23 юли 2010

Гардероб & Делфин

Интервю с трикратния олимпийски, осемкратен световен и петнайсеткратен национален шампион по стрелба с панички Никита Шеверданидзе след неговия неочакван крах на световното първенство в Йостерлунд, Швеция.

- Изненадан ли сте от загубата?
- Не.
- ?! Но това е първата Ви загуба за изминалите 16 години?
- Грешите. Това е само последната от всичките ми загуби през тези 16 години.
- Как така?
- Виждате ли, от самото начало можех да бъда друг. Помня го като днес - младежкия конкурс за разказ на тема "Гардеробът и делфинът". Какво може да се пише на тази тема, питате Вие? И аз се питах, тъкмо това е, че и аз се питах.
- Какво общо има това?
- Има общо, че както всички други хора, и аз бях поставен за първи път в ситуация, в която едно конкретно решение да решава много по-абстрактни неща в бъдеще. Как да приема такава сочна истина още млад и напорист според Вас?
- Как да я приемете?
- Във всеки случай трудно. Хората на този конкурс имаха нужда от две страници размисли за общото между гардероба и делфина. Дали това е спасило повече делфини или е помогнало за производството на повече гардероби - аз не мога да кажа. Сигурно не е.
- И как две страници промениха живота Ви?
- Просто и елегантно като две страници младежко есе. Осъзнах, че живеем в малки кутийки, хвърлени напосоки, без да имаме грам понятие за кутийките си, нито те - за нас. И почваме да блъскаме. Блъскаме ли, блъскаме, докато не си разнебитим докрай кутийката. Само да разберем, че ако сме постигнали нещо по-специално, това не е заради нашата или на кутийката специалност.
- А заради какво?
- Отказвам да коментирам.
- В крайна сметка доволен ли сте? Доказахте ли днес на света всичко онова, което искахте?
- Не.
- Не?!
- Моето голямо откритие дойде след втората ми олимпийска титла. Тогава вече можех да си мисля за онова, което съм постигнал, защото успехите бяха поубили усещането ми, че съм провален автор на есета за гардероби и делфини. По това време, оглеждайки се около себе си за мистичната многостранност на живота, стигнах до извода, че на този свят се борят две сили: красотата и ефективността.
- Това го знаят всички, извинете.
- Това го знаят всички. Но я си представете сълзите в очите на вече двукратния олимпийски шампион, който разбира, че винаги е стрелял толкова, колкото му трябва. Винаги се е определял в своя занаят от необходимия калъп и успехите му дори не са били поставяни под съмнение.
- Но Вие се радвахте на тези успехи.
- Радвал - не, успокоявах се, че съм малко повече от провален писател с хоби.
- А после?
- А после залюбих красотата, което значеше да кроя фигури. Кроях фигури. Успехите идваха - това беше ясно, но мечтата ми вече беше да разказвам приказки, да изследвам философията на стрелянето, а всъщност и на всичко останало, чрез скромното ми умение. Много "незаслужени" победи постигнах тогава, с аристократичен мързел и без да мога да разкажа нищо на хората.
- Какво Ви липсва?
- Нищо, тъкмо там е проблемът. Погълнах красотата с ефективност и ефективността с красотата. И така съм най-нещастен. Нима някой разказвач на мъдрости може да претендира да е пример за подражание? И нима някой честолюбив шампион се занимава с брътвежите на неуспелите мечтатели? Смесих всичко и се обърках. Няма за какво да се хвана в своя защита.
- Кой беше този човек, който Ви отказа от писането в онзи младежки конкурс?
- Това беше брат ми. В негова чест днес изпуснах решаващия изстрел и считано от утре, се отказвам от активна спортна дейност.

20 юли 2010

Балада за пристрастеността

създадох те единствен
но в еуфорията забравих
че единствен ходи със един
един-единствен
единствен-един
а ти не беше панацея
беше един от много
в цял свят от единствени
мислех те за тотем
но тотеми няма
има човек за мен
човек за теб
човек за всеки
и още други хора
истина е
нещото е ангажиращо
всяко нещо ангажира
само нищото е безопасно
който не играе той не губи
не трябваше да те създавам
трябваше да си стоя във къщи

16 юли 2010

Излъгани, pt. 16 (Пред Съдбата) - special limited etd.

- Почвайте!
- Аз... се отпуснах и сега няма връщане. Превърнах таланта в проклятие, визията - в скучна кардиограма, скука до пръсване. Вече не виждам, а знам. Знам, че ще стане. След точно три години ще имам лека усмивка и ще се разхождам с колелото си до ето ей там. И за какво са ми тези три години? Да се упражнявам в усмивката, която така или иначе ще дойде? Да презирам наум бъдещите си сигурни епизоди, ден по ден. Въобразявах си. Беше налудничаво, а и приятно, докато не свикнах. След това спрях. Защо да се упражнявам в сигурните неща, които другите също биха постигнали на мое място? Удоволствието вече беше рутина. Да знаеш границите си е ужасно, но по-ужасно е да знаеш и безграничието си. Ето ме, безграничен. До пет години - цар, после - отшелник, дете, гущер. И какво? Та аз знам неизлечимата си болест отсега! Защо не изненада? А защо изобщо нещо? Само бодра сянка и две-три бири, в разговор с птиците. Но и това го предсказах, току-що.
- Пробих света. Още ме цепи глава, ударът беше суров. Бях покрил целия конспект - преподаваха ми учители от първи клас от първа класа. Преподаваха ми граматика и думи, а в думите усещах повика на още граматика и след това на още. Един ден, свързал всички думи в първия съвършен език, понечих да говоря. Стигнах до края, мислех си, но не ! - оказа се, че мен ме е стигнал краят. Граматиката не ми позволи да кажа нищо. Едно плесване на ръцете - и пак граматика. Едно удряне по челото - и пак граматика. Въпрос по въпрос - приключих. Приключих. Дори птиците не разбираха за каква самота им говоря. "Говоря". Претопих мащабите. Гледах отгоре и виждах всички и всичко освен огромното си туловище. Пораснах не просто голям, а урод - атрофирала граматика; чистота на духа и тялото, която прекарва последните си часове в борба с непоносимата природа, непригодена за такова същество. Броени дни ли ми остават? Не, и безброени да са, искам си думите, самите тях, бедните.
- Изпуснах го. Един шанс, един момент. Толкова близо, финален плонж, две показни докосвания по скула и чао на прожекторите. Виждате ли, тази моя поза беше възможна само веднъж. Никой не се е поправял и не е прекрачвал границите на същността си - или на 12 правиш великия слалом, или не. Или на 32 си приказваш с птиците, или не. Няма компенсации и спринтове, има колода от карти - красота до първото подухване и вековна анонимност след това. Доигравам мача. Не ме помнете, имам тревожно пълната свобода да правя всичко, което искам, защото не направих онова, което трябваше. Кой знае, може би тъкмо, защото трябваше, но това беше веднъж, един шанс, един момент... Всяко движение - с брадичка нагоре към следващото, всяка спирка - едно своеобразно движение. Огромната карта на живота. По картите няма грешки, нали? Защо няма нито една, защо е толкова непростимо? Защото някои са родени картографи. Останалите оставаме да драскулим по черновите.
- И какво е вашето желание?
- (вкупом) Животът, който ти ни отне!
- О. Подшушват ми да бъда внимателна, за да ви науча на урок - урокът е, че вашата истина не значи нищо. Истината е безполезна без момента, без човека, за когото е предназначена, без грандиозния ритъм, очертанията на вашата истина по телата на другите. И аз бих могла просто да ви отритна с две-три елементарни истини, но... добре, не мога да ви го спестя. Вие сте свършени, копеленца. Свършени сте от вашето разяждащо "знам, че е така". Поздрави, точно така е, както и още хиляда неща е. И моите думи, и вашите, всичко е така... и така... и само че никое "така" не е очевидно, а вие тъкмо на очевидност разчитате. Затова тънете в съмнение и от болки не може да се изправите сутрин от леглото. Фетишисти долни - и вие като фетишисти искате да спите с жената с красивите чорапи; и вие полагате неимоверно много усилия да я съблечете и точно, когато жената е готова и ваша, вие се проваляте - защото сте фетишисти и си я обичате обута с чорапите. Така и с проклетата ви очевидност - храните се с очевидност, сънувате очевидност, а след това - ето ви скапаният очевиден свят, който толкова искате - как се чувствате? Това ли е всъщност светът? Да, и това. И още хиляда неща. Вижте, всъщност ви уважавам. Вие не сте глупачета, които стърчат, докато не ги е отнесла първата буря. Вие сте в окото на бурята и се крепите с адски мъки там. Знаете на какво съм способна и затова сте дошли при мен. Аз обаче съм прекалено зла и старомодна, затова съм длъжна да ви накажа. И моето наказание ще ви изненада - връщам ви живота. Връщам - не, включвам го отначало. Сами да разберете, че ще е същото. Сами да разберете, че вашият проблем не е животът, а службата в името на болестите ви. При първите синдроми пак ще дойдете и ще плачете, но аз ще помня. А ако действително ви заболи от липсата на живот, макар че не вярвам, то просто ще започнете да го живеете. Защото и в момента го имате и нищо не ви се е случило. Лигльовци нелепи.

12 юли 2010

За Световното

Най-сетне европейски шампион извън Европа, макар че при тези ниски температури и часова зона турнирът си беше всъщност много по-европейски, отколкото неевропейски. Най-сетне и заслужен шампион, който не се казва Бразилия, припомних си мълчанието и скуката по всички коментари, което ни навести преди две години с още по-заслужената евротитла на испанците.

Разбира се, кусури могат да се намерят - голът от засада на осминафинала, пропуските на Парагвай от дузпа и вчера на Робен, но на осминафинала шампионите доволно си надиграха Португалия и без тази засада, а пропуските всъщност бяха спасявания на Касияс, което е част от играта. Откъм разни неща като удари към вратата, владение на топката, че дори до феърплей Испания е категоричен номер едно, което не се е случвало наистина никога на Световно освен при четири от петте титли на Бразилия.

Едно време щях да се закълна, че испанците никога няма да спечелят нищо, защото сякаш сами се бяха напъхали в клишето на симпатичния губещ - постоянни отпадания с дузпи, след като са надиграли противника, със съдийски тесли и пр. Явно мелничката се върти и след като италианците изстрадаха всичките загуби с дузпи на предното СП, сега испанците изстрадват с лихви цялата тази дългогодишна лузърщина и за две години не просто показаха едновременно ефектен и ефективен стил при двете си титли, но разгромиха и едно друго клише - за испанските парти лигльовци, които никога не се борят, не знаят как да печелят прагматично и при първата пречка се спъват. Ми, точно обратното. Четири победи с по 1-0 на елиминациите, постигнати освен с всичко и с хитрост. Не се отчаяха нито от тъпата загуба на старта, нито от невървежа срещу Португалия и Германия, нито от драмата с дузпите срещу Парагвай. Един отбор, готов да се справи с всяко предизвикателство, без да изневерява на стила си, който изненадващо за нашето време е красив и печеливш, но най-важното - отличителен. И след десетки години пак ще помним това постоянно движение по хоризонтала, което внезапно прелива в атака, при това атака, в която участва целият отбор.

Иначе Световното беше поредното по-скоро разочарование, което всячески помпахме с мисълта, че е веднъж на четири години и прочие, но безуспешно. Нито една класика, само две-три драми (Уругвай-Гана, Испания-Парагвай, отчасти Германия-Англия), наистина качествен финал в сравнение с предните, но и много пропуски за два отбора финалисти, прекалено много съдийски грешки, макар и не толкова решаващи, колкото в предните две първенства. Слаб домакин, който не напълни трибуните и скапа настроението на всички с тези нулеви температури, вувузели и всевъзможни "африкански" номера. Уморени отбори, за които националният отбор значи все по-малко сравнено с клубните. Надъхани за успех от големите отбори бяха единствено Испания, Германия (по традиция) и Аржентина, които обаче бяха пренадъхани от Диего, де да беше и такъв треньор, какъвто е мотиватор, но не би... Пълен провал за звездите, както се и очакваше, но не в такива мащаби - Рууни, Роналдо, Меси и Кака с общо един гол срещу севернокорейците. След четири години евроотборите най-вероятно ще бъдат допълнително смазани от южноамериканските условия, дано най-малкото да станем свидетели на Бразилия - Аржентина на финала, че да помним с нещо поне някое следващо първенство...

07 юли 2010

Претопено детство

Първи епизод:
A: Аааа, видя ли го?
Б: Кое?
А: Този човек, с когото се разминахме. Видя ли го?
Б: Да.
А: Не го ли позна?
Б: Не, защо?
А: А.К., адвокатът.
Б: Кой?
А: А...
Б: Чух те. Питах кой.
А: Е как, за него пишат по вестниците, физиономията му е разпознаваема.
Б: Хм.
А: Колко често виждаш по улицата хора, за които пише по вестниците?
Б: Постоянно?
А: Оф, нищо не разбираш.

Втори епизод, години по-късно:
В: ..........
А: Не знаех, че сте срещали точно това мое писание.
В: ..........
А: О, така ли?
В: ..........
А: ..........
В: Публичността! Тя е... публичност. Не сте ли съгласен? Срещайки публична личност, срещате една фикция. Една изрезка, един образ, това не е човек, това е нещо повече! Или може би по-малко, но във всеки случай публичността дебне, а най-хубавото е, че вие знаете за нея, но тя не знае за вас. Колко изненади само, каква магия да се доближиш и да разкажеш своята фикция на човека от плът и кръв!
А: Очарован съм, но трябва да тръгвам. Имам много работа.

05 юли 2010

Медийна звезда

С оглед увеличаващия се интерес към блога наскоро бях интервюиран от чаровна, макар и леко притеснена, радиоводеща за нейното приятно неделно обедно предаване. Всичко беше чудесно и прекрасно, а разговорът мина небрежно и елегантно едновременно.

Резултата може да чуете ето тук. Банерите (и банелите) може да очаквате в близки дни.