще кажем светът ни е малък
ще бъдем забавни лирични
а впрочем ще бъдем невзрачни
защото светът ни голям е
отделя ни с него хладилник
и цяла една архитектура
през която безпомощно крачим
в еднакви игри коловози
и дори като пишем поезия
сме винаги мудни обречени
езикът нас ни изрича
изреченията профили наши
не говорят за нас а за себе си
но някой това не разбира
някой е някъде там
защо да говорим тогава?

Стратегия

2011-10-23T11:02:00.000+03:00

трябва да се науча да играя
с прецизните маневри
на хладната ти психика
в студ и жега
напреднал и наваксващ
да бъда винаги един и същ
във важната точка да бъда
безизразно хлапе
и ръката да не трепва
ако спечеля окей случва се
ако загубя окей случва се
но как когато виждам чувствам
всяко чуждо кашляне е интересно
агресивните очи ме притесняват
и така нататък
как умееш да наблюдаваш
еуфория и разпад край теб
и да играеш по еднакъв начин
да има ранен на улицата
и първата ти мисъл да е
вина не нося вина не нося
но знаеш ли няма да стане
ще губя с психика но ще се боря
борбата ще е висшата превенция
срещу окаменялото сърце
защото ако загубя значи се случва
не е достойно за пречупване
за помъдряване насила
насочено наникъде
освен към още повече стени
непромокаеми за голямата победа
само защото може да се окаже
голяма загуба а това е опасно
нищо опасно няма освен
да не окажеш първа помощ
щом на улицата има ранен
спомни си го за другия път
ако пуснеш спомена през стените

A Lonely Story

2011-10-20T01:07:00.000+03:00

хикс на двайсет години от град а
и игрек на трийсет и две от град б
ни гледат от квадратчета
от квадратността на своите визитки
косите и усмивките прибрани
хикс знае три езика но не спортува много
игрек е комуникативен и практичен
но има проблеми с теглото
всичко ще им бъде наред един ден
те говорят за "живота"
за общи факти и любопитни изключения
с които рекламират своята визитка
в редките случаи когато тя не стига
за да разберем всичко необходимо за тях
наясно са с формите на живот
дори не се запитват защо общуват
поне докато кафето е дълго
а репликите къси
лъжовният им преход
от форма към форма
е очакване за едно бъдеще
по безкрайно дългата линия
където не съществува нищо
а ти приказваш глупости
и вече не ми е уютно в петък следобед
напротив квадратчето се чупи
и смело заявявам на събрания
че съм на двайсет и две
и вярвам в ирелевантното
например да замерям хикс и игрек с торта
да разтварям букви думи изречения
да се задавям късам ризата си продължавам
да няма НИЩО вечно в мен
всеки миг да е абсолютното начало
обаче и двамата знаем
че като тръгнеш по графа
ще избереш отсрещния тротоар
просто и ясно като нашите визитки
останалото е литература

Истории-истерии-мистерии

2011-10-19T02:03:00.000+03:00

моите истории се будят за живот
в сутрините на разговора с теб
още сънени се плашат от течението
било им е студено
в криогенната камера
питам се защо сега
къде са бляли
отговарят ми с история
затворили ги в камерата преди години
толкова много че дори не помня
кога и как съм ги преживял
затворени за да не избягат
защото са били богатство но
са звучали неудобно за
"актуалната политическа обстановка"
а аз съм щял да ги изпусна на безценица
само за да се съобразя със нея
представяш ли си що за разхищение
сега протягат зъзнеща ръка
зомбита от несподеленост
като ги приемеш те ще се превърнат
във бездомно куче пуснато вкъщи
ще повярват в твойто гостоприемство
ще изцеждат студа от жилите
ще отварят все по-широко клепачи
макар и бистрият им ум да знае
че те са те избрали
а ти си казваш я виж кученце забавно
не е забавно
щом историите се върнат в камерата
и никой друг не ще ги извади
като са без значение за настоящето
сякаш са табу и когато те няма
и те не съществуват
а не съм ли същият без теб
явно не явно не
толкова е обичайно
да прибираш кученца по занаят за малко
така смятам
в последните минути на тази история
след малко ще я замразят
и може никога да не разбера
че аз съм я живял
ако няма кой да я извади
но това е друга история
и нея няма да разкажа

Обрати на понеделника

2011-10-18T00:39:00.001+03:00

Не, лошото не е, че са прави за твоя фалш. Лошото е, че мен не ме вълнува - и в същото време това е най-хубавото и жизнеутвърждаващо, да. Най-хубаво малката степен на фалш вътре в мен. Но тъкмо там е най-лошото - че няма по-хубаво в цялата история.

А може би хубавото е, че е толкова безнадеждно лошо? Иначе защо изобщо да бъде...

За лицевите опори на съдбата

2011-10-10T20:11:00.000+03:00

ще ставаш безразлично силен
ще ставаш силно безразличен
ще ставаш но ще лягаш сам

Излъган, pt. 26

2011-10-06T00:27:00.002+03:00

Хайде за сладолед - каза и го/я заведе към сладкарницата, където споделяха миговете на сладолед, както доскоро споделяха други мигове и други езикови игри. Сладко и сладостно, вкусно като споделед. Значи можеше да е нещо повече от набедения тих изверг, на чието обаждане винаги би отговорил, но дори не се замисляш да набереш. Интересно. Интерес. Inter-res. Стой, не мърдай - споделедяше без глас - задължен съм за компанията ти.

В по-късна конюнктура същият той бе разучил отговорите. Техника. ТЯХника, но без техничарство. Елементарна тактика на съобразителен, без нито щипка его и движения според чуждата потребност. Пък и бе приветлив. Сладкарниците отвориха вратите си широко за шербетен споделед. Интерес, уж вече безинтересен, но все така необходим. Сладко и сладостно, парализиран от щастлива изненада как сладкият момент е споделен. С какво го е заслужил?

Омаяното сърце тупкаше без съпротива, а доводите на съпротивата бяха детска игра на фона на неговата изпипана тактика на себеотрицателна усмивка. Стигаше някой вътрешен глас да попита защо с една конюнктура всичко се обърна. Споделедът ли е целта? Не беше ли той точно толкова сладък и сладостен и за другите, на които отговаряше прилежно педантично, само за да не се лиши от тях? Но защо да пита, аман от въпроси, няма да съм завършен, ако мъдростта ми не повели да не задавам повече въпроси - самодоволстваше той.

Стигна до момента, когато енергията от споделеда го направи причудливо еуфоричен - такива са споделедените флуиди. Тих изверг? Не, разбира се, та той знаеше отговорите и така държеше в плен десетки чужди усмивки. Тих изверг - извикаха обаче, щом понечи да опита сладолед с къри. Стига паника и тежки думи - отвърна, не ме ли познаваш, разбираш, ммм... обичаш? Този разговор дори не се проведе, защото тяхничните му умения бяха вече твърде технически издържани, за да тръгнеш срещу него. Затова - истимарската. С малко скърцане на зъби. Споделедяйки на чужди, нови усмивки, докато заедно ядяха сладоледа, който той им бе показал.

Нищо ли не е имало значение досега - повтаряше в познатия на посветените адски цикъл на рационалния, срещнал ирационалния хилеж. Отговор не трябваше, защото нищо особено не е имало никога. Само ако беше се усетил да изпробва споделедения интерес. Например като не беше (се) предлагал винаги, а оставяше на някой друг да (не) се сети за хайде на сладолед. Да беше отчитал какво му дават, а не какво му взимат - но интересът имаше уюта да бъде интересен заради самия себе си. Тих изверг, но ни водеше на сладолед - и да иска, нямаше какво да каже срещу тази диагноза.

Дневни аватари

2011-10-03T23:40:00.001+03:00

да те обсъждам - отровна ловкост
да те осъждам - наклонена плоскост
да те обговарям - почетна награда
да те заговарям - карнавал във ада
да те забравям - добре, но как
да те забавям - и после пак?

За вечната следа

2011-10-01T03:57:00.002+03:00

дори и да ми конфискуват всичко
за подобренията ще съм живял
защото са били макар и да не бъдат

Цялото е неправилното

2011-09-26T21:00:00.004+03:00

По принцип не публикувам мюзик-рилейтид писания тук. Този път по изключение ще го направя. :)

Tuxedomoon

За новата партизанска борба

2011-09-24T17:48:00.000+03:00

дадохте ни наркобезметежност
за да ни отнемете останалото
но опиатът спря да действа и ще има мъст

За "недържането на сметка за щастието на другите"

2011-09-20T00:18:00.003+03:00

щом изсипеш милион на улицата

не може да очакваш да го инвестират

нито да го върнат защото "ще бъде насила"

Аз съм...

2011-09-19T01:03:00.000+03:00

... лъжепророкът на алтернативното право, което ще снеме субект-обектното разделение или поне неговата средношколска формулировка. Никога няма да запиша на обикновен лист хартия провидението, което изпитвам, щом се загледам в мислите си по темата, защото акцизите по пътя към написаното ще убият оригиналното на моя разказ. Затова пък ще наситя света с мистична казуистика, пълна с носталгия по питагорейството.

... идеологът на удивителни нови социални мрежи. В тях участието ще е не просто въпрос на чест или статус в обществото, а ще се свежда до въвеждането на единен уникален код, визитка на всеки аспект от начина на живот. Кодът ще повлече след себе си бум на сувенирите с негово участие и ще стои красиво на всеки ревер.

... представителят на България на ежегодното първенство по синкретични спортове. Макар все още да не съм спечелил дългочаканото злато, в моите хореографски спектакли се правят епични възстановки на сложни концепти, обяснени с движения вместо с думи. Въпреки че не мога да бъда разбран напълно, съвременниците ми уважават моя провокативен стил и работната ми етика.

... лицензираният мениджър на собственото си време. Зад деловия ми технократски тон лежи корпусът на най-танатологичния комплекс - този, че сме твърде подравнени от времето и следователно хватката е да работим с него отвън, като изкривяваме рамката, а не отвътре, където всички рамки имат еднакви размери. В този смисъл вместо да се завивам с одеялото ми, идентично с чуждите одеяла, ще се науча да го сгъвам по-талантливо от останалите, за да се събира в багажа за планина.

... спартанецът, борещ се физически с вечността. Няколко дребни болки не биха могли да ме спрат от това да се цедя на място със стоманенотежък въздух, докато доброволците поставят невидимите тежести върху цялото ми тяло и очакват да ги понеса при минусови температури. Справям се поне за няколко часа.

... автозаконодателят си, воглаве със съвестната прилежаща му хазна. Също така и полицията, съда... - целият апарат, необходим да се регулирам по един обективен начин. Предстои годишното общо събрание за обсъждане на належащите реформи.

... професионалният интервюиран, предвидливо изпреварил задаването на първите въпроси. Ще им дам да се разберат на медиите с мимики и покашляния, заварващи неподготвена тяхната рутинна мръсотия. Дори няма да съм наясно за какво става дума, тъй като моята задача е само да отговарям.

... отрезвеният и оял се общ работник, който ще се усамоти на село, за да се разтовари от мислите за горните образи.

Обелването

2011-09-15T17:59:00.000+03:00

с теб ще страдаме
от изживяването
на неизживяването
на неизживения живот
през нощта ще чуваме гласове
всеки от тях отключен
от някоя нова мечта
несъгласен с тялото
автономен
гласовете ще шепнат на смени
понякога две-три техни думи
ще съвпаднат
но за тази хармония ще знаеш ти
те дори няма да подозират
на следващия ден ще се събудим
още по-далеч оттук
разцепени на гласове-светулки
в очите им по една провалена мечта
в ушите им по едно съжаление
главите ни ще жужат досадно
докато гледаме как истинският свят
продължава
но ние сме останали без глас за него
и тогава дори да ни питат
дали ни се отива на луната
ние ще кажем че няма нужда
а и да има вече няма да ни се ходи
тъжно е защото
неизживеният живот не е по-интересен
той е просто неизживян но ето
няма как да го докажем
in dubio pro reo

За кавказкия тебеширен кръг

2011-09-14T13:23:00.001+03:00

от утробата: спокойно светът е прекрасен
от света: не съм прекрасен безпокой се
да го еба поне се изслушвайте

Перформативно, pt. 1

2011-09-12T18:11:00.000+03:00

В един свят, в който разпадът на глобалния смисъл ни завещава тежестта да актуваме постоянно, а свободното ни време е спуснато отгоре под формата на циклични блокове, сякаш за нас е оставена ролята на агенти, изпълняващи съвестно операциите си под угроза от вселенска отговорност. Кастрирани от разсъдливостта защо именно вършим онова, което вършим, всъщност се лишаваме от най-ценното в нашия психичен живот - самосъзнанието, тъй като самосъзнание е тъкмо способността да тълкуваме една представа като своя собствена. Доближавайки се до идеала, все повече губим връзка с абсолюта.

За щастие, съпротивата среща своето въплъщение в пърформанса. Под пърформанс разбирам всяка 1) осъзната и при все това 2) освободена от идеология форма на 3) изпразнен от утилитаризъм, но при все това 4) пълен със смисъл живот. И четирите елемента са от решаващо значение. Пърформансът трябва да бъде мислен като пърформанс, в противен случай се превръща в изстрел в мрака, който няма как да доведе до обръщане на свръхрелевантната тенденция. Това съвсем не значи, че той трябва да бъде утежняван с каквито и да било форми на рефлексия. Пърформансът съдържа онтологията в самия себе си и неговото обсъждане е възможно единствено като самостоятелен пърформанс. Тъкмо заради това той трябва да бъде изрично отлюспен от идеология, разбирана в най-широк план като монополизиране на неговия потенциал, независимо по какъв признак. Ако пърформансът стане предварително невъзможен или затворен за някого, значи в неговото обмисляне са се примесили същите регулации, присъщи на еснафските социални игри. В противовес на еснафското той трябва по естествен път да отрича утилитарното, така щото да не попада никога в дискурс относно това защо го има. Този бунт би могъл да се приеме за отказ от решаване на "важните" въпроси, но само ако подценим ролята на пърформанса като философия без метафизика. Философията обаче се случва без излишно допитване за основанията, защото това вече е ограничаване на първичната сила на перформативното.

В крайна сметка хубавият пърформанс е като хубавия джаз - има една генерално зададена тема и останалото е въпрос на импровизация.

Някой друг път - за приложното поле и предимствата на пърформанса.

За терзаенето от дерзаенето

2011-09-12T11:13:00.000+03:00

тъпото е че те изядох и ми беше вкусно
и от плътта ти стана здрава мойта плът
но целта не беше тази а да спра с канибализма

Multi

2011-09-09T12:21:00.001+03:00

недей да се тревожиш
ти си най-свободният човек
вече си натовари натрови натвори натори
времето
с квадратни листчета-скелети
които изскачат от сутрешния гардероб
всеки ден
щом се нараниш - листчета
щом си бодър - пак листчета
няма разлика в таксата
абонаментен план към някой оператор монополист
но само този оператор предлага желаната услуга
времето-скелет-в-гардероба е твоята свобода
защото неговата дискретна агресия
те е омаяла да не вярваш че има друго
и така си принуден да видиш хубавото в него
а хубавото е че натравятворяването
деформира понятието за време
свежда го до функция на листчетата-скелети
и каквото и да последва
всеки твой оставен белег
няма тъй или иначе да има смисъл
така че може и да не го оставяш
накрая ще е все едно
времето-живот не е очаровано
от кабинетните ти белези
поне недей да се тревожиш

Хазарт, pt. 5

2011-08-24T21:29:00.000+03:00

Демиан откликваше на простата любезност. Научен да бъде скромен или неопознал света по свой избор, той проповядваше екзотична, но увлекателна философия. А именно - че може да манипулираме както си искаме понятието за етика и ако си внушим, че простата любезност е висше благо, то щастието ни е осигурено вовеки. Демиан бъркаше в собствената си воля и вадеше онова, което му е нужно. Така той вършеше количества добро и получаваше малко, но достатъчно. И двете страни бяха доволни от подобна сделка.

Веднъж, навярно от скука или от връхлетял щурм на човещинка, на Демиан му бе връчено нещо повече от любезност. Признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Досущ като коте в кошница пред вратата. Той се зачуди какво да я прави, но тъй като не можеше да си представи да изхвърли благодарността през прозореца, я прие и прегърна с леко подозрение. Хареса му неочаквано много. И не защото не знаеше или поне предполагаше какво е чувството, а защото се зачуди какво нередно е правил през годините, че да не получава винаги от същото. Ненадейно напъпилата чувствителност се облече с дрешката на неговия егоизъм и обратното. Дали това бе редно, Демиан не смееше да взима отношение, защото светът, който бе срещнал, не бе светът, за който бе конструирал своята теорема.

Оттогава Демиан никога повече не можеше да се примири с простата любезност. Раняваше се от всяка подобна и виждаше в нея отхвърляне, дори и да го увещаваха, че любезността е израз на признание, отдаденост или просто същинска, нерутинна благодарност. Волята на Демиан се оказа по-силна от него.

За задочните сблъсъци

2011-08-20T03:21:00.000+03:00

накрая принципите ще победят статистиката

и никой няма да ги пита за борбата през годините

пък и те няма да искат да отговарят

За общественоопасната несподеленост

2011-08-07T00:45:00.002+03:00

вярно и във война са страдали
но какво да правиш друго във война
а пред нас е свят нуждаещ се от тласък

За омагьосаното ехо

2011-08-04T21:22:00.000+03:00

не раната а солта си /сладка сладка/
не безсънието а нефелността /фелна фелна/
не скуката а Скуката /интересна до припадък/

Изплашеният потребител

2011-08-03T12:21:00.000+03:00

Страхува се да каже, че има по-дребни пари, когато го питат, защото ще го заподозрат, че нарочно не ги е дал от самото начало.

Страхува се да стои по-малко от пет минути в един магазин, защото са го поздравили, а и са положили толкова труд, че не върви да го удостоиш с по-малко от пет минути.

Страхува се да вземе Айн Ранд в книжарницата, защото ще си кажат - чак сега ли стигна до нея.

Страхува се да запази по телефона час при фризьора на съседната пряка, защото ще си помислят - толкова ли не може да дойде през една пряка, а ползва телефон.

Страхува се да си вземе повече от една вещ, когато смята, че е нацелил вещта, защото ще изтрие специалността й. От друга страна, се страхува да се връща вкъщи с една вещ, когато е тръгнал на сериозен лов, защото това го прави капризен и неблагодарен в неговите очи.

Въпрос - кога ще умре или поне оплешивее?

За постулирането на постулатите

2011-08-02T23:43:00.000+03:00

както живият живот заварва "знанията" ти неподготвени
така идеята за жертва разгромява
"безкористното" многосиспециален

За излишната реторика

2011-07-28T13:08:00.001+03:00

самият факт че спорим и не сме съгласни
значи че не бихме никога станали съгласни
щом нещата са без-спорни и за двама ни

Излъган, pt. 25

2011-07-27T08:52:00.024+03:00

А кой импулс ме кара да се надигна от седалката в автобуса, щом е ред на моята спирка? Как да убедя съня да ме пусне, когато той има всички аргументи да ме задържи завинаги при себе си?

В ерата на суетата беше лесно - автоеротизмът пръскаше идоли на пещерата, а звучните им имена ("революция", "естетизъм", "влияние") приспиваха съвестта, разтревожена от затворения кръг на тази неуморна жажда за живот. Жаждата обаче не беше за живот, а за отсрочка преди смъртта, в това число и живата. Фалшивото счетоводство на мегаломанските планове измами всички, начело с този, за когото се мъчеше да изкриви картината.

А сега как да й обясниш, че няма начин да се върнеш към себе си? Не от обида или дори умора, а защото себесито е катастрофирало в истината за своя фалш. И то по най-светлия жизнеутвърждаващ начин - с очакваното от години признание, че себесито е себе си, когато е за някой друг.

Щом не си успял сега, няма никакво значение какво си трупал. Щом си оставен на автоеротизма, ще бъдеш винаги развеселен, но никога задоволен, защото суетата успокоява, но тя самата е вечно неспокойна. Решението беше тя - точната мяра спокойствие, снемаща напрежението от мисълта за отсрочка.

Сънят има своите безспорни аргументи. Да цака неговата мъдрост може само някой върховен смисъл. Но как, когато ти го потуши вероломно? Няма да сляза и на тази спирка.

State of the Nation

2011-07-26T12:58:00.004+03:00

Болката води до необходимост от повече натоварване, което води до повече умора, а умората от своя страна - до по-ниска ефективност, която пък ражда безсмислие, а безсмислието - липса на мотивация, откъдето празнотата се увеличава прогресивно и единственият опит за спасение е с повече натоварване, отравящо позитивното отношение към нещата, които преди са натоварвали с удоволствие, защото изнасиленото общуване увеличава чувството за самота, изнасилената инициативност - чувството за апатия, а изнасиленият дълг - чувството за безотговорност, но всичко това е само началото, тъй като некрозата не се вълнува от опитите на клетката да се възстанови и често дегенерацията е по-бавна и продължителна, отколкото може да предположиш.

И всичко това - заради теб.

За резюмето в резюме

2011-07-18T19:01:00.000+03:00

всяко ново "истинско" идва да покаже

че предното менте било е

и така ще бъде до безкрай

За пропуснатите обаждания

2011-07-09T12:54:00.002+03:00

не искам да те виждам
но искам да ме търсиш
макар че няма да умреш за мен

Хазарт, pt. 4

2011-07-06T04:06:00.082+03:00

Демиан беше уморен от надмощието на фактите и дори бе сънувал апокалиптичен сън, в който краят на света бе обрисуван без катастрофи, а като призрачно събиране на маси от хора пред паметник-мастодонт, където една социологическа агенция съобщаваше резултатите от глобално допитване, според което "нещата" са малко над 60 % факти и на огромна преднина бяха останали всички други възможни отговори, включително и този, за който Демиан агитираше.

Той се сблъскваше с ежедневни случаи на хора, изпускащи срока или автобуса си от недоглеждане или "нещо" друго; грешни разбирания на грешно казани думи в грешни изречения, при които всичките грешности се неутрализираха и накрая излизаше "нещо" с претенцията за правилно; размествания на огромни пластове, невидими поради това, че навсякъде "нещо" се случва и нашите сетива никога няма да бъдат достойни да наложат своята справедливост над движението на всемира. Демиан се възхищаваше, но отчайваше от положението си на средина между две бездни - тази на глухото пасивно съзерцание, което никога не му беше позволено, и тази на усърдното чоплене в посока безкрайността, което му беше наложено отрано и той така и бе лишен от възможност да стигне сам до него.

Така, за да се освободи от есхатологичното напрежение, Демиан замина сам на велосипед за малкия областен град М., където се захвана да раздава своята справедливост. Неговата справедливост беше от по-различен порядък. Той бе презрял фанатичното повтаряне на познатите ни лозунги за търсене на обективната истина, защото и най-обективно търсещият истина е подчинен на фактите и техните малко над 60 %. Само че в светещите очички, опяващи за "придържане към фактите", Демиан съзираше святата надменност на онзи, внушил си, че добродетелта му е основание да вярва, че е видял фактите. Ами ако това, което твърдите, просто не е така, господа? Питаше Демиан, а отговорът бе светкавичен - "как да не е, вижте фактите". "Не мисля, че мога да ги видя, но се прекланям пред вашия талант да сте едновременно тук и там, при видяните от Вас факти." Ремарката му се удряше в пантите на вратата.

Демиан избираше коя позиция да заеме не според фактите, защото той "виждаше" ограничен кръг факти, а според това кой умееше да се защитава по-добре. По-технично, по-надъхано, по-забавно, ако щете - в опитите за изкривяване на "обективната" истина той виждаше едно мъдро смирение пред нашата ограниченост, обрекла ни да бъдем средина между две бездни. Той не просто защитаваше авангардния поглед, но го защитаваше авангардно - така че онези над него, от които зависеше дали да приемат решението му, не го разбираха и се чудеха какво по дяволите иска да каже. Но тъй като те бяха научени да дирят обективната истина, а не да размишляват за бездните наоколо, за тях бе достатъчно, че написаното от него звучеше образовано, а всеки образован, както знаем, е минал един бърз курс за нуждата от придържане към фактите.

Никой не разбра нихилистичната мъдрост на Демиан. Решенията му налагаха една нова справедливост, нямаща нищо общо с добродетелта, и бяха цитирани като задължителни в търсенето на обективната истина. Това е абсолютен факт!

За детските ясли

2011-06-21T20:48:00.001+03:00

да говоря за теб
е като чесане на пъпка
поспира да сърби, но после ме боли

За Т.р.а.г.е.д.и.я.т.а.

2011-06-19T08:29:00.004+03:00

... а най-лошото е
че като се събудиш утре
ще разхождаш мъката си на каишка

Темпорално

2011-06-07T23:48:00.000+03:00

Щом ме приемеш - тогава съм изцяло в бъдещето и неговите незабавни обещания. Понеча ли да измисля поредната простация, раждат се редици от простации, акуширащи идеи, а идеите подчиняват объркания разсъдък.

Щом ме отхвърлиш - тогава съм изцяло в миналото и неговите досадни напомняния, че не съм за тук. Нещо по-ужасно - не просто се връщам, а отстъпвам по-назад, така че вратите за напред се залостват. Ефектът от отхвърлянето засенчва дори ефекта от "преди".

Ти ми напомняш, че животът може да се сведе до бродене в името на онези и онзи, който ще хване клещите и ще извади най-доброто от тебе, така че да станеш себе си. И пак ти ми напомняш колко нещастно е да не използваш клещите, когато ги имаш - защото чрез теб виждам себе си отвътре и чакам това отвътре да избухне отвън.

А кога ще бъда тук и сега?

Ще изгоря

2011-06-01T11:57:00.000+03:00

люшкам се из бездната с лозите

по теб - дълга изтъняла лоза

все по-дълго, все по-дълго...

нека:

стоим далеч от рохките стени

гмурнем се дълбоко до самата смърт

все по-дълбоко, все по-дълбоко...

лепкави неща ме лочат-точат

вдигат ме от пода

а замайването се сгъстява

все по-гъсто, все по-гъсто...

издърпай ме навън

не ме оставяй вътре

нека тъжната канавка да гори

все по-светло, все по-светло...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

сега съм сам

заклещен и изсмукан

завинаги във тъжната канавка

пулсираща, дълбока, изтъняла

не толкова мрачно, не толкова мрачно...

сега съм сам

заклещен и изсмукан
в дробовете шари на любовта
божията кръв - черна и антична
не толкова мрачно, не толкова мрачно...

накрая обаче

аз ще изгоря

ще препирам

без да се науча

и ще изгоря

ще изгоря

Extra Life - I'll Burn

You are the long thin vine on which I swing across the Vine Abyss
Longer each time
Don't ever swing back to those firm sides
Let's hang so deep I die from this
Deeper each time, deeper each time

Viscous things are licking up, picking up
and vertigo, it thickens up
Thicker each time

Stretch me out, don't let me out
Let's set that sad pit ablaze
Brighter each time, brighter each time

However all this may turn
I'll burn
Never let up, never learn
I'll burn, I'll burn

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
In that deep-sea hair-thin tar pit where all vibes come from
It's not so dark, it's not so dark

Now I'm alone and stuck for good, sucked for good
Lungs filled with love's blackest and most ancient ichor
It's not so dark, it's not so dark

За двусмислените жестове на съдбата

2011-05-27T06:34:00.004+03:00

да упорствам заради убежденията
или да се променям заради възпитанието
тука има тука нема?

За предрешеното и без капка интрига

2011-05-27T01:30:00.000+03:00

стената отсреща побеждава

не защото е съвършена

а защото няма съзнание за себе си

Конфликт

2011-05-23T17:41:00.000+03:00

Имам теб (по принцип). Тогава защо са ми други? Нуждите ми от общуване са задоволени.

Нямам теб (в момента). Тогава защо да си губя времето с други? Сурогатите са ненужен компромис.

Накрая един портиер изхвърлил отрязаните епизоди от Алчност на Щрохайм, защото сметнал, че това са излишни дубли и на тях нямало нищо интересно.

Излъган, pt. 24

2011-05-21T20:55:00.001+03:00

Увличаш... Увлич... Ув.........

И така, докато цялата съпротива бъде изрита и изтрита. Безкрайна свобода ще се намести - толкова безкрайна, че да не остави място за друго и да задуши света с най-невидима принуда. Тялото ще говори само, само тялото ще говори. Ще си озарен от онова, което остава неизказано.

Дрогата във вените ще прави забавни реакции, а все по-нервното очакване за още ще роди свръхболезнената абстиненция после. Когато тя се прояви, това ще бъде малък край на света - защото азът пак ще бъде аз, но той ще помни и ще държи обиден сметка за предателството и изневярата с лудостта. Ще напомня на самия себе си, че само съпротивата го е спасявала през вековете, а същият аз ще кима в гузно съгласие, но предимно ще се отчайва от собственото си разпадане на спорещи азове-монади. Ако се накаже, ще се окове и ще признае, че безкрайната свобода е имала обратен ефект, а това ще говори срамно за миналото и страхливо за бъдещето.

Обратно в реалността, азът ще се запрещава превантивно и в мъчителната борба за смирение ще съжалява, че нему не е разрешено да действа от свобода, защото името на свободата му е зависимост. Красотата на веществата във вените ще бъде забранена като порочна. Ще се разпръскваш холерично, освободен от постоянния преход към нови изненади. Ще бъдеш пак навсякъде и ще проникваш в чуждите сфери, без да ги натоварваш с разочарованието, че няма какво равностойно да ти предложат.

И всичко това няма да потуши усещането за жива смърт, при това заслужена. И вратът ще е така огънат под силата на дрогата, че никога няма да се обърне напред.

И така ще бъде винаги, докато желая във всеки един момент нещо, което ако имам всеки един момент, ще убия.

Неизговаряни диалози, pt. 3

2011-05-11T23:56:00.000+03:00

- Всичко направих заради теб.

- Е, оплакваш ли се. Хубави неща си направил.

- Ама те бяха за теб.

- Ами виж, толкова по-добре за теб тогава. Те са допринесли за твоето развитие, а аз дори не изявявам претенции към тях.

- Но като ги постигнах, какво? Самото им постигане не значи нищо без теб.

- Е, за това вече няма как да отговарям...

Хазарт, pt. 3

2011-05-09T17:32:00.000+03:00

Демиан имаше нужното възпитание, за да бъде политически коректен. Не пропускаше белег на специално отношение да мине през ризницата му и дори вярваха, че това се дължи на необичайна толерантност, макар всъщност да ставаше дума за пълна отегченост и присъствие само тялом в разговорите с досадници. Жестовете, означаващи висша привързаност за останалите, за него бяха изпитана рутина и само той си знаеше колко малко влага в тях на фона на огромния ефект, който постигаше.

Тази провинциална баналност в тълкуването на постъпките му докара позиви. Той се присмя на играещите на сигурно, защото привидя себе си в тях - едни вечно забързани тела, невярващи дори в позата си, а ползвайки я за някакви по-бъдещи цели, никога ясно определени и все по-отдалечаващи се. Защо да спестяваме с мъки за нашата свобода, като тя ни е обещана от самото начало?

Демиан се освободи да бъде некоректен. Един некоректен човек вече е очернен и няма смисъл да се превръща тепърва в коректен. Един коректен пък, именно заради несвободността си, няма и да си помисли за варианта да бъде некоректен, защото излишното мислене е свързано с излишен риск. В този смисъл Демиан беше най-свободният човек в града.

Нему се разминаха един-два избора за средно важни ръководни постове, както и няколко казионни хубави спомени на добри познати, с които се беше ръкувал. Но накрая гробът му беше най-красиво извезаният и поддържан, тъй като за него се грижеха няколко умопомрачени негови фенове, вярващи, че именно Демиан е бил най-свободният човек в града.

Степени на блогуването

2011-05-06T13:00:00.000+03:00

Пишеш, когато чувстваш, че написаното се отнася не само за теб.

Публикуваш, когато чувстваш, че написаното би било разбрано не само от теб.

Издаваш, когато чувстваш, че написаното може да излъже някой идиот като теб.

За невъзможното абстрахиране

2011-05-05T18:38:00.000+03:00

дори да убия всеки фройдизъм
и да се усмихвам повече след всеки удар
белегът е там диагнозата готова

Eifersucht?

2011-05-03T20:48:00.000+03:00

Няма ревност. Навсякъде има чувството за себе си в активния субект. В пасивния субект пък е налице разкриване на потребност (да не казваме дупка), която като всяка потребност възниква негативно (първо е празнотата, а после действията по запълването й).

Хипотезите:

1) Активният субект изявява воля да участва в конкуренцията по удовлетворяване на потребността (КУП). В този случай има предизвикателство не само от гледна точка на въпроса как се е промъкнала безнаказано новата потребност при очевидно домакинско предимство на активния субект, но и от гледна точка на неговите собствени способности да води отношения и да гарантира свои привилегии. Това е както провокация, така и урок за егото. Пасивният субект липсва.

2) Активният субект не изявява воля да участва в КУП.

2а) Активният субект се примирява с конкуриращото трето лице. В този случай е налице обръщане към себе си, последвано от примирение. Активният субект изхожда от позицията, че изслушването му е задължително, че той има автентичното право да поставя и да мести ходовете. Затова и компромисът му да се примири е утвърждаване на егото като достатъчно благородно, за да приеме всяка една превратност на съдбата, включително в отношенията му с пасивния субект. Пасивният субект обаче е ирелевантен.

2б) Активният субект не се примирява с конкуриращото трето лице. В този случай е налице обръщане към себе си, последвано от гняв. Ако проблемът на неприемането беше между активния и пасивния субект, тогава защо едно трето лице може да го възбуди? Значи явно катурването на дори привидния уют е плод на нещо външно, на гъделичкане на собствения на активния субект инстинкт за неговото място в света и по-конкретно в малкия, но най-важен за защита свят на отношенията му с пасивния субект. Пасивният субект обаче е ирелевантен.

Порочни хора не могат да обичат безпорочно.

За живота като на шега

2011-04-26T19:36:00.001+03:00

- боц!
- боц? боц, боц, боц, боц, боц!!!
- товариш ме

За невеликденските литургии

2011-04-24T13:27:00.000+03:00

за теб съм като схоластична църква
слушаш ме от благоприличие
но тайно чакаш да те "пусна"

Хазарт, pt. 2

2011-04-23T18:29:00.000+03:00

Демиан взимаше три години за една. Подскачаше, кривеше се, разбиваше главата си в стената - но успя.

Така в един момент отиде в съответните служби и поиска полагащата му се след дълги години внасяне на осигуровки пенсия. Те обаче му отвърнаха:

- Съжалявам, но все още не сте навършили пенсионна възраст. Имате още поне двайсет, а както вървят нещата - дори двайсет и пет години да трупате стаж. Не може да искате пенсия на толкова ранна възраст.

Демиан се разстрои, защото разбра, че биологията му няма да издържи още поне двайсет, а както вървят нещата - двайсет и пет години, за да стигне заветния хълм на пенсията. И така спря да внася осигуровки, заради което след немного тригодишия, побрани в една година, взе, че полудя.

Демиан посрещна пенсионна възраст с много малко внесени осигуровки и минимален бонус заради психическото си заболяване.

Излъган, pt. 23

2011-04-20T15:16:00.000+03:00

През първата част се бавеше. През втората се плесна по главата, замина да наваксва и от бързане си счупи краката.

Обаче е хубаво да се разтапяш в химни за самотници и аутсайдери, нали? Горещото им мокро от сълзи рамо е по-удобно от ръбатите немити скали на Великото безпосочно катерене - нагоре и все нагоре.

Ето те тук, а ето те и там в края на коридора. Това е градинарят полуидиот, бъдещата ти или предишна съдба. Сигурно е, че в Африка има също велики философи, а преди пет века хиляди са имали заложби да карат кану. Те обаче са толкова изгубени, колкото твоята абстрактност, вживяна от вярата, че се раждаме с таланта. Дават ти ябълка и ключ - какво ще правиш с тях? Там има ли талант? Ябълка и ключ - всички сме равни пред абсурдно универсалната им символна стойност. И върху тях ще построим всеки път света, когато той се разруши. Върху тях, а не върху самовлюбеното ах.

За кого са бъдещите ти мускули? За отровните циници, които ще мятат по поръчка кал така или иначе? За притеснените от собствената леност, които ще се притеснят още по-силно? За обичащите те, които те обичат дори и слаб? За сянката ти, която ще се приближи крачка по-близо, но никога достатъчно, за да я сграбчиш?

Не си зависим, нима... А защо тогава не жертваш зрението си за средновековен перфекционизъм на свещи? Защо си о(б)кован от актуалност и държиш, че трябва да сме винаги модерни? Ако нямаше стандарт, щеше да си безтегловен. Представи си да нямаше топлина наоколо, как ще знаеш, че си студен. А ако нямаше студ, щеше само да подозираш какво значи да си топъл. Не благодариш достатъчно на атомите, задето обуславят бясната ти суета.

На безпътното събитие, потискащо фантазиите ти, налагащо се агресивно с баналността си - там си ти. И ако искаш да успееш, ще успееш там, а едва после - и навсякъде.

>>>

2011-04-11T18:15:00.000+03:00

Няма как да не се надмогваме един друг. Независимо в чия посока. Няма равенство. Петдесет на петдесет е измислица.

Винаги единият ще заговаря повече другия. Винаги единият ще сънува повече другия. Винаги единият ще бъде мерило, подпора, архитект в по-голяма степен...

В строги граници неравенството е гарантирано - още с първия стремеж поставяме другия в положението да дължи. Всяко наше добро е скрита и дори неосъзната, но принуда. Същността ни, дори и най-пасивно обременена, е сама по себе си предизвикателство за всяка друга. Получава се боричкане. При боричкането крайната цел е да натопиш главата на другия по-дълбоко, за да може той да се удави.

Затова не бива да се убиваме, надмогвайки се. Не е красиво да има противна страна. Никой не е противен. Еквивалентността не зависи от никой конкретен период. Тя се появява накрая в пълна светлина. Впрочем и не е толкова важна, точно защото не може да бъде подробно изчислена в самия край. Важна е споделеността. Даже не - важно е намерението за споделеност. Алтернативата е да полудеем от постоянно смятане на съотношението на даденото един към друг.

Никой елемент не дава сам критичната маса. Никоя редица елементи не дава критичната маса. Критичната маса може да е достигната при един доминиращ елемент и да не е достигната при множество малки елементчета.

Даването в крайна сметка е алтруизъм, който съдържа в подсъзнанието си убеждението, че трябва да бъде възнаграден.

Славна приказка, pt. 4

2011-04-07T01:57:00.000+03:00

"На колко грешни неща ни учат от малки. Защо да е хубаво да знаеш, като моето знание на рождения ти ден носи само скръб от факта, че ти не знаеш моя? И кое е хубавото на любопитството, когато в очите на другия то се изкривява в досада? Изобщо кой пусна слуха за вманиачаването по света, без да го дообясни, и ни обърка съвсем?"

Дописваше поредния трактат на разложението. Тънка усмивка на облекчение осени лицето му, усмивка на облекчение и вина едновременно. Вина, защото този спорт му беше станал рутина. Да се бърка в света на игнориращите чуждите рождени дни, а после да оплаква съдбата си на телефонен указател. Да замахва с ръце напразно и да свива рамене по навик, щом пресече финалната линия. Изкуството беше единственото спасение - и колкото по-драматично го допускаше до себе си след ключовия момент, толкова по-малко неприятно беше събуждането на следващата сутрин. Самоомръзване, самоомръзване, самоомръзване. Немислимостта на която и да било друга формула го тласкаше към все по-самовнушени усмивки след всеки нов акт на изкуство. Вината обаче не искаше да си тръгва.

Немислимото размъти критическия му разум. Или просто го беше страх - да се запита какво ще стане, когато отвъд омръзването сам на себе си му омръзне самото изкуство. Но не щеш ли, взе, че стана. Бе поредната случка, за която външно бе преглътнал цялата така добре запаметена биография, а вътрешно я носеше като канара. Пред очите на публиката обработи висшия си пилотаж - да скрие мъката от всички, но едновременно да скрие и себе си при нея. И насаме да й се наоплаква. Този път обаче Худини нямаше да се измъкне. Понечи да се самоизповяда. Не. Понечи да пише - придойде баналното. Понечи да си въобрази - видя видимото.

Заболя го глава от концентрирано търсене на нови образи. Нямаше нови образи, великият изкусител ги беше подменил. Пробва с отшелничество - уморяваше се ежедневно, за да не се напъва от без-образ-ие, но така или иначе беше уморен. Активничеше, но активността не го извади от ступора, защото главоболието само се увеличаваше от всяка целенасочена дейност. Тя беше винаги там - доскорошната мечта, конвертирана в поема, се топеше до необратима двуизмерност. Винаги там, но никога себе си. Сюжетът не се беше изтъркал, той се беше протъркал - като кожа, изложена на показ. За щастие, някои немски философи го спасиха, като му обясниха от книгите си, че най-върховното утвърждаване на волята ще е не друго, а самоубийството.

Един ден - натоварен с голямото очакване - най-накрая седна и разкърши красиви пръсти. Знаеше, че няма кога иначе да направи своя епос - да събере толкова дълго набирано разочарование и да унищожи света с него. Затвори очи, после ги отвори внезапно и тръгна да пише. Па. Па. Па. От красивите пръсти излизаха единствено патешки звуци. Бе загубил словото си. Първоначално пожела да пита някого, когото и да е, какво се е случило, но се усети, че ще прозвучи много нелепо да питаш такова нещо на патешки.

Разбра, че не всеки страдалец е творец. За да си творец, трябва от време на време да стоиш далеч от изкуството. Настани се до езерото и преживя там следващите години, без особени тревоги.

За привидното противоречие

2011-03-30T13:36:00.000+03:00

с теб съм когато те няма

когато бягам от себе си само

в липсата е любовта не в присъствието

Славна приказка, pt. 3

2011-03-29T02:31:00.002+03:00

Тяхното безумие не можеше да продължи безнаказано. През деня творяха принципите на красивото си разлагане, а през нощта танцуваха, докато не заспиваха с подути глезени. Болни, вторачени и голи.

Пактът им за ненападение обещаваше, че единението не може да бъде единно без единия. Успехът на формулата беше гарантиран. Тя гласеше, че стремежът им един към друг е могъщ, точно толкова, че да укрепва след всяко предизвикателство на егото.

Формулата беше съвършена всеки едни техни 24 часа. Плачеха от умиление, докато целуваха коленете си. Това обаче не е история за вживяване и самозабравяне. Напротив, дори самоиронията беше част от план-програмата.

Нуждата от брандиране на живота е темата на приказката. Затова и кулминацията идва почти незабележимо на фона на завръзката. Един ден той се замисли за своя прекрасен личен свят, създаден да бъде споделен с нея. И се ужаси, че нищо в този прекрасен свят не носи отпечатъка на неговата безкрайна и все пак пределна като интензивност любов. И малките неделни бири, и среднощните изповеди, и тези химни, в които се кълнеше - това бяха все крясъци от несподеленост. И всички те отпращаха в дъното си към някоя зла, зла жена, лъхаща на студ. Кой тогава е адресатът на цялото нарочно съвършенство?

Върна се съкрушен, заключи се и изхвърли ключа през балкона. Извади всички нейни снимки в цял ръст, изразя внимателно коленете по ръбчетата и започна да ги целува истерично. В малкото светли моменти не се усещаше, но най-накрая постигна нещо повече от съвършенство. Постигна мир. Мир между света и пакта. Накрая тя нахлу обезпокоена и сякаш всичко си дойде по местата. Или нещо такова.

Петък вечер

2011-03-25T22:02:00.008+02:00

Гледам Михаил Миков (от Кула) по телевизията и се чудя върху следното: дали пък комунистите не ни мачкат, защото всеки от нас е пределно "наясно" с това колко ужасни хора са те и съответно се плашим да влезем в елементарна битка с тях? Така накрая остават петима камикадзета на преден план - е тях не само комунистите, но и всяка друга организация на повече от сто години би ги смачкала, нормално.

А също колко често бъркаме своите тестове заради психическото напрежение. Тук не бива ли да е по-сложно, там се получава натрупване от отговори б), ама този отговор сега по принцип или за конкретния случай е верен и тъй нататък.

И все така - какво правим в ситуация, в която желаем обекта наблизо, само че той, макар и близо, не прави крачката, а ние сме твърде горди да я предприемем? Блокаж от криворазбрана чест. Поразени от чувство за мъст или прост афект, се концентрираме върху малката, но много по-обозрима битка по надцакване на другарчето, вместо да спечелим самото другарче.

Какво е общото между всичко? Че по света трябва да действа презумпция за смелост, а не за страх. Че аксиомата е единственото решение срещу безкрайния цикъл тези и антитези на логиката. Аксиомата далеч не дава смисъла, но дава съдържанието на смисъла. И ако великата жертва, която принасяме, за да не се опарим от твърде много смелост, е телесното уютче, то навярно трябва да се примирим, че не заслужаваме нищо повече от неговия нисък хоризонт.

За сеенето и жъненето

2011-03-22T14:29:00.000+02:00

за да ме заслужиш каза тя

заслужи себе си не спирай

докато не изкрещиш готов съм и ела

Хазарт

2011-03-21T11:21:00.002+02:00

Демиан заложи сто. Изгуби ги. После заложи двеста, така че да компенсира загубите. Загуби и тях. След това взе назаем петстотин от приятели, които му сложиха и лихва - той отново ги загуби. Взе хиляда...

За него цакането с по-голям залог беше единствената възможност - така или иначе, беше загубил много и последователно, това значи, че за да спечели, трябваше да изчисти всичко наведнъж. Трупането на дефицит придобиваше все по-малко значение - все по-мъглявият образ на неговия размер отпускаше съвестта му, а мечтата за разчистване на трупаните с години дългове с едно-единствено действие беше твърде привлекателна, за да го остави с грижите на настоящето.

Какво стана с Демиан, никой не знае. Но той нито за момент не почувства нещастие или страх.

За случайните срещи

2011-03-17T19:13:00.003+02:00

твоите бузи и длани са твърде много не-мен

за да досаждам с болката си и на двамата

затова не мърдай и не питай а бъди

Обърнатият хастар

2011-03-13T20:38:00.003+02:00

Не подкрепяме доброволното преуморяване, защото то е свързано с една особена самоналожена принуда, а принудата мирише на принудителен труд, повинност и тъй нататък.

Само че преумореният се оказва най-свободен. Защото, приемайки, че няма друг избор, освен да се натоварва, за него алтернативата да бъде свободен изобщо не съществува. А щом липсва понятие за свобода, липсва и такова за принуда (корелативност). Което води до извода, че преумореният най-малко изпитва принуда, или с други думи - най-много изпитва липса на принуда, тоест свобода.

Неговото тяло, разбира се, може да има и по-различно мнение.

Славна приказка, pt. 2

2011-03-12T15:09:00.005+02:00

Тя го върна в 80-те. Литерално. Хвана и го запрати в Манчестър или където. Ескейпизмът взе тежки жертви от тежко вживяване. Колко глупаво беше от негова страна да си въобрази, че ще се върнат двамата заедно, че ще възтържествуват над уговорената посредственост. Та тя пируваше тук и сега, щастливо засегната от усмихнатия си анахронизъм.

Телепортиран самотно, неговият глас се губеше по времепространствената мембрана на десетилетията, а до нея достигаше единствено ехото от въпросите му. Защо. Дали. Как. "Спокойно, и без това си малък още, като изживееш 80-те без мен, ще пораснеш и ще се върнеш зрял и надишан - с мода и субстанции." Ето значи - знаеше си, че докато не е минал през трудни премеждия, няма да понесе най-великата награда. Всичко е в реда на нещата, нали така.

Той се замечта за бъдещия си завършен образ, с който щеше да спечели своята принцеса на декаданса. Пое дълбоко въздух и изживя десет години като миг. Нямаше пукната минута да мисли за нея, но в редките мигове, докато спеше, броеше дните до края на своето заточение. Така на първи януари 90-та се появи на прага й с цвете в саксия.

"А, ти ли си, здравей. Много голям си станал, дано си се забавлявал." Защо толкова припряно? Защо не му се нахвърли? "Не е честно. Защо всички вие изживявате 80-те чрез мен, а аз така и никога няма? Не заслужавам ли и аз малък подарък за посредствеността, в която живея. А??" Той се опита да я убеди, че всичко е едно и също, че посредствеността или нейната липса са въпрос на договаряне между двама души, но тя не искаше да чуе. Накрая дори опита да се измъкне по зрял начин - цитирайки й безсмъртния цитат на 80-те I don't have much in my life, but take it, it's yours. Намигването не достигна до нея. Ядосана, тя се върна две десетилетия по-късно в съвремието си и с неприкрита досада продължи да телепортира всички втренчени в нея наляво и надясно по любимите им дестинации.

Зелени площи

2011-03-07T12:38:00.002+02:00

Бясното търсене на ефективност навярно ще доведе до капитализиране на жизнената дейност, но дали една целенасочена ежедневна работа по себе си, при която периферното зрение е неглижирано, ще се отблагодари за нашите усилия?

Зелените площи означават по-ниски разходи за енергия, по-здравословно съществуване и повече удобство за обитателите им. Но те са и най-добрият възможен приятел на строителния хюбрис. Наглед оскъпяващи, малката инвестиция в зелено повишава стойността на същите тези импозантни постройки, които строим в гонката ни да ставаме по-добри. Но не само това - технологията на зелените площи е базирана на оригинален производствен опит, който би послужил на строителния бизнес за придобиване на нови знания, полезни за практиката им.

А този опит се корени в идеята, че вместо да разсъждаваме върху конкретните всекидневни грешки на производствения процес, по-скоро следва да поставим една изначална рамкова цел на нашите усилия ("концепция") и да съобразяваме и правилните, и грешните неща с нея. Така никоя грешка не е фатална, но никое правилно решение не е самодостатъчно. Така се отпуска напрежението от надвисналия краен срок, но се възпитава една генерална отговорност, която инстинктивно винаги би усетила кога е същинският краен срок.

Така в крайна сметка щастието се постулира не като погасяване на вноските към големия кредитор без лице, а позитивно - като съвпадение на дълга към живота и от друга страна - свободата да изпълниш дълга по най-удобния за теб начин. При това съвпадение двете предпоставки са напълно неразличими, защото се изпълняват с едно-единствено действие. А действието може да се избира от голям набор. Зелено е да предпочетеш усамотената разходка вместо грандиозното парти. Зелено е да развиваш реториката си, а не да трупаш факти. Зелено е да съзерцаваш, а не да работиш.

Общото между всички тези зелени действия е тъкмо в периферното зрение. Не отричайки, че само строителството е вечност, а строителството се свързва с партитата, фактите и работата, в същото време зеленият човек не товари погледа си с вманиаченото фиксиране на една-единствена точка. И без да губи фокус, той доставя на строителния бизнес най-ефективния работен график, при който отпада дори нуждата от почивка от тежкия физически труд. Защото труденето на зеления човек е неговата почивка и обратното.

Представите от детството

2011-03-02T17:50:00.003+02:00

По закон е забранено да се пее за друго освен за любов.

Не е възможно някой отбор да вкара повече от два гола в мач, резултатните мачове са останали в миналото.

Съществува негласна борба между номерата на колите, като първата от четирите цифри носи 4 точки за този, който има по-висока, втората - 3 и т.н.

Лягането след полунощ намусва Великия пазач на Съня.

Цифрите от томчетата на Достоевски са неговите очи, с които той продължава да наблюдава света.

Хората с дълги имена са нетърпимо сериозни и сухи.

Ако говориш за бъдещето, без да ползваш израза "живот и здраве", много скоро ще бъдеш наказан.

Докато се движиш по магистралата, на всяка прекъсната линия трябва да си движиш челюстта напред-назад, за да не изостанеш от темпото на пътя.

Живелите преди Христа са обитавали различен свят, после всичко наоколо се е променило за един миг.

Има само две или три работи (митничар, зъболекар), от които можеш да печелиш пари, от останалите ти дават, колкото да не умреш от глад.

---

Вие да имате с какво да се похвалите?

За възпитания аз

2011-02-26T12:16:00.001+02:00

да не се караме за пет минути или двайсет години

взимай цялото ми време ако искаш

само дай ми сили за втори нов живот

За Фауст години по-късно

2011-02-23T14:24:00.005+02:00

дали съм лош без да върша лошо

а заради насмешката отдалече към доброто

и възхищението от гения дори и зъл да е?

Излъган, pt. 22

2011-02-22T21:17:00.000+02:00

Беше трепетно. Очакването. Стена беше издигната, стена между света и зрителното поле. Стена за сигурност или дори комфорт, а всъщност стена от страх. Очакването - tear down this wall, но дали? Нали бе комфортно, а ако бе се срутила стената, слънцето щеше да опърли ненавременно разголилата кожа.

Винаги целена, но никога разбрана, глътка въздух се намеси. Винаги целено, но никога разбрано, срутването се пръкна от кариесите на страха. Тръгна по големия свят - преоблечен, бесен до пръсване на собственото си минало в името на дребната инструментална цел на настоящето. Отгоре старата ти идея-прелъстителка мъдро оплакваше съдбата на новата ти зависимост, която щеше да изгори заедно с теб.

Така постулира живота - веднъж завинаги, като второ начало, което не се родее с нищо, а съществото ти бе заметено балсамирано под останките от стената. И какво по-различно има в ново съществуване без същност? Заведенията с дух или скоците отвисоко не са тотеми, а ежедневни форми. Кътани в зимника, ти ги накисна в страха си и ги извади развалени, профанни и без стойност. Нещо ново от другата страна на стената? Все същото недочакано очакване.

Няма познание без познание за познанието. Няма удоволствие без философия на удоволствието. Няма съществуване без памет.

За опасните игри с огъня

2011-02-14T22:45:00.003+02:00

продължавай да гориш реликви

така и мен гориш но за да скъсаш с миналото

трябва и себе си да изгориш

Доминация без владение

2011-02-13T23:40:00.002+02:00

Тази сравнително стара форма дължи корените си на убеждението, че борбеността не печели точки; че няма загадка, която трябва да бъде тепърва разгадавана.

Тайната (която не е никаква тайна, но се утешаваме с мисълта, че доминантът има предварителна информация) се състои в следното: и да отстъпи инициативата, доминантът е подсигурен при всяка бъдеща атака. Той дори не толкова предвижда ходовете, а знае, че владеещият не може да измисли нищо креативно, тъй като "креативността" на владеещия стига единствено до изпипване на още по-филигранните и безсмислени пасове по хоризонтала, а "атаката" му се състои в провокиране на пасивността на доминанта. На всичко това доминантът има готов отговор - на провокации не отговарям.

Когато захраниш чуждото его с владение, владеещият се опиянява и дори понякога пропуска замисъла на своето владение, който е да го претвори в доминация. И тъкмо в това е голямата победа на доминанта - той не просто се е опазил, а е заразил съперника си с нова, при това извратена, ценност. Ценност, която приспива - а приспивайки, доминантът има най-сигурното и трайно предимство. Ако пък владеещият се сепне, обикновено изпада в смут в какъв порочен кръг е попаднал и паниката го съсипва от само себе си.

Hello, little girl...

2011-02-10T22:23:00.001+02:00

Излъган, pt. 21

2011-02-08T23:32:00.007+02:00

... И щом отвориха мръсните си устички и захапаха фигурата Му, той не можеше да издържи да слуша повече. той не е Той, а Неговият единствен най-верен фен, който някъде по пътя забрави напълно за границата между ритуал и изживяване на чуждия живот. Дишаше чрез движенията Му.

Но онова, което беше така трудно за поглъщане - то не бе омразата, а и повечето не мразеха, въпрос на поза. Не беше дори изумлението от чуждото неуважение към реалността да си съвременник на вечността. Някак еволюира до идеята, че липсата на сетивност оправдава липсата на грамотност. Друго беше - и беше свързано със него, а не със Него. Така и не прие, че щом може да изпъкнеш с красота, винаги ще се намерят идиоти, отричайки красотата като повод да изпъкнеш. Как може така? Да доминираш, да го правиш със стил, да желаеш този напрегнат занаят повече от всичко... Но да Му приписват толкова сбъркани мотиви. Толкова хубаво, че Той битуваше далеч, иначе трябваше да си затваря ушите.

А трънчето - то се съдържаше в убеждението му, че изрядността е ключ. Че в края на деня, сред аморфния куп от сълзи и усмивки телесно се въздига един-единствен търсен резултат и всеки се прекланя пред него. Не преклонение, отклонение тръгва от резултата. Колко сбъркано - изрядният човек ще приеме и най-болната фантазия за полезна критика и ще се свие на три в изрядното си притеснение, къде отново не е уцелил мистичната формула.

Ти, точно Ти, когото гледам с възхищение за пореден път - не сме ли еднакво нещастни с Теб? Аз - кастриран от омаята, не свободен, а принуден да живея чрез Tеб. Ти - жертва на обстоятелствата, не свободен, а принуден да проповядваш и кастрираш. Кой ли от Нас ще си легне по-уморен тази вечер?

За тъжния край на разходката

2011-01-31T00:36:00.004+02:00

развихме мащабни разговори-крепости

докато не видях самотния шофьор на такси

и се стреснах как у всеки дреме по един

Шедьовър

2011-01-29T14:14:00.004+02:00

Няма по-приятно усещане в изкуството от това да се бориш със зъби и нокти за удоволствието си. Защото самата борба е удоволствие, а дори по-голямо удоволствие идва накрая, когато приятно уморен направиш равносметката, че си изживял един велик момент на всякакво ниво - сетивно, психическо, физическо...

"Ангели в Америка" е като бароков кринолин, който сам не знае откъде почва и къде свършва. Пуска на сцената героите и си ги взима обратно като хазартен играч, прелива от етюд в етюд като откачила матрьошка. Изисква много, невъзможна е за пълен прочит отведнъж. Но в същото време не е тежкотонажна и тромава, не бълва претенции, а стъпва леко и дори пестеливо. По-забързани два часа и половина (без антракт!) трудно могат да бъдат изпълнени - до степен, че когато дойде краят, да си натоварен и потресен, но в никакъв случай изморен или да ти е доскучало. И да искаш още - защото от всяка сцена може да тръгне самостоятелна постановка и в този смисъл няма нито начало, нито край.

Успехът на една творба винаги зависи от два параметъра - предварителна заявка (амбицията) и изпълнението й. И ако можем да видим недостатъци на някои места в постановката, то е защото заявката й е грамадна. Ако виждаме неравностойни пасажи, то е защото винаги ще има по-равностойни от останалите. Което всъщност е още една точка в нейния актив - така представлението може да се тупа като брашнен чувал и да се вади още и още от него. Така си струва да го гледаш отново след известен интервал от време.

Говорейки за заявката, тук дори не става дума за това, че се представят теми, които са слабо засягани или откровено подценявани в съвременния театър. Става дума, че от един водещ конфликт (хомосексуализмът и неговото приемане) представлението се разтваря във все по-дълбоки и опасни води, стигайки накрая до изначалния конфликт за другостта въобще, за парадоксалната среща между природа и култура и невъзможността да решиш противоречието между двете в личния си живот. Всъщност на сцената не щъкаха хомосексуалисти, ами страхливи и объркани хора, търсещи от слабост упование в другия - който също е страхлив и объркан като тях.

Безспорно е нужна предварителна подготовка, за да се хванат препратките към филми като "Клетка за птици", "Бебето на Розмари" или "Сънсет Булевард", безспорно е и че една чисто американска пиеса никога няма да се приеме безрезервно в друго време и място като нашето сега. Но тъкмо в това отношение режисьорската работа успява да извади текста от социалния й контекст, за да видим Етел Розенберг не като жертва от лова на вещици, а като гузната прикрита съвест на безскрупулния адвокат.

В крайна сметка това е модерният театър - динамичен работохолик. Актуален не просто по призвание, а по необходимост и тъкмо заради това ангажиран с подчертано нетеатрални проблеми, които обаче могат да се решат само от театъра. Но не в архаичния смисъл на думата, а театър като пространство на въображението и ексцеса. На голямата сцена на Народния театър, която никога не се е струвала толкова голяма, както сега, се разиграваха пърформанси, танци, бутафорни бягства до Антарктида, публични диспути... Мащабно, но не по карнавалния начин в стил Морфов, а с мисълта, че всичко е свещено и съдържа в себе си Голямата идея. Подобен висок скок може да бъде перлата в короната на всяка европейска театрална столица.

За неравното уравнение

2011-01-26T17:01:00.000+02:00

щом те нямам силно те искам

щом те имам няма да те искам

накрая е едно и също

Славна приказка

2011-01-26T01:31:00.005+02:00

Един млад мъж се влюбил в една млада, но вече зряла жена, която бегло познавал. Тя била последният му шанс да повярва в Божественото - чието рекламно лице била. Толкова красива изглеждала. В някои моменти дори си въобразявал, че тялото й шепне как телесното ще отмре всеки момент.

Тя обаче говорела по начин, напълно недостоен на съзиданието й - нахакано и насечено. Колкото повече Красотата й дарявала, толкова по-неуместно звучали тези нейни думи - човешки, твърде човешки. Не бивало така. Наистина, кой бил той да говори какво бива и не бива, когато във всеки един момент би застанал под обувките на своята муза? Да, но все пак няма жива сила, която да ни накара или попречи да чувстваме онова, което чувстваме тук и сега.

Тежък парадокс. Мъжът обаче бил умен и преценявал всички възможни варианти, още преди да види парадокса на хоризонта. Ако би ослепял, би се лишил от едничкия си билет към Рая и не само това, ами животът му би се превърнал в безпросветна агония. Ако би оглушал обаче, би се изправил пред най-съвършеното и при все това достойно за обич същество, само за да усети още по-силно невъзможността на тяхната любов. Не само защото не можеш да обичаш съвършени същества, а и защото тя и без това не го познавала особено, та надали тепърва би го заговорила на езика на глухонемите.

Затова мъжът решил нещата по мъжки. Отровил се, след което се запалил, а за всеки случай паднал от 22-рия етаж на блока си. Самоубил се, накратко. Дори не се замислил дали да оставя предсмъртни писма.

Този мъж така и не познал любовта в краткия си живот.

За справянето с претоварването

2011-01-17T15:55:00.004+02:00

дефицити от умора

опаковам ги и пращам ги към ада

на този свят мога и без тях

За безсмислието от емиграцията

2011-01-16T15:13:00.002+02:00

всеки град е една задача

ако се случи че не я решиш

няма никога да схванеш логиката

За увлекателните комбинации

2011-01-12T11:17:00.004+02:00

и аз искам да летим към кошовете

всеки път да викаме правилните решения

но дали ще имаме някога отбор около себе си