29 януари 2010

Още матрял от доктор Антонов

Тежко е да признаеш, че животът е по-абсурден и от най-пипнатия театър...



БНЕЙ! БРИТ! БНЕЙ! БРИТ!
Имам.... постановленияеяе за съдебен процес!

473 гласа на първия тур на кметските избори. Още 4730 положителни коментара по форумите.

Sofia im Herbst, 2009 г.

24 януари 2010

ТемеRoute 66

На оръфания щанд има пиле.
Великденско.
(Но не от жълтите.)
Чака само теб.
Не иска даже да го вземеш,
а да видиш.
Да го видиш,
като всички други пилета,
и останалите щандове,
също толкова оръфани.
Защо се спираш, за да гледаш
пилета едно след друго,
макар че точно онова те чака,
не знаеш и не мислиш да узнаваш.
И аз не знам.
Но тъй е редно -
това поне го знаеш,
не го поставяш под съмнение.
Чудя ти се,
ведро ти се карам,
ти си статуя.
Защо тогава ти се карам?
Решавам да преглътна.
Трудно, но защо пък не?
Да видим как ще те приема,
ако бъда теб поне за малко.
Любопитна гад си,
дразниш с гъдел,
смея ти се, а не бива,
защото не за смях,
а за лудост правиш намек.
Но как да издържа?
Да уважиш пореден щанд,
поредно пиле без съдба,
а после да си вън от този свят,
да не ахкаш пред безкрайната безкрайност,
пред чудесата на ума,
със който днес боравиш
и съдби променяш -
какво налага този тик,
нон-конформизъм, но не и само?
Толкова естествено, че чак нарочно,
хващаш се в капани, лабиринти,
силогизми, неологизми,
(обичаш ги последните, нали?),
поза е - не ти ли пука,
"поза е - не, не ми пука",
тогава що за поза е това?
"Нищо, шегувах се, не е поза."
Гррррррррррррррр.

Вчера никак не пропусна
да отбележиш всичко ново,
което сам видях, възбуден,
превъзбуден и пробуден,
а после ти го декларирах.
Ти го отбеляза, да,
но пак наум, а не със глас.
Как разбрах ли? Ами, просто -
кимваше, когато се възбуждах,
превъзбуждах и пробуждах,
и ясно бе, не ще убегне
нищо от вечерната програма.
Нито пиле, макар и еднотипно,
и най-оръфания щанд.
Запиши го, запиши го!
Имаш сетиво и пишеш бързо.
Но защо ли мисля, че не би го,
защото сетивото ще е болно?
Да изложиш своето око на показ,
да нахлуе прах и чужди мигли,
а след това да наблюдаваш,
и вече да не ти е кеф?
Твоят кеф е да си там,
но никога наистина да бъдеш,
и всеки да си мисли, че не си,
че малко кеф прониква в сетивата,
а всъщност да си най-щастливият човек?
Сега ще припкаш да четеш,
опитомяваш всяка моя дума.
И после казваш - да, така е.
И аз ще знам, че е така.
И няма друго как да търся.
И пак ще е Великден.
И пилето отново ще те чака.

22 януари 2010

Излъган, pt. 4

Колко грозно е да говоря с думи като "помпам". Но аз правех именно това: помпах те до пръсване. Без да отбележа нито фира.

Помпах и твоите приятелки, също и своите. Ако твоите бяха мои и обратното - още по-добре. Всяко кълбо дим лъхаше на femme fatale. Вдишвах го, за да се тровя със илюзии. Но не мед, а никотин попадаше във дробовете.

Бях ли глупав? Бях. Беше ли необходимо? Беше. Ирония, нали? Да мога да кажа "не" на всеки и на всичко, че да си измислям сам слабости-радости-фетиши. Истината е, че не можех да ти кажа "не". Нито на теб, нито на никоя друга. Вие отдавна бяхте спрели да съществувате с някое отминало поредно "не". А аз все пак имах очи, нагон, настръхвах.

Колко съм нещастен, че отскоро се уча да съзерцавам. Да бях изживял или написал всичко, а не да помпам публично-цинично-искреноилично. Заповядай, влез самата ти. Вземи и репортери и клакьори.

18 януари 2010

Спомени от трети клас

Още само един отговор и Доналд Дък щеше да постигне своята велика цел. Беше изучил всички енциклопедии за последните сто и петдесет години. Нямаше какво да му се опре. Само един-единствен отговор. Той живееше за тази награда.

Зададоха нещо, което беше по силите му. Колко му е. Поколеба се дали ще го понесе. "Е, надали, но поне си струва да се опитам." Опита. Отговори. И не го понесе.

В същия момент усети как безразличието го отнема от света. О, не, в никакъв случай това не беше предъвканото "гадене", когато целите ти бъдат изпълнени и няма накъде да вървиш. Напротив - Доналд Дък имаше редица цели, неговата награда беше само началото на един дълъг път, осеян с целички и по-големи цели.

Да изследваме неговото безразличие. Той не е жертва на прегаряне в никакъв случай. Не му е скучно и няма екзистенциални тежести. Тогава защо? Защото само, щом уцелиш нещо видимо за всички, едва тогава можеш да си позволиш да отречеш жалките спазми на напъна си. Доналд Дък не се е идентифицирал със своите енциклопедии, те са му били оръжие. Оръжие срещу репутацията на мухльо. А няма как да се освободиш от мухленското, ако не прибегнеш до видимото за всички. Не че има видимо. Не че има всички. Но конструкцията си важи, откакто свят светува.

В продължението на комикса трябваше Доналд Дък да излезе на улицата и да почне да стреля напосоки.

Напънът ни може да напусне във всеки един момент след първата му победа. Всеки. Един. Момент. Нито ние сме го желали някога, нито на него му е комфортно.

14 януари 2010

Разходка привечер

Разтегнах си пилора.
Отново ще падам от кулите, които си построих, за да ближа раните от падането от кулите, които построих, за да...

Вижте, възхищавам се на крайностите. Това идва преди всяко трябва, преди всяко искам. Страшничко, ммм? Величественият крах на Рим е точно толкова могъщ, колкото и възходът му. Даже повече - по ехото си личи. Тогава защо да не се въодушевявам от дупки, в които ще се озовавам постоянно и пак ще има място за вас? Не са ли красиви?

Ще изплювам целия си ден, щом като се налага да помня кой съм, а вие не ми помагате. Но само да не забравите: лесно е да трупате привързаност, докато в един момент тя не се ожули от липсата на време, в което да я пуснете на воля. И тогава ще се чудите къде да я забутате и как да ръждяса по-бавно.

И тогава ще триумфирам пред опразнения площад.

12 януари 2010

Да се прави разлика

Интересен - онзи, който не може да бъде вкаран в ограничен обем достатъчно дълго време. Лесно се долавя от способността му да изненадва поне веднъж на известен брой пъти, като този брой се определя от онзи, който има нужда от изненадата.

Сходен - онзи, когото бихме нарекли съгласуван с теб. Съгласуваност - това не е качество или занаят, а напротив - прост факт от душевния живот, който или съществува, или не. Невъзможен за имитиране, както и за анулиране от каквито и да било различия. Винаги се определя в контекст, а не изобщо.

Споделим - онзи, който играе същите или приблизително същите игри като тебе. Точката на пресичане не е в насрещността, както при предните две, а в една ясно определена от двамата цел, при това цел общоизвестна и дори телесна. Желаният резултат е привличането на вторични обвързващи механизми.

Близък - съвсем неаритметичният сбор от горните три. Нещо повече - достатъчно е да присъства едно от трите, както и не е задължително наличието на трите да води до близост. Всъщност далеч по-решаващ е субективният елемент, който има две съставки - ритъм ("това ще е точно така и не иначе, защото ще си направя компромис с кефа") и синхрон ("и ти си на същото мнение, нали?")

10 януари 2010

Петте любими пейзажа

10 март, когато голямото широко око се разчеква, за да приеме в себе си всички зачеващи миазми и да ги превъплъти в меки, но не и леки приказки. Претарашваш безистените и откриваш няколко нови, недобрани от теб поради страх. Толкова много поредни начала, че ти се завива свят и правиш пируети по блещукащо сивия асфалт, за да ти мине.

27 декември, когато дори и ти си склонил глава и сгрял уши пред далечното то, литографията в небето, отвъд която не вярваш, че съществува друго. Съмнително умерена, но не и сънена, картинката те заклева в треска. Треска по очакването, но дори повече - треска по милионите контури, срещнали се с теб безвъзвратно. Преди и допреди.

17 юли/5 август, когато изтъняването на монадите ги разболява с една огромна дупка на североизток. Точно сега ще направиш своя величав удар. Стъпка, две, ето те - ти си тръгнал към своето безпосочие. Осилите не знаят накъде да се облегнат, значи и ти ще падаш свободно по хоризонталата. Някой е взел улиците, но не питай кой, защото отговорниците не са наблизо.

2 юни, когато не пропускам да изискам тайните ти. Ще се опияняваме дружно от всички монети, събрани до това ниво, а после ще се гмуркаме и ще имитираме, че можем да плуваме. Накрая ще тръгнем поотделно и всеки ще намери толкова много интересни епикризи, които ще предложат услугите си и ще ни поздравяват с усмивки цяла една привечер.

16 септември, когато потъваш в тревите и душиш отблизо калта, за да не забравиш, че светът все пак се върти. Нямаш право да вършиш каквото и да било, освен да се чешеш обилно - нали тепърва ще ти трябва еуфория. Ако все пак решиш да правиш крачки, то загащи се и внимавай с всички неприятели, застрашаващи твоя завет.

05 януари 2010

Метареквием

Ти умираш, но моята трагедия никога няма да е достатъчна. Тя ще е огромна като очите ти, обаче не ще замести всички места, които ти предстои да посетиш, всички фигури, неизследвани от теб, плодовете на живеенето.

Обещавам, че ще плача всеки ден, докато не спра да се усещам. А ако все още тая желание да съществувам някога отново, ще го отрека и ще заплюя себе си с последния императив в изпразнения ми живот.

Но и моите сълзи ще изсъхнат. И некролозите ще изветреят. А ти все така ще си лишен от мен, незаслужено. Докато един ден не дойдат и не ми кажат - хей, ти също умря, на следващия ден след него. От мъка. Не ти понесе. Колко разбиращо да кимам тогава според теб?

Затова просто не умирай. Не умирай...