За всяка една мотла, поименно

болка от припомнената оредяваща първичност
трижди болка от невъзможното й завръщане
страх ме е да се запозная с теб а искам

Летен сняг

Красива и висока руса дама ме стряска със самото ми влизане в купето. "Защо гледаше така жадно краката ми?" - пита ме ядосано тя. "Защото са хубави?" - решавам да отговоря, научил наскоро урока си, че оригиналността в напечени моменти е надценена. "Но защо точно краката ми?" - настоява тя и се налага да вляза в обяснения как всеки си има различни фетиши, а нейните крака са един чудесен повод за фетишизиране... През цялото време, разбира се, не мога изобщо да си спомня кога и защо съм я гледал, нали току-що съм се качил във влака?!

Мами ме да се разходим, а аз разбирам редица неща за нея - коя е, кои са родителите й, какво прави в същия влак като мене. Август е, но вали сняг. Защо трябва да вали сняг точно през август?? Така и не ми отговаря на упоритите атаки кога сме се виждали, нито пък какво особено отношение има към краката, които не спирам да зяпам. Води ме към купето си с бясно темпо, защо ли? Решавам да не се съпротивлявам, явно имаме история, но паметта ми е изневерила в най-неподходящия момент.

"Изчакай, само да отида да си взема багажа. Минутка, не повече!" - уверява ме, малко преди да стигнем където ще стигаме. Чакам. Часове. Накрая не се сдържам, отивам и я виждам просната на пода, с ампутиран крак. Календарът на стената показва датата десети декември. Снегът се усилва и не вярвам, че някога ще изляза от прокълнатия си влак.

Black&White

В замръзналите моменти на пълно доволство от абсолютната ни безпорочност, когато в черепната ни кутия прониква илюзията, че сме съвсем за този свят, по-досетливите от нас изпитват леко парене от исторически доказаната истина, че безпорочността винаги ще срещне хилещата се гадно усмивка на детския живот около нас. Тогава, със стремеж надолу и само надолу към земята, тези бледи жертви на неспокойствието ще очертаят бъдещия си провал - той ще се състои от едно-единствено сиво поле, някъде по големия път на избелването, който проклетниците са поели още като юноши с ясната идея, че никой никога не ще помни тяхното дело. "Ведрото" наследство на този провал ще бъдат ежедневните разговори и разходки с други паднали и интимното щастие от изоставената амбиция, отнела толкова много възможности за съзерцание през упоритите години труд.

Объркването на самодоволните безпорочни хора не държи сметка, че светът никога не ги подкрепя, когато казва на бялото - бяло, а на черното - черно. Не може да заемаш позиция по въпроси, които не са междинни. Бялото няма да спре да е бяло, нито черното - черно, защото те са предзададени и сетивата ни ги следват априорно. Ние обаче не сме априорни, а се валяме в цветове по всички световни маршрути. Затова в дълги периоди нашите дела не изглеждат бели или черни, а сиви. И тъкмо тогава идва заемането на позиция - дали ще видиш бялото или черното в сивото изисква много повече от "аз съм безпристрастен, това са фактите".

Всеки от нас може да направи блестящия си удар в правилното време и пространство, с правилните хора и събития под ръка. Всеки от нас може да е Белият бог и дори земеделските производители биха станали неокантианци, ако след всичко това крайният резултат е една бяла полза в повече. Не всеки обаче прави удара - и то именно, тъй като само някои получават подкрепа, само някои са окъпани в любов, която неизбежно включва доверие, а доверието е орган на първо място на интуицията. В този ред на мисли няма по-върховно лицемерие от това да се позоваваш на абстрактни "обичайни" стандарти, след като си създавал с години отношения, в които властват специални правила и си се възползвал максимално от тези специални правила. Лицемерно е не заради промяната във възгледите, а заради извънредно изгубеното доверие, което повече не искаш да дадеш. В такива мигове мечтите за почтен живот, който в същото време е и почЕтен, рухват, а на тяхно място се възцарява всеобщото разочарование, адресирано към всички и никого едновременно.

Избрани дефиниции

Какво е интелигентността - една памет, търсеща усърдно логика в своите собствени сънища.

Какво е любовта - танц.

А какво е зрелостта - липсите на съзерцание, вглеждайки се в които разбираме колко по-интересен би бил животът, ако не го живеехме ние.

и т.н.

Конкуренция на принципи

Така се получава винаги, когато вярваш в повече от една ценност - накрая надделява онази, която всява страх и те изпива, а не онази, което ти инжектира свобода. "Цар Калоян" е една хубава улица, чиято съдба бих искал да споделям може би от десетки години - но не би. Деликатната й "назадничавост" (умението да бъдеш зад улици звезди, но да се справяш някак с тежкото си бреме) ме гони, откакто се помня с моя стремеж към мистика и живот в подножието на фаворитите. Но аз не познавах "Цар Калоян" доскоро. Каква закъсняла непринудена среща!

А не бях срещал "Цар Калоян", тъй като пътят ми неизбежно сочеше разграфени маршрути, анкети с всички отговорени въпроси по тях. Защо да отида до края на тази улица - смятах аз, какво кому ще докажа? И по-страшното: ами, ако се изгубя? Ако ме обявят за издирване? Ако извънземните ме приберат? И така, година след година, улица след улица - креативността изтече. Дори и да знаеш, че имаш нещо в повече, без постоянни житейски вдъхновения като любовта към назадничавите улици, разгърнати и усмихнати, ти остава единствената поза на "оставете ме на мира, аз съм в повече".

Атавистичните страхове са като белег по бедрото на манекенка - дори и красиви, намекват за нещо ужасно, случвало се някога в сърцето на изяществото.

Излъган, pt. 17

Моята световна финансова "и икономическа" криза - купувам животи на кредит, докато издъхвам връз единствения, който имам. Закъде ги кътам? За някой друг живот, разбира се. Свята алчност, оцветена с кръвта на всички, които много питат и ценят обноските. Няма обноски, плюскайте цялото налично меню от време, красота, късмет и има ли значение какво още...

В един идеален свят има по едно мече, отредено за всеки - едно такова, че дори възневидял суетата, да има за какво да се грижиш и да храниш с много любов всеки един ден. Тук обаче носиш грим, което е непростимo. Другите мечета също не си го спестяват, което напомня само на едно: човек обича в най-мъчните периоди от живота си. Когато кривата челюст на безвремието го натоварва със болежки. Освободени от безвремие, причиняваме си най-солените страдания - солени сълзи, солена лимфа от разчесаната рана на хубостта: ще обичам теб, само да се вдъхновява колко обич чака да бъде разпръсната извън нас, а накрая този пир ще ме изпие и остави вън - при жаждата, наречена зависимост.

Пък из информираните среди се говорело, че всичко е съгласие. Достатъчна доза съгласие. И тези шашми с обичта са игра като останалите - обичаш от безвремие, а не защото има какво да обичаш. Ако има какво да обичаш, съгласувайте се и готово - повече не би говорил за "любов", а за живота. Съгласие за дизайн, за време, форма, навици, капризи - детайлен избор, който никоя фирма не ще предложи! Каза, че обичаш щастливо? Не, съгласувал си нуждата си с някого, който в друг живот ще бъде чаено другарче или начумерен враг. Но сега наскоро е изиграл абсциса, спънала се в теб, докато по ордината си се суркал. Недей да търсиш нищо необходимо, суркай се и "обичай щастливо".

Пораснала история

Не мърдай, докато пробождам

дрехата ти със чаровно цвете,

а донеси единственото нещо,

което липсва във момента -

чашата ми с питие.

Да се вържа с връзка мога и самичък.

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Нали разбираш, че сме жалки?

С юношеските вярвания,

оттекв-оттекв-оттекващи през семейния балкон?

Уморени, но на тръни -

млади хора, а останки.

Ела се скрий през зимно време,

да спим със дрехите в очакване на края.

А също - да обгрижваме уредбата,

която си припява за изгубени любови -

нейни, а защо пък не и наши?

Ето, вързан съм. Обвързан също.

Как така пък се получи?

Хайде, нека скрием се с протеста

зад дивана във очакване да дойдат,

във ден различен, но еднакъв с този.

Ще се заключим и ще стареем дружно,

ще чакаме да ни намерят,

ще слушаме какво ни учат от екрана

и ще учим с розовите очила,

далеч от тъжния нерозов свят.

Така че - стига, не унивай,

ние сме добре, светът е хубав,

красиви сме, ухаеме приятно

и всичко ще ни е наред.

The National - Apartment Story

Be still for a second while I try and try to pin your flowers on

La, la, la, la, la

Can you carry my drink? I have everything else

I can tie my tie all by myself

I'm getting tied, I'm forgetting why

Oh, we're so disarming, darling, everything we did believe

Is diving, diving, diving, diving off the balcony

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

Hold ourselves together

With our arms around the stereo for hours

La, la, la, la, la, la, la, la

While it sings to itself or whatever it does

When it sings to itself of its long lost loves

I'm getting tied, I'm forgetting why

Tired and wired, we ruin too easy

Sleep in our clothes and wait for winter to leave

And I'll be with you, behind the couch

When they come on a different day, just like this one

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz for days

We'll stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume

Stay inside till somebody finds us

Do whatever the TV tells us

Stay inside our rosy-minded fuzz

So worry not, all things are well

We'll be alright, we have our looks and perfume on

Inception

Браво на Нолън, че си играе на флипер с Холивуд и разтяга границите на "гледаемото" кино в посока към повече оригиналност. Дано покрай него повече хора се престрашат да отправят предизвикателства към изкуството, които да оставят следа много години, след като архивите с кино конфекция пожълтеят. Понастоящем не се сещам за друг режисьор, който да си харчи парите умно и да лавира между мейджърите и сюрреализма с такава лекота.

Това е най-голямото достойнство на филма. Както и че все пак ще запише точка в поредната скучна година без събития. Самият той обаче е най-малкото противоречив и със сигурност хайпнат, както казваме по народному - именно защото напоследък от много грандомания комерсиалното кино не може да извади нищо отличително и голямо, а хората си имат нужда. Затова са и тези почти богохулни сравнения с Матрицата, която може да е всякаква, ама беше взрив в цялата поп култура и от нея ще се помнят епизоди, образи и герои, докато от Inception - йок.

Концепцията е оригинална, но на места ненужно усложнена, а дупките в сюжета са си живи кратери. Освен това на някои места имах натрапчивото чувство, че толкова средства и ум са вложени в нещо, което може да се (по)каже далеч по-пестеливо и в оставащото време/пари да се поразвият малко героите например или да ни оставят да осмислим видяното. Нищо, де, финалът е перфектен (някой каза ли сикуъл?), Лео умее да играе раздиращи се от противоречия личности, а Марион умее да е красива. Нолън пък умее най-много от всички и е похвално как това си личи в малките детайли като архитектурния трибют към Ешер или избора на името на Юсуф - властелина на сънищата в Корана. Доколкото във филм на Уорнър може да се говори за "авторски" принос, то тук го има в изобилие, а да снимаш такава амбициозна идея с почти пълно покритие на амбицията е като да почнеш в овчарския скок с летвата на височина шест метра и да ги скочиш почти от първи опит.

Изпипан филм - да. Важен - тоже. Революционен - не, мерси.

Дупки в морето

1

Време беше тайнството да стигне до мен - досущ като всички тайнства - леко, незабелязано, с пестеливи думи: Трябва Да Се Припада. Когато не ти е оставен друг шанс, освен да живееш, а живеенето те изтощава, без да ти дава нищо - трябва да се припада. Звучи, както трябва да звучи - безсубектно, нахакано и очевидно. Става за лога, за флайери и дори за татуировки... Друго какво може да се каже за припадането - Припад, припад... Припад.

2

И като стана дума за тайнство, всички трябва да сме наясно с тайнството на алкохола (също така всички трябва да живеем в Прага, но това е друг въпрос) - императивът отново е умишлен, тъй като ако повече кадри се вливаха в тайнството, то с тяхна помощ все някога щяхме да разберем къде точно се намира щастието. Щастието има за стартова точка отплаването на сетивата от разума, тяхната феодална революция, а краят - той е в канавките, след припадъците. Когато вече униженият разум се е скрил и е вдигнал ръце от нас. Кой обаче е хибридът, при който сетивата творят, но под контрола на своя вещ цензор? Повече тайнство е необходимо, за да разберем.

3

Занаятът, наречен проклятие - първия път проклинаш онзи, който има музика, защото ти нямаш. Когато той привиди теб в проклятието, всяка следваща крачка е подразбираща се. Проклинаш телефони, проклинаш лятното кино, изпращайки му дъжд, проклинаш здравето и живота на човека. Само той да ти повярва.

4

- Имаш ли нужда от помощ за тази игра?

- Не.

- Е, ти и без това имаш нужда от помощ. Специализирана.

5

Обеците разкриват нещо неподозирано и ново за мен. Те разкриват, че всъщност си имала уши. Досега нямаше как да го разбера. Какви скрити красоти бродят пред очите ни, а ние не ги виждаме...

6

Не многообразието от хубави жени, не дори и нашата непосилност да ги обгърнем поне с някоя усмивка, нито пък ядът, че не познаваме дори и една осма от онези, които биха ни помогнали да си спасим живота - не!, нищо от горното не депресира. Депресира нашата ненадейна мъдрост да виждаме края още в началото. Недостатъчетата, които минават за екзотика, и самоубеждаването, че, раждайки се, с нашите жлезички, диафрагмички и всякакви други природни богатства, сме се отпечатали върху някой друг така, че той да може да ни отразява цял живот, във всичките ни игри, във всяко писъче на Аза... А истината всъщност е в блеенето един в друг. В пощенето по гърдите и всичките останали бегли разтривки. Нека блеем един на друг.

7

Животинките дойдоха при нас неочаквано, без да сме ги канили или пъдили, но в правилния момент. Мравоядите, които никога не съм виждал, тези прахосмукачки на пампасите, също и костенурката, която обикаля корубата на света. Момичето с хубавите скули повтаря отдавна манифестирания от всички мъдри хора възглед, че животинките трябва да се обичат повече от хората. Най-малкото защото всички ние сме животинки.

8

Съвършеното начало на филма: двуминутна секс сцена, от по-бруталните, колкото да замъгли съзнанието в следващите я минути и зрителят да не може да отдели поглед.

Съвършеният завършек на филма: появяваме се в ретро(градно) студио, бутафорни БНТейски декори, зализани с изкуствени усмивки и фракове. "Хайде, нека видим за какво все пак става дума във филма. Отвори го." Отваря плика. "Ама тук няма нищо?! Само едно надраскано листче?!" "Именно, това е сценарият. Хайде, чети, всички това чакаме." Всичките отдавна са напуснали студиото.

9

После сънят свършва. Да усъвършенстваш изкуството на съня - последната крачка вече е постигната. Мога да казвам "стоп", даже не е и "стоп", ами "стига вече, дотук бях", тъкмо когато сънят е готов да ме запокити в най-сложния лабиринт. Вече съм в нов квартал, тревожно очаквам гости, щом решавам да изляза за малко. Излизам, те се обаждат, че пристигат и не бива да закъснявам (?), а аз бодро крача обратно към вкъщи, когато разбирам, че съм в настоящия ми квартал. Такситата не спират, времето не спира, значи сънят трябва да спре. Пук. Стига вече, дотук бях.

10

Един от столовете на съседната тераса е детски. Изолиран в ъгъла. Последните лъчи на слънцето го огряват и ме съветват да се разположа на него. Отритнатото дете, радващо се на последния ден от живота си - the day that never comes.

11

Всяко "здравей" по сергиите е по-болезнено от останалите здравеи. Душата на раковинките, на моряшките фланелки, оживява, когато те поздравяват. А ти, още неизчул чуждото здравей, и се местиш на съседния панаир. Колко вини имам да изкупувам пред раковините и останалите животинки?

12

Грандиозният упадък на културата не е конструкция и книжки, а живот, случки - епизоди, които ни замерят всеки ден. "Ти го обичаш." "Да, но теб обичам повече." "Знам." Колко по-ниско може да стигне щастливото ни следвоенно общество? Туайлайт - единственият филм, в който можеш да видиш близък стоп кадър "похабен" за една-единствена безсмислена реплика, единственият филм, в който сюжетните линии не са линии, а точки с прекъсване - даже единственият със скучна бойна сцена, която не е и динамична. И единственият сниман с много пари, но изглеждащ като мърляв евтинджос, при който обаче това не е нарочен ефект (или е, но ще го разберем след хилядолетия).

13

Да счупиш пломба, докато хрупаш Харибо във формата на челюсти? По-нелепо от това би било само щом динозаврите те изядат последен, защото единствен ти ще ги неглижираш, хрупайки (бих казал "ядейки", но тази дума ме отказа от деепричастието някога) от техните желирани близнаци. Животинки...

14

Знам, че е трудно, всеки път е трудно. Разкажи история. В картинки, по възможност. Историите са сочни и плодови, в бъдеще децата ги преразказват в отговор на запазения последен въпрос в интервюто - "на какво ви научи баща ви". Но разказвай, не се срамувай. Няма нищо по-плашещо за едно дете от неизвестното. Поне докато детето не разбере, че знанието за проблема не го решава, а отчайва още повече...

15

Нов най-важен закон за приемане - Закон за естетическите надстройки - получава се ЗЕН, което е близо до дзен и до моята идея, че хората (тоест аз) не си почиват добре на морето, защото са принудени да гледат покриви, разделени на три, недоклатени дограми, които се разминават с оригиналните, мазилки с родилни белези от така важния втори-трети-пети етаж, с който скромното морско семейство ще се изхрани в близките месеци и години. Но това е пошло. Разваля почивки и видения от бъдещето.

16

Първата официално призната мисъл на UD, подлежаща на авторско право и много възхвали: "Жената е като котка - толкова често намира любовта на живота си, че най-вероятно има девет живота." Записвам си я тук, за да не я забравя. Не отличник, а 9+.

17

Агресията на модерната епоха - "дядо Коледа не съществува, следователно и аз не съществувам". Цинично, но логично. Логично, но цинично. В крайна сметка - циклично. Наистина - не ние сме отговорни със задачата да доказваме отрицателни факти, нека другите да докажат положителния факт, че съществуваме. Нека! Само че няма други, защото те също не съществуват.

18

На кея има пространство за инвалиди и майки с деца. Има табела. Синя е. Малката подробност е, че пространството води право към морето, което не е толкова синьо. За улеснение на инвалидите камикадзета и прозак мамчетата дори има мостче между пътечката и морето, за да може да наберат още повече скорост. Социална държава.

19

Как да плува човек, когато е кърваво късче плът, обяснете ми? Защо да оставя няколко червени петна в морето, които няма никога да засъхнат от срам и болка.

20

Спокоен съм. По-величавите често са осмивани. Пък аз - и да закърнея, все ще е същото. Като се целиш в непостижимото, то няма да стане по-забелязано, споделено, накърнено или просто обагрено от постигнатото, което дори не отчитам, вкарвайки го в графата "необагрено". Последните лъчи на детското столче няма да дойдат никога. Поне докато имаме сили да припадаме.